Сандра Браун
Смъртоносно (41)

Четиридесета глава

Диего държеше острието на бръснача до адамовата ябълка на Бонел Уолъс.

Тоя Уолъс се оказа упорито копеле. Проникването в къщата беше по-лесно, отколкото Диего очакваше. Алармата не беше включена, затова не му се наложи да нанесе мълниеносен удар и да изчезне веднага, преди да се появят ченгетата. Напротив, успя да влезе незабелязано и даже да разучи разположението на къщата, преди Уолъс да разбере за присъствието му.

Мислеше, че всичко ще мине съвсем по вода, докато не осъзна, че Уолъс е в кабинета си в предната част на къщата, където го беше забелязал предната вечер, а оттам можеше да ги види всеки, който се озовеше на улицата.

Звуците на телевизионното шоу попиха шума от стъпките му, докато се изкачваше по извитата стълба. На втория етаж имаше стаи от двете страни на дълъг коридор, но Диего скоро откри спалнята на Уолъс. Сивият костюм на тънко райе, който Уолъс носеше в банката през деня, бе метнат върху гърба на креслото. Официалните му обувки бяха в средата на пода, а вратовръзката лежеше захвърлена на гигантското легло.

Диего се настани в стаята гардероб. Мина цял час и половина, преди Уолъс да се качи на горния етаж.

От гардероба Диего дочу чуруликането на системата за сигурност, когато Уолъс въведе кода, за да я активира през нощта. Това, разбира се, щеше да създаде проблем. Това означаваше, че Диего не може да се измъкне от къщата, без да активира алармата. Но той реши, че ще се притеснява за това, като му дойде времето. Първо трябваше да измисли как да надделее над човек, който беше два пъти по-едър от него.

Уолъс обаче му помогна. Още щом влезе в спалнята, той потегли към банята, разкопчавайки пътьом панталона си. И двете му ръце бяха заети.

Диего се прокрадна зад него, сложи едната си ръка върху челото му и го дръпна назад, като в същото време притисна бръснача към гърлото на банкера. Уолъс извика не толкова от страх, колкото от изненада. Инстинктивно посегна назад и с двете си ръце и се опита да се обърне, за да отблъсне нападателя си. Урината му опръска стената зад тоалетната чиния.

Диего поряза опакото на ръката му, за да му покаже, че не се шегува.

— Ако се съпротивляваш, ще ти прережа гръкляна.

Уолъс спря да се бори. Дишайки тежко, той попита:

— Кой си ти? Какво искаш? Пари? Кредитни карти? Вземай ги. Не съм те видял. Не мога да те разпозная, ако ме попитат. Така че вземай каквото искаш и се махай оттук.

— Искам твойта кучка.

— Какво?

— Кучката. Тори. Къде е?

Уолъс беше силно изненадан. Диего почти усещаше как мислите препускат из главата на банкера, притисната към гърдите му.

— Тя… тя не е тук.

— Това го знам, идиот такъв. Защо мислиш съм опрял бръснач в гърлото ти? Искам да знам къде е.

— Защо?

Ръката на Диего се раздвижи и с мълниеносна бързина поряза бузата Уолъс.

— Господи!

— О, извинявай. Да не би да те заболя? — Той заби коляно отзад в колянната свивка на Уолъс, за да го подкоси, но идеята не проработи. Мъжът беше тежък и ставаше все по-трудно да го държи. — Застани на колене!

— Защо? Не ти се противопоставям.

— Долу, на колене — изсъска Диего.

Уолъс се подчини. Диего хареса тази поза. Предлагаше повече възможности за избор. Освен това беше унизителна за Уолъс, а това работеше в полза на Диего.

— Кажи ми къде е Тори.

— Не знам. Днес не съм я виждал и не съм говорил с нея.

Диего замахна с бръснача и долната половина от меката част на ухото на Уолъс падна върху рамото му. Той извика отново.

— Следващия път ще е цялото ухо. И тогава Тори няма да те иска повече, мазно лайно такова. Никоя жена няма да те иска, понеже ще изглеждаш като изрод. Къде е Тори?

Номерът с ухото обикновено вършеше работа. Често това беше последното нещо, което трябваше да отреже, преди да кажат на Диего каквото искаше да научи, и тогава той завършваше работата с един дълбок разрез през гърлото. Веднъж му се случи разпитваният да издържи, докато му отряза и двете уши, и носа, но оня беше страшен куражлия.

Диего се надяваше банкерът да не му отнеме толкова време. Не му харесваше тази къща. Хрумна му, че Уолъс може да е активирал безшумна аларма, някакъв вид паникбутон, който да алармира полицията за нарушител и евентуално насилие. Не му се вярваше, но не беше оцелял досега с тоя занаят, като постъпва небрежно.

Така че след пет минути представление беше готов да приключи с Уолъс и да каже „адиос“ на Счетоводителя завинаги.

— Още веднъж те питам. Давам ти тоя шанс, понеже съм добър. Къде е Тори?

— Не знам, кълна ти се — отвърна Уолъс. — Получих кратък есемес от нея рано сутринта. Налагало се да напусне града заради нещо спешно.

— И къде да отиде?

— Не ми каза.

— Къде ти е телефонът?

— Оставих го в офиса.

— Абе ти за идиот ли ме вземаш! — Викът му отекна сред мраморните стени на банята. Отряза парче и от другото ухо на Уолъс.

Уолъс пое болезнено въздух, но този път не извика.

— Хвърлих телефона на стола, когато дойдох тук, за да пикая. Иди го потърси. Сам ще видиш.

— Виждам, че ме мотаеш нещо.

— Не, не е вярно. Кълна се.

— Искаш да отида да видя дали телефонът ти е в спалнята? Добре. Но няма да се отървеш от мен, докато не ми кажеш това, което искам да знам, или докато не умреш. — Той му даде няколко секунди да обмисли казаното. — За мен е все тая, но за теб нещата могат да са по-лесни.

— Мисля, че така или иначе ще ме убиеш.

— Кажи ми къде е Тори.

— Не знам.

— Къде е тя?

— Ако знаех, щях да съм с нея.

— Къде е тя?

— Не знам. Но даже и да знаех, нямаше да ти кажа.

— Кажи ми или ще умреш през следващите пет секунди.

— Нищо няма да ти кажа. Обичам я.

Диего се стрелна като усойница, но не преряза гърлото на мъжа. Вместо това удари главата му в тоалетната чиния. Едрото тяло падна тежко на пода, покрит с мраморни плочки. Челото му остави кърваво петно върху бялата порцеланова тоалетна чиния.

Диего използва хавлия с монограм, за да избърше бръснача си, след това го сгъна и излезе от банята. Мобилният телефон беше точно където беше казал Уолъс. Докато го наблюдаваше от гардероба, явно бе пропуснал да види как го оставя по пътя към тоалетната.

Той бързо слезе към долния етаж, като внимаваше да не се мярка пред прозорците в предната част на сградата. Беше влязъл в къщата от кухнята. Имаше включена само една лампа — над готварската печка. Той вдигна телефона на Уолъс към светлината и влезе в списъка с текстови съобщения. Тори. Осем и четиридесет и седем сутринта. Казваше, че напуска града за кратко, но не съобщаваше къде отива. След това Диего погледна в списъка с разговорите на Уолъс. Много от тях бяха насочени към телефонния номер на Тори. Нито един обаче не беше постъпил от нея. Дебелакът явно беше казал истината.

Диего използва телефона си, за да се обади на Счетоводителя.

— Намерих мобилния номер на Тори Шира.

— Аз исках да науча къде се намира.

Диего изрецитира номера и обясни за есемеса.

— Дотук много добре — с хладен глас каза Счетоводителя, — но къде е тя?

— Уолъс не знае.

— Не го ли научи от него?

— Уолъс не знае.

— „Не знае“? В сегашно време?

— Каква полза, ако го убия?

— Какво ти става, Диего? Мъртвецът не може да те разпознае.

— И Уолъс не може. Той не ме видя.

След продължителна тишина Счетоводителя попита:

— Къде си в момента?

— Още съм в къщата му.

— Тогава опитай пак. Има пръсти на ръцете и краката, пенис.

— Няма да помогне.

Преди всичко друго Диего имаше вяра на инстинкта си, а Уолъс изглеждаше от типа, който ще умре, за да защити любимата жена.

— Казва, че не знае къде е тя, и аз му вярвам — подчерта той пред Счетоводителя.

— Никакви свидетели, Диего.

— Казвам ти, че не ме видя, а за теб изобщо не съм споменавал.

— Досега не си оставял жертвата си жива. Какво ти става? Защо си се размекнал?

— Не съм. Но не съм си загубил ума. Ако убия Уолъс, ще поема излишен риск. Отворя ли вратата на тази къща, ченгетата ще дотичат веднага. Ако ме докопат, не искам да е с мъртвец в ръцете.

— Отказваш да направиш каквото те помолих?

— Това, което искаш, е невъзможно. Няма смисъл да убивам човек заради информация, която не може да ми даде.

Отсреща настъпи пауза. После Счетоводителя каза:

— За втори път ме разочароваш, Диего.

Мазният му тон накара Диего да потръпне.

Всеки, който познаваше Счетоводителя, беше наясно какво се случва с хората, които го разочароват.

Диего не се страхуваше, че ще го убият. Беше твърде способен, за да го загубят. Не, Счетоводителя щеше да използва друг начин да го накаже… Внезапно осъзна нещо и самата мисъл го смаза като каменна лавина. „За втори път ме разочароваш“.

Стомахът на Диего се сви. Помисли, че може да повърне. Без да помисли за последствията, той отвори вратата на кухнята. Алармата зазвъня. Шумът бе оглушителен, но Диего почти не го чу. Страшните мисли, който се блъскаха в главата му, предвещаваха нещо далеч по-лошо от арест.

Той се втурна през каменната тераса и през моравата. Докато стигне оградата на имението, вече беше останал без дъх, но не спря нито за секунда. Покатери се по стената, като се държеше за глицинията. Достигна върха, преметна крака от другата страна и скочи. Прелетя близо три метра и половина и се приземи тежко. Коленете му поеха най-много от сътресението и адски го заболяха, но болката не го забави.

Той чу сирените на приближаващата полицейска кола и се придвижи по най-прекия път до откраднатия автомобил, макар че това означаваше да излезе на открито, вместо да се промъква в сенките.

Никой не го подгони. Когато стигна до колата, беше вир-вода от пот и трепереше толкова неудържимо, че едва успя да запали. Без да го е грижа, че може да привлече нечие внимание, той потегли рязко, със свистене на гумите.

Караше приведен над волана, вкопчил в него побелелите си от страх и ярост пръсти. Не беше научен да се моли и не вярваше в Бог, затова се опитваше да се пазари с разни свои измислени божества и мислено умоляваше безименната върховна власт, която и да беше тя.

Той наруши свещения си закон и се устреми директно към сградата, в която живееше. Спря толкова рязко, че гумите му запушиха. Излезе от колата, без даже да угаси двигателя или да затвори вратата.

Някой беше изрязал с горелка ключалката на външната врата и тя беше открехната. Диего се хвърли през вратата в пълна тъмнина. Тичаше през усойните коридори и се спускаше като звяр надолу по стълбищата, които познаваше наизуст.

Когато стигна по-долното ниво и видя отворената врата на убежището си, той се закова на място. Дишането му беше съпроводено с хрипливи, стържещи звуци, сякаш някой режеше с трион. Това бе единственият шум в цялата сграда. Мислеше, че ще умре от болката в гърдите си. Почти се надяваше да умре, за да не му се налага да разбере какво се е случило.

Но трябваше да разбере.

Той се насили и закрачи към осветеното преддверие. Погледна в стаята, която беше негово убежище. До тази вечер.

Изабел лежеше възнак на леглото. Беше съвсем гола и разкрачена в неприлична поза. Лицето й беше обезобразено. По ръцете и краката й имаше синини и порязвания. Имаше следи от ухапвания, толкова дълбоки, че бяха пробили златистата й кожа. Имаше изсъхнала сперма. И кръв.

Бяха го държали далеч от дома цял ден, за да могат главорезите на Счетоводителя необезпокоявани да измъчват Изабел и да принудят Диего да усвои трудния урок на сляпото подчинение.

Само красивата й копринена черна коса беше останала непокътната. Диего коленичи до леглото, погали я по главата, нашепвайки мили думи, после скри лице в косата й и заплака.

Коленете му бяха напълно изтръпнали, когато най-накрая се изправи. Премести тялото на Изабел, променяйки грозната поза. С нежен жест разкопча сребърното кръстче от врата й. Целуна порязаните й подути устни — първата им целувка бе и последна. Зави тялото й с одеяло.

Огледа стаята, преценявайки всеки предмет в нея, и реши, че няма нищо, което си струва да спаси от тук, даже и скъпия килим. Изсипа златните рибки в тоалетната и дръпна сифона. Беше по-добрата смърт. По-добра от смърт във вряла вода.

Направи купчина от вещите си в средата на стаята, сложи запалката до тях и изчака, за да е сигурен, че огънят ще се разгори. Когато обърна гръб на стаята, пламъците вече облизваха покривката на леглото — погребалната клада на Изабел.

Бавно и с натежало сърце той мина през изоставената фабрика и излезе на нивото на улицата. Вече усещаше миризмата на дима и си помисли, че скоро пламъците ще обхванат цялата сграда.

Колата беше изчезнала, разбира се. Нямаше значение. Тръгна по тротоара, като се придържаше близо до сградите, стиснал с дясната си ръка дръжката на бръснача в джоба на панталона си, и си мислеше, че вероятно Счетоводителя не беше приключил сметките си с него.

Той също имаше сметки за уреждане със Счетоводителя.