Сандра Браун
Смъртоносно (45)

Четиридесет и четвърта глава

— Кобърн се обажда.

Хамилтън му се разкрещя по телефона.

— Крайно време беше. Дяволите да те вземат, Кобърн! Жив ли си още? Г-жа Жилет? Детето? Какво се случи с Ван Алън?

— Онър е с мен. Тя е добре. Но са взели дъщеря й. Току-що говорих с Доръл Хокинс. Счетоводителя иска размяна. Получава мен, пуска Емили.

Хамилтън шумно издиша.

— Е, това изяснява нещата.

— Така изглежда.

След секунда пауза Хамилтън попита:

— А Ван Алън?

— Онър не се срещна с него, аз отидох. Подозирах капан, но мислех, че той го е подготвил. Както се оказа…

— Том е чист.

— Може би.

— Може би? Мъртъв е.

— И лошите някой път се минават. Както и да е, той вдигна телефона си, преди да успея да го предупредя да не вдига.

— Къде си сега?

— Това по-късно. Слушай, намерих онова, което търсех. Оказа се компютърна флашка, пълна с уличаваща информация.

— За кого?

— Много хора. Местни. Някои не. Много информация, ти казвам.

— Ти видя ли флашката?

— Държа я в ръката си.

— И смяташ да я размениш за Емили.

— Ако се наложи. Не мисля, че ще стане.

— Какво значи това?

— Не мисля, че ще се наложи.

— Стига с твоите шибани гатанки, Кобърн. Кажи ми къде се намираш, аз ще извикам…

— Изпратих ти файла по имейл преди няколко минути.

— Нищо не съм получил на мобилния.

— Не го изпратих на обикновения ти имейл адрес. Знаеш къде да търсиш.

— Значи добра информация?

— Да.

— Но не разкрива кой е Счетоводителя.

— Откъде знаеш?

— Ако беше така, ти щеше първо това да ми кажеш.

— Прав си. Не изкарахме чак такъв късмет. Но с това, което имаме, ще можем да го проследим. Почти съм сигурен.

— Добра работа, Кобърн. Сега ми кажи…

— Няма време. Трябва да вървя.

— Чакай! Не можеш да направиш това без подкрепление. Ще хлътнеш в друг капан.

— Това е риск, който трябва да поема.

— Не. Няма да споря по този въпрос. Говорих със заместник-шериф Крофърд. Мисля, че мога да гарантирам за него. Обади му се и…

— Не и преди Емили да се върне при Онър. След това тя ще уведоми властите.

— Не можеш да се изправиш срещу тези хора сам.

— Това е условието за размяната.

— Това е условието за всяка размяна! — извика Хамилтън. — Никой не спазва условията.

— Аз — да. Този път ще ги спазя.

— Може да убият момиченцето заради това!

— Може би. Затова пък е сигурно, че ще умре, ако мястото гъмжи от ченгета и федерални.

— Не е задължително да стане така. Можем да…

Кобърн прекъсна разговора и изключи телефона.

— Бас държа, че още ме псува — каза той на Онър и хвърли телефона на задната седалка.

— Той смята, че трябва да извикаш подкрепление.

— Точно като във филм. Ако отстъпя, веднага ще извика спецчастите, хеликоптери, всеки униформен на сто километра оттук, цяла армия от рамбовци, които могат само да прецакат всичко.

След секунда Онър каза тихо:

— Бях ти много ядосана.

Той я погледна въпросително.

— Когато разряза топката на Еди.

— Да, знам. Още ме боли бузата от онази плесница.

— Мислех, че си ненужно жесток. Но всъщност интуицията ти не сгреши. Просто не позна коя топка да разрежеш.

Всъщност онова, което го накара да забие нож в топката, съвсем не беше интуиция. Беше ревност. Грозна, свирепа, животинска ревност, която го завладя, докато Онър милваше топката и с любов си спомняше покойния си съпруг. Но и за двамата щеше да е по-добре да не навлиза в обяснения по тази тема. Нека го мисли за грубиян с добра интуиция, вместо за ревнив любовник.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си и потри раменете си — сигурен знак, че се тревожи.

— Онър. — Когато обърна глава към него, той каза: — Мога да се обадя пак на Хамилтън. Да изпрати цялото кралско воинство.

— Преди два дни нямаше да ми дадеш възможност за избор — каза тя тихо, някак интимно. — Кобърн, аз…

— Недей. Каквото и да си искала да ми кажеш, по-добре недей. — Влюбеният й поглед го разтревожи повече, отколкото ако беше насочила картечница към него. — Не ме гледай с тези очи. Не си създавай разни романтични представи само защото ти казах, че си хубава, и ти разправих сълзлива история за някаква стара кранта. Сексът беше умопомрачителен. Аз те исках и ти ме искаше, и си мисля, че даже преди да се целунем на лодката, и двамата знаехме, че нещата ще стигнат дотам, че е само въпрос на време. И беше невероятно. Но не се заблуждавай, че съм станал друг човек. Аз съм оня, който се промъкна в двора ти. Още съм гадняр. Още съм си аз.

Нарочно говореше грубо, защото беше важно да разбере всичко това. След час, а може би и по-малко, той щеше да излезе от живота й също така бързо, както беше влязъл в него. Искаше да направи слизането си от сцената по-безболезнено за нея, дори ако това означаваше да я нарани сега.

— Аз не съм се променил, Онър.

Тя се усмихна уморено.

— Аз обаче се промених.

 

 

Очите на Тори отказваха да се отворят, но тя усещаше през клепачите движение, светлина и шум, които се усилваха до непоносимост, после отново пропадаше в дълбоката тъмнина и оставаше напълно безчувствена до следващото събуждане.

— Г-жо Шира, не се предавайте. Пострадали сте сериозно, но вече сме на път към болницата. Чувате ли ме? Можете ли да стиснете ръката ми?

Каква глупава молба. Все пак тя я изпълни и беше поздравена от нечий глас, който после каза: „Тя реагира, докторе. След две минути сме там“.

Опита се да оближе устните си, но езикът й бе надебелял и безчувствен.

— Емили.

— Емили? Търси някоя си Емили. Някой да знае коя е Емили?

— В къщата нямаше никого другиго.

Тъмнината се спусна отново и гласовете ту се чуваха, ту отново заглъхваха.

— Не, г-жо Шира, не се опитвайте да се движите. Завързана сте за носилката с колани. Имате огнестрелна рана в главата.

Огнестрелна рана? Доръл с глупавата му маска. И тя се беше борила с него заради…

Емили! Трябваше да намери Емили.

Тя се опита да седне, но не можа. Опита се да остане в съзнание, но не можа. О, господи, отново оня мрак…

Когато изплува от чернотата, усети през затворените клепачи проблясването на ярки светлини и трескава суматоха около нея. Интересно, имаше усещането, че плава над всичко това, сякаш го наблюдава от разстояние.

Това Бонел ли беше? Защо е с тая смешна превръзка на челото? И защо ушите му са кървави?

Той държеше ръката й.

— Миличка, който ти е причинил това…

Плачеше ли? Бонел Уолъс? Онзи Бонел Уолъс, когото познава, плаче?

— Всичко ще бъде наред. Кълна ти се, всичко ще се оправи. Ще оцелееш. Трябва. Не мога да те загубя.

— Г-н Уолъс, трябва да я отведем в операционната.

Тя усети устните на Бонел до своите.

— Обичам те, миличка. Обичам те.

— Г-н Уолъс, моля, отдръпнете се.

— Тя ще живее ли?

— Ще направим всичко възможно.

Тори се отдалечаваше от него, но той продължи да държи ръката й, докато не беше принуден да я пусне.

— Обичам те, Тори.

Тя се опита да изпревари настъпващото забвение, но то я застигна и докато я обгръщаше, успя да извика мислено: „И аз те обичам“.

 

 

Кобърн явно беше решил да действа сам. Хамилтън трябваше да намери начин да го спре, преди всичко да приключи с пълна катастрофа. Смъртта на Том ван Алън не беше убедила Кобърн в невинността на агента, затова Хамилтън трябваше да говори с вдовицата му възможно най-бързо, най-малко, за да прецени какво знае тя.

Но когато той и екипът му пристигнаха в дома на Ван Алън, както беше предсказал Хамилтън, отпред нямаше нито един друг автомобил. Вдовицата прекарваше нощта сама. Но не спеше. Вътре в къщата светеше.

Хамилтън слезе от джипа, звънна на вратата и зачака. Когато тя не отговори, Хамилтън се зачуди дали все пак не беше заспала. Може би заради денонощните грижи за сина им лампите в дома на Ван Алън никога не се гасят.

Той позвъни отново, след това почука.

— Г-жо Ван Алън? Аз съм Клинт Хамилтън — извика той през дървената врата. — Знам, че това е един изключително труден момент за вас, но е важно да разговаряме веднага.

Тъй като все още нямаше отговор, той опита бравата. Беше заключено. Посегна към мобилния си телефон, превъртя контактите си и намери номера на домашния телефон. Той се обади и чу телефона да звъни вътре в къщата.

След петото позвъняване той затвори и извика към колите, паркирани до бордюра:

— Донесете тарана.

Момчетата от спецчастите дойдоха при него на верандата.

— Това не е нападение. Г-жа Ван Алън е в деликатно душевно състояние. Освен това има и момче с увреждания. Внимавайте.

След няколко секунди те събориха предната врата. Хамилтън връхлетя вътре, а другите се насочиха към различни стаи зад него.

Хамилтън намери стаята на Лени в края на широкия централен коридор. В стаята се носеше сладникава миризма, характерна за лежащоболните. Но с изключение на болничното легло и медицинските принадлежности всичко друго изглеждаше нормално. Телевизорът работеше. Лампите хвърляха успокояваща непряка светлина. Имаше картини по стените, пъстър килим в средата на пода.

Но живата картина на неподвижното момче, лежащо на специално пригоденото легло, беше като от готически филм. Очите бяха отворени, но погледът му бе празен. Хамилтън се доближи до леглото, за да се увери, че момчето диша.

— Сър?

Хамилтън се обърна към служителя, който го беше повикал от отворената врата. Той не каза дума, но по държанието му личеше, че е открил нещо. Кимна с покритата си с каска глава към друга част на къщата.

 

 

Доръл видя фаровете на автомобила, който се приближаваше по страничната улица. Моментът беше настъпил.

Седнал във взетата назаем кола, той дръпна последно от цигарата си, после изстреля фаса през отворения прозорец. Цигарата очерта огнена дъга в мрака, преди да падне на тротоара и да угасне.

Той включи телефона си, за да се обади на Счетоводителя.

— Пристига навреме.

— И аз ще дойда след малко.

Сърцето на Доръл прескочи.

— Какво?

— Чу ме. Не мога да ти позволя да прецакаш и тази задача. — И телефонът даде свободно.

Беше като шамар в лицето. А може би сътрудничеството с мексиканския картел висеше на косъм и Счетоводителя не искаше да рискува повече.

А и това вече не беше просто бизнес. Не като Марсет, който мътеше работата им. Не като патрулния полицай, който беше отказал да изпълни заповед. Не като всички останали. Това беше различно. Счетоводителя имаше да урежда лични сметки с Лий Кобърн.

Кобърн беше спрял колата на около четиридесет метра. Двигателят работеше и неравномерното му ръмжене нарушаваше тишината под откритата трибуна на стадиона, където Доръл беше избрал да направи срещата. По това време на годината мястото беше изоставено. Намираше се в покрайнините на града. Идеално място.

Кобърн беше оставил фаровете на дълги светлини. Самата кола бе раздрънкана таратайка, но въпреки това му се стори някак заплашителна. Доръл си спомни една история на Стивън Кинг за кола убиец. Изтласка нелепата мисъл от съзнанието си. Кобърн пак си играеше с него.

Но федералният нямаше да дойде по-близо, докато не видеше, че наистина е довел Емили.

Доръл беше взел мерки вътрешното осветление да не се включва, когато излиза от колата си. Той се приведе ниско, отвори задната врата, пъхна ръце под ръцете на Емили и я изправи. Телцето й беше отпуснато, тя дишаше равномерно и продължи мирния си сън, когато Доръл я сложи върху лявото си рамо.

Какъв човек трябва да си, за да използваш едно сладко момиченце, което тежи само петнайсет килограма, за да спасиш собствената си кожа?

Такъв като него.

Кобърн го беше накарал да се чувства по-нищожен от гнида, да нервничи и да загуби увереност в себе си. Но той не можеше да си позволи да се поддаде на тези усещания, защото това означаваше сигурна смърт. Искаше само едно: да очисти Кобърн. Щом трябва да използва Емили, за да се добере до Кобърн, добре. Такъв е животът, а никой не е казал, че животът е справедлив.

Той постави дясната си ръка с пистолета в центъра на гърба на Емили, така че да могат да го видят. После се изправи и мина при предницата на колата, насилвайки се да изглежда самонадеян, овладян и съвършено спокоен, макар че в действителност дланите му бяха хлъзгави от пот и сърцето му биеше до пръсване.

Колата на Кобърн потегли напред със скоростта на охлюв. Коремът на Доръл се сви. Той присви очи срещу фаровете. Колата дойде на около пет метра от него и спря. Той извика: „Изключи фаровете!“.

Шофьорът излезе. Фаровете го заслепяваха, но въпреки това той позна Онър.

— Какво става, по дяволите? Къде е Кобърн?

— Той изпрати мен. Каза, че няма да ме застреляш.

— Грешно ти е казал. — Мамка му! Доръл не беше планирал да убие Онър, докато я гледа в очите. — Дръпни се от колата и вдигни ръце така, че да ги виждам. Какъв трик ми играе Кобърн?

— Няма нужда от трикове, Доръл. Даже и от мен няма нужда вече. Ти си изобличен благодарение на Еди.

— Какво общо има Еди?

— Всичко. Кобърн намери доказателствата, които той беше събрал.

Устата на Доръл пресъхна.

— Не знам за какво говориш.

— Разбира се, че знаеш. Затова си го убил.

— Да не си с микрофон?

— Не! Кобърн вече получи това, за което беше дошъл. Сега не го интересува какво ще стане с мен или с Емили. Но мен ме интересува. Искам си дъщерята.

Доръл сграбчи пистолета по-здраво.

— Казах ти да се отдалечиш от колата.

Тя пристъпи от прикритието на отворената врата с вдигнати ръце.

— Няма нищо да направя, Доръл. Оставям те в ръцете на правосъдието. Или на Кобърн. Не ме интересува. Интересува ме само Емили. — Гласът й потрепери, когато изрече името на дъщеря си. — Тя те обича. Как можа да се отнесеш така с нея?

— Не знаеш на какво е способен човек.

— Тя…

— Нищо й няма.

— Не мърда.

— Само приятелчето ти Кобърн е виновен за това. За всичко това.

— Защо Емили не мърда?

— Къде е Кобърн?

— Мъртва ли е? — изпищя истерично Онър.

— Къде е…

— Ти вече си я убил, нали?

Писъкът беше събудил Емили. Тя се размърда, след това вдигна глава и промърмори: „Мамо?“.

— Емили! — извика тя и протегна ръце.

Доръл започна да отстъпва към колата си.

— Съжалявам, Онър. Кобърн прецака всичко.

— Емили!

Чувайки майка си, Емили започна да рита върху рамото му.

— Емили, мирувай — изсъска той. — Аз съм чичо Доръл.

— Искам при мама! — изплака тя и го заудря с малките си юмручета.

Онър продължаваше да крещи името й. Емили изпищя в ухото му.

Той я пусна. Детето се изхлузи на тротоара, а след това се затича към колата, право в светлината на ярките фарове. Доръл насочи пистолета си към гърдите на Онър.

Преди да натисне спусъка обаче, нещо го удари отзад по главата така, че ушите му зазвъняха.

Едновременно с това фаровете на колата угаснаха и ярката им светлина беше заменена от два ярки пурпурни кръга насред непрогледна тъмнина.

Той замига яростно, опитвайки се да възстанови зрението си, макар че вече беше разбрал стратегията на Кобърн. Да го заслепи, да го зашемети, а после да го атакува в тил. Извъртя се навреме, за да поеме фронтално удара, когато Кобърн се хвърли през предния капак на колата на Доръл, приземи се върху него като чувал с цимент и го притисна по гръб върху тротоара.

— Федерален агент! — извика той.

Кобърн изкара въздуха на Доръл, но той умееше да се бие. Инстинктите му се задействаха заедно с прилива на адреналин. Той вдигна нагоре ръката с пистолета.

Прозвуча изстрел.

Кобърн се дръпна от Доръл.

Всъщност нямаше много кръв, понеже Кобърн беше стрелял от упор в гърдите му. В смъртта си той не изглеждаше толкова зловещ, а по-скоро объркан, сякаш се чудеше как може някой толкова умен като него да се окаже унищожен заради една футболна топка. Доръл беше дебнал плячката. Неговата цел винаги бе пред него. Не се беше сетил да провери зад гърба си.

— Брат ти трябваше да те научи. Аз не преговарям — прошепна Кобърн.

Той опипа тялото и намери мобилния телефон на Доръл. Страхуваше се, че телефонът може „случайно“ да изчезне при полицейското разследване, затова го пъхна в джоба си, преди да се изправи и да тръгне към колата. Онър седеше зад волана, притиснала Емили към себе си, люлееше я напред-назад и й говореше успокоително.

— Добре ли е?

— Отпусната е като парцал и пак заспа. Сигурно й е дал нещо. Той…

— Той е в ада.

— Отказа да се предаде?

— Нещо такова. — Той замълча, после каза: — Добре се справи.

Тя се усмихна уморено.

— Бях уплашена.

— И аз.

— Не ти вярвам. Ти от нищо не се страхуваш.

— За всичко си има първи път.

Думите му имаха много по-дълбоко значение, отколкото би си позволил да признае пред нея. Но Онър, изглежда, разбра както самото значение, така и защо той нищо повече не продума. Двамата се гледаха дълго, след това изведнъж той каза:

— Закарай Емили на лекар, за да я прегледат.

Кобърн пое Емили от ръцете й и нежно я постави на задната седалка.

— Какво смяташ да правиш? — попита Онър.

— Да съобщя на Хамилтън. Той ще иска пълни подробности. Ще иска да чакам тук, докато пристигнат агентите. Тогава…

— Лий Кобърн?

Тихият глас, който долетя иззад него, изненада и двамата. Онър погледна към него и видя колко е озадачен. Кобърн се обърна.

Лицето на жената остана безизразно, когато натисна спусъка.