Сандра Браун
Смъртоносно (8)

Седма глава

Онър измъкна запечатаната гумирана кутия изпод леглото.

Кобърн върна матрака на мястото му, после безцеремонно изсипа съдържанието на кутията върху снежнобелите завивки и започна да рови из личните вещи на Еди.

Най-напред вниманието му бе привлечено от дипломите на Еди от гимназията, колежа и полицейската академия. Извади първата от кожената й папка и претърси внимателно папката. Но когато разкъса кадифената подплата, Онър се обади възмутено:

— Няма нужда да го правиш!

— Мисля, че има.

— Пазя тези документи за Емили.

— Нищо им няма на документите.

— Няма нищо скрито в подплатата.

— Не и в тази. — Захвърли първата настрани и посегна за следващата, като я подложи на същата вандалска процедура. Когато приключи с тях, огледа внимателно ръчния часовник на Еди.

— Много специален изглежда.

— Подарих му го за Коледа.

— Откъде го купи?

— Какво значение има?

— От местен магазин ли?

— Поръчах го по интернет. Имитация на известна марка.

— Колко струваше?

— Около триста долара.

— Не три хиляди?

— Искаш ли да видиш касовата бележка?

— Не, но сега си противоречиш. Каза ми, че не си използвала компютъра за бизнес.

Тя въздъхна тежко.

— Поръчвала съм разни неща.

— А Еди?

— Не знам да го е правил.

Той задържа погледа й за миг, но после отклони очи и се вгледа в смъртния акт на Еди.

— Счупен врат?

— Починал е мигновено. Или поне така ми казаха.

Надяваше се да е издъхнал веднага и да не е страдал. Съдебният лекар бе казал на нея и Стан, че дори и да бе преживял травмата на врата, тежките вътрешни увреждания са щели да причинят смъртта му по пътя към болницата.

След като разгледа смъртния акт, Кобърн прелисти списъците с гостите на траурната церемония.

— Каквото и да търсиш, то не е тук.

Сърцето й се късаше да гледа как тези ценни за нея вещи се докосват от мъжа, чиито ръце бяха изцапани с кръв, не само образно казано, но и съвсем буквално.

Най-много се вбеси, когато взе венчалната халка на Еди. Халката бе стояла на пръста му от деня, в който бяха застанали пред олтара и бяха разменили брачните си клетви, до момента, в който я бяха повикали в моргата да идентифицира тялото му.

Вдигнал пръстена пред очите си, Кобърн зачете написаното от вътрешната му страна.

— Какво е това?

— Датата на сватбата ни и нашите инициали.

Прочете отново гравираните символи, после подхвърли пръстена в дланта си, като го гледаше замислено. Накрая вдигна очи към нея и след още миг протегна ръка. Тя протегна своята. Пусна пръстена в дланта й и тя сви пръсти около него.

— Благодаря ти.

— Не ми е нужен вече. Запомних надписа.

Няколко пъти прегледа основно портфейла на Еди, после направо го обърна наопаки. Не намери нищо, освен кредитни карти с изтекла валидност, шофьорската книжка на Еди, чиято ламинирана обвивка огледа особено старателно, за да се увери, че е запечатана от всички страни, както и картата с номера на социалната му осигуровка. Имаше и снимки на нея и Емили, изрязани така, че да паснат на калъфчетата в портфейла.

Вдигна празния ключодържател и го размаха пред лицето й.

— Ключодържател без ключове?

— Извадих ключа за къщата и го скрих навън, в случай че някога се заключа. Ключовете за патрулната кола и от шкафчето в съблекалнята бяха върнати на полицията.

— Имате ли сейф?

— Не.

— Щеше ли да ми кажеш, ако имахте?

— Ако това щеше да ми гарантира сигурността на Емили, щях сама да те закарам до банката. Но нямам сейф.

Той продължи да рови и да я разпитва за всеки предмет върху завивките, които бе изцапал с калните си дрехи. Но всичко бе напълно безполезно, както тя знаеше от самото начало.

— Само си губите времето, господин Кобърн. Каквото и да търсите, то не е тук.

— Тук е. Просто още не съм го намерил. И можеш да зарежеш това „господин“. Само „Кобърн“ е напълно достатъчно.

Стана от леглото, опря ръце на кръста и се завъртя в кръг, оглеждайки стаята. Беше се надявала, че той бързо ще намери каквото търси, а после ще си тръгне, без да нарани нея и Емили. Но безрезултатността на търсенето му започваше да го изнервя, а това не беше на хубаво. Опасяваше се, че двете с Емили могат да станат изкупителни жертви на растящото му разочарование.

— Банкови извлечения, данъчни декларации. Къде са всички тези документи?

Боеше се да му се противопостави, затова само посочи над главата си.

— В кашони на тавана.

— Откъде се качвате?

— От коридора.

Той я повлече със себе си навън от спалнята. Пресегна се високо над главата си, улови тънкото въженце и смъкна капака, който закриваше входа към тавана, после спусна сгъваемата стълба и й направи знак да се качва.

— Хайде, нагоре.

— Аз ли?

— Няма да те оставя сама тук с дъщеря ти.

— Няма да избягам.

— Точно така. Ще се погрижа да не го направиш.

Безсмислено бе да оспорва логиката му, затова тръгна нагоре по стълбата, отлично съзнавайки каква гледка му предоставя. Изкачи се възможно най-бързо и дори се зарадва да се озове на тавана, макар винаги да бе избягвала това място. Свързваше таваните с множество паяжини и плъхове. А и таваните бяха тъжно място, мрачно хранилище, където човек предаваше излишните неща от живота си на забвение.

Дръпна връвчицата на голата крушка, която висеше от тавана. Картонените кутии за съхранение на документи бяха точно на мястото, където очакваше да ги намери. Взе първата от тях, като я хвана за отворите, специално оставени отстрани. Кобърн я чакаше в тесния отвор, за да я вземе от ръцете й и да я свали долу. Повториха същото, докато всички кутии бяха свалени от тавана.

— Това е безсмислено — обади се тя, докато изтърсваше прахоляка от ръцете си и се пресягаше да угаси светлината.

— Чакай малко. Ами онези? — Беше подал глава през отвора и след като се бе озърнал наоколо, бе забелязал кашоните, които Онър се надяваше да убегнат от вниманието му. Стандартни кашони за съхранение на вещи, запечатани с тиксо. — Какво има в тях?

— Коледни украшения.

— Ха-ха-ха.

— Няма нищо, което би искал да видиш.

— Подай ми ги.

Тя не се подчини веднага. Докато го гледаше отвисоко, се чудеше дали не може да го изрита в лицето достатъчно силно, че да му счупи носа. Вероятно. Но ако не успееше, би могъл да я затвори тук горе на тавана и да остане сам долу с Емили. Колкото и противно да й беше да постъпи като страхливка, сигурността на Емили го изискваше.

Един по един му подаде й останалите три кашона.

Докато успее да слезе долу и отново да вдигне капака, преситена с впечатления от тавана, той вече бе разкъсал тиксото, с което бе залепен един от кашоните. Когато отвори капака му, отвътре не се показаха гирлянди и блестящи лентички, а мъжка риза.

Погледна нагоре към нея, а в очите му се четеше очевиден въпрос.

Тя упорито запази мълчание.

Накрая мъжът попита:

— От колко време е мъртъв?

От намека му я заболя, понеже тя самата многократно се бе питала колко дълго ще пази прилично изглеждащи дрехи в кашони, след като имаше нуждаещи се, които биха могли да ги използват.

— Раздадох повечето от дрехите му — оправда се тя. — Стан поиска да запази полицейските униформи и аз му ги дадох. Някои неща просто не можах…

Остави изречението недовършено, отказвайки да обясни на един престъпник, че някои от дрехите на Еди й припомняха много щастливи мигове. Да раздаде дрехите, би означавало да се откаже от спомените. Те бездруго неумолимо избледняваха без никаква помощ от нейна страна.

Времето си минаваше и спомените, колкото и ценни да бяха, губеха своята яркост и живост. Сега можеше да прекара цял ден, а дори и няколко поредни дни, без да се сети за Еди, ако нямаше конкретен повод.

Смъртта му бе оставила в живота й празнота, която й се бе струвала бездънна. Постепенно тази пропаст се бе запълнила от ангажиментите по отглеждането на детето и всекидневните задължения и лека-полека тя се бе научила как да се радва на живота без него.

Но радостта от живота бе примесена и с огромна доза вина. Не можеше да престане да усеща дори и най-малката трошица щастие като предателство. Как изобщо смееше да се наслаждава на нещо отново, след като Еди бе мъртъв и погребан?

Затова бе запазила някои от дрехите му, които бяха свързани с конкретни спомени за нея, и като ги съхраняваше, успяваше да държи настрани угризенията на оцелелите след трагедия.

Но тя нямаше намерение да обсъжда психологически проблеми с Кобърн. Оказа се, че няма нужда да казва каквото и да било, след като се появи Емили.

— „Дора“ свърши, както и „Барни“, а аз съм гладна. Може ли да обядваме?

Въпросът на хлапето напомни на Кобърн, че не е ял нищо от двайсет и четири часа, с изключение на двете сладки тарталетки. Претърсването на кашоните от тавана щеше да отнеме време. По-добре да похапне, преди да се заеме с тях. Направи знак на вдовицата да отидат в кухнята.

След като премести тарталетките и купата с глазура от масата, тя приготви на детето сандвич с фъстъчено масло и сладко. Той поиска и за себе си един и внимателно я наблюдаваше как го прави, опасявайки се да не сложи нещо в неговия. Стрити на прах сънотворни таблетки, отрова за плъхове. Нямаше й особено доверие.

— Този път трябва да си измиеш ръцете. — Хлапето сложи малко столче, на което бе изписано нейното име, пред мивката. Покатери се върху него. Дори и застанала на пръсти, едва стигаше до кранчетата на чешмата, но някак успя да ги завърти. — Можеш да използваш моя сапун „Елмо“.

Тя взе пластмасова бутилка, на чийто етикет имаше ухилено червено чудовище с огромни кръгли очи. Изстиска малко течен сапун в шепичка, после му подаде флакона. Той погледна за миг към Онър и забеляза, че ги наблюдава с тревога. Сметна, че докато тя се притеснява колко близо е той до детето й, явно няма да предприеме нищо рисковано.

Двамата с момиченцето си измиха ръцете, после ги изплакнаха добре под струята на чешмата. Емили отметна глава назад и го погледна от долу нагоре.

— Ти имаш ли си Елмо?

Той изтръска водата от ръцете си и взе кърпата, която тя му подаде.

— Не, нямам си… хм, Елмо.

— С кого спиш?

Погледът му неволно потърси този на Онър и връзката, която осъществиха, бе почти осезаема, като залепването на два магнита.

— С никого.

— Нямаш с кого да спиш?

— Напоследък нямам.

— Как така?

— Просто нямам.

— Къде ти е леглото? Майка ти чете ли ти приказки, докато заспиш?

Той отклони с усилие вниманието си от Онър и погледна към хлапето.

— Приказки ли? Не, моята майка… нея я няма.

— Също като моя татко. Той живее на небето. — Очичките й светнаха. — Може би той познава твоята майка на небето!

Кобърн се изсмя горчиво.

— Съмнявам се.

— Страх ли те е от тъмното?

— Емили — намеси се Онър. — Престани да задаваш въпроси. Невъзпитано е. Ела да седнеш и си изяж обяда.

Седнаха около масата. Вдовицата изглеждаше готова да излезе от кожата си само ако той кажеше „бу“. Тя не се хранеше. В интерес на истината, тази домашна сценка го изнервяше не по-малко от нея. Откакто бе пораснал, не бе разговарял с дете. Беше странно, че води разговор с хлапе.

Изгълта набързо сандвича си, после си взе ябълка от панера с плодове на масата. Момиченцето се бавеше с хапването.

— Емили, каза ми, че си гладна — скара й се майка й. — Яж си обяда.

Но той я разсейваше. Момиченцето не можеше да откъсне очи от него. Внимателно следеше всичко, което прави. Когато отхапа първата сочна хапка от ябълката, тя каза:

— Аз не обичам кората.

Той сви рамене и отвърна с пълна уста:

— Нямам нищо против.

— Аз не харесвам и зелени ябълки. Само червени.

— Зелените са хубави.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Моят дядо може да обели ябълката от горе до долу, без да скъса обелката. Казва, че обича да прави дълга къдрава обелка, също като косата ми. И познай още какво.

— Какво?

— Мама не може да го направи, защото е момиче, а дядо казва, че момчетата го правят най-добре. А и мама няма специален вълшебен нож като на дядо.

— Гледай ти. — Погледна за миг към Онър, която бе стиснала устни. — И какъв точно специален вълшебен нож има дядо ти?

— Голям. Носи го на колан около глезена си, но не ми дава дори да го пипна, защото е остър и може да се порежа.

— Аха.

Онър се отблъсна на стола си рязко и скочи на крака.

— Време е за следобедния ти сън, Ем.

Личицето й се намръщи предизвикателно.

— Не ми се спи.

— Време е за почивка. Хайде.

Тонът на Онър подсказваше, че няма да търпи спорове. Изражението на детето остана недоволно, но то слезе от стола си и тръгна да излиза от кухнята. Кобърн остави нахапаната ябълка върху чинията си и ги последва.

В жизнерадостно розовата спалня момиченцето се покатери върху леглото и протегна крачета напред. Майка й свали сандалите и ги остави на пода, после каза:

— Лягай вече. Време е за сън.

Малката положи главица на възглавницата и се пресегна за памучно одеялце, което бе толкова избеляло и изтъркано, че изглеждаше съвсем не на място в стаята. Пъхна го под брадичката си.

— Ще ми подадеш ли моя Елмо, моля?

Тази молба бе отправена към Кобърн.

Той проследи погледа й и забеляза червена плюшена играчка на пода до ботушите му, покрити със засъхнала кал. Разпозна ухиленото лице от флакона със сапун. Наведе се и го вдигна. Играчката започна да пее и го стресна. Побърза да я подаде на хлапето.

— Благодаря ти. — Тя я гушна до гърдите си и въздъхна щастливо.

Кобърн си помисли, че не помни някога в живота си да е изпитвал такова задоволство. Зачуди се какво ли е да заспиш, без да се налага да се тревожиш дали ще се събудиш, или не.

Онър се наведе и целуна челото на дъщеря си. Очичките й вече бяха затворени. Той забеляза, че клепачите й бяха почти прозрачни. Бяха прошарени с мънички лилави вени. Никога досега не бе обръщал внимание на клепачите на някого, освен в случаите, когато след секунда щеше да насочи пистолет срещу него. И тогава същият този човек обикновено умираше с това издайническо намигване.

Когато излязоха от стаята, играчката продължаваше да пее глупавата си песничка за приятелството. Онър затвори здраво вратата зад тях. Той погледна кашоните, наредени покрай стената, после извади нейния мобилен телефон от джоба на джинсите си и й го подаде. Тя го изгледа с любопитство.

— Обади се на свекър си. Онзи, който поддържа добрата си форма. Същият, който има голям вълшебен нож, привързан на глезена. Кажи му, че партито се отлага.