Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lethal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра Браун. Смъртоносно

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-261-054-0

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

— Това не е моята кола.

Кобърн откъсна очи от огледалото за обратно виждане, за да погледне към Онър.

— Зарязах твоята.

— Къде?

— На няколко мили от дома ти, където взех тази.

— Крадена ли е?

— Не, почуках на вратата и попитах дали мога да я взема назаем.

Тя се направи, че не забелязва сарказма му.

— Собствениците ще съобщят, че липсва.

— Смених табелите с номера с тези на друга кола.

— И си свършил всичко това във времето, откакто напусна къщата ми и преди да се върнеш, за да застреляш Фред?

— Действам бързо.

Тя обмисли чутото, после отбеляза:

— Каза, че си видял Фред в лодката.

— Пътят върви покрай ръкава. Шофирах без фарове. Забелязах светлините на лодката и отбих встрани, за да проверя какво става. Видях го и мигновено го познах. Досетих се какво ще направи, ако му повториш и малка част от онова, което ти казах. И се върнах. За твой късмет.

Тя все още не изглеждаше убедена в това и той не можеше да я вини, че се съмнява в него. Вчера, когато бе нахлул в живота й, тя слагаше глазура на сладките за рождения ден. От този момент нататък бе преживяла доста неща — той бе заплашвал нея и детето й с пистолет, беше се отнасял с нея грубо, бяха влезли в схватка за пистолета, беше съсипал къщата й и я бе завързал за собственото й легло.

Сега се оказваше, че той е добрият в случая, който я бе убедил да избяга от къщи, защото мъже, които бе познавала цял живот и на които бе вярвала, всъщност са масови убийци и планират да я убият. Естествено, че ще е скептична.

В момента потриваше ръце нагоре-надолу по бедрата си, които бяха обути в джинси, за разлика от вчерашния панталон до коленете. От време на време поглеждаше през рамо към малката на задната седалка, която си играеше с онова червено нещо. Играчката и оръфаното плетено одеялце, което тя наричаше със смешни имена, както и дамската чанта на Онър бяха единствените вещи, които им бе разрешил да вземат със себе си. Бяха тръгнали буквално само с дрехите на гърба си.

Поне си бяха техни. Той беше облечен в дрехи на мъртвец.

Не му беше за първи път.

Онър попита шепнешком:

— Мислиш ли, че тя видя?

— Не.

Докато притичваха през къщата, Онър бе измислила игра, в която Емили трябваше да си държи очите затворени, докато излязат навън. За да стане по-бързо, Кобърн я бе пренесъл на ръце от розовата й стая до колата. Придържаше с ръка главицата й, докато тя криеше лице във врата му, за да не би малката да реши да хитрува и да отвори очи във всекидневната, където лежеше тялото на Фред Хокинс.

— Защо вчера не ми каза, че си агент на ФБР? Защо трябваше да се държиш толкова грубо с мен?

— Не ти вярвах.

Тя го изгледа с недоумение, което изглеждаше искрено.

— Ти си вдовицата на Жилет — обясни той. — Това е достатъчна причина да тая съмнения в теб. После видях онази снимка, на която двамата с баща му изглеждат много близки с мъжете, които убиха седем души пред очите ми. Чух как ги възхваляваш като най-скъпи приятели. Какво трябваше да си помисля? Във всеки случай продължавам да съм убеден, че каквото и да е имал Еди, сега то е у теб.

— Но не е.

— Може би. А може би е у теб и ти просто не знаеш, че го имаш. Както и да е, вече не мисля, че криеш нещо от мен.

— Какво те накара да си промениш мнението?

— Дори и да беше замесена, мисля, че би ми дала всичко, което поискам, стига да не нараня детето ти.

— Прав си.

— Стигнах до това заключение точно преди зазоряване. Реших да ви оставя на мира. После забелязах Хокинс да идва към вас. Бързо промених плана си.

— Не мога да повярвам, че Фред е убил Сам Марсет.

— Видях го с очите си. — Той я погледна. Изразът й го подканваше да обясни. — Имаше насрочена среща за полунощ в неделя, в склада.

— Среща между Марсет и Фред ли?

— Между Марсет и Счетоводителя.

Тя потърка челото си.

— За какво говориш?

Кобърн си пое дълбоко въздух и събра мислите си.

— Междущатска магистрала №10 пресича Луизиана северно от Тамбур.

— Минава през Лафайет и Ню Орлиънс.

— Точно така. Магистрала №10 е най-южната връзка от Източния до Западния бряг и близостта до Мексико и Залива я правят идеален маршрут за наркодилъри, трафиканти на наркотици и хора. Основните пазари са възловите средища, през които минава — Финикс, Ел Пасо, Сан Антонио, Хюстън, Ню Орлиънс — където се пресичат големите пътища, ориентирани в посока север — юг.

— На практика…

— Така магистрала №10 свързва всички големи градове в континентална Америка.

Тя отново кимна.

— Да.

— Всяко превозно средство, което се движи по нея — от големите тирове до пикапите и семейните микробуси — би могло да превозва наркотици, синтетична дрога, оръжия, момичета и момчета, които са принудени да проституират. — Той я погледна. — Следиш ли мисълта ми?

— Сам Марсет притежаваше „Роял тръкинг къмпани“.

— Получаваш червена точка.

— Да не би да искаш да кажеш, че шофьорите на Сам Марсет са били замесени в този нелегален превоз?

— Не шофьорите му. Сам Марсет, вашият църковен настоятел и защитник на историческите ценности. И не е просто замесен. Той е от големите играчи. Беше. В неделя вечер престъпният му живот приключи.

Тя обмисли думите му, провери дали хлапето още е захласнато по играчката си, после попита:

— Каква е твоята роля?

— Трябваше да се внедря в компанията на Марсет, да разбера с кого върти бизнеса си, за да могат важните шефове да планират поредица сериозни удари. Бяха ми нужни месеци само да спечеля доверието на началник-смяната. После, едва след като Марсет даде одобрението си, ми повериха пътните листове на камионите. Компанията превозва много легални стоки, но и значително количество контрабанда.

— И хора?

— Всичко, освен това. Което беше добре, иначе трябваше да спра подобна пратка, а това щеше да означава да разкрия самоличността си. Наложи се да пропусна много контрабандни стоки. Но шефовете ми не се интересуват от един камион легално внасяни стоки, сред които е скрит кашон автоматично оръжие. Бюрото иска да стигне до хората, които изпращат и получават оръжията. Още нямах достатъчно доказателства, за да хванем големите риби.

— Като Марсет.

— Той и по-големите от него. Но истински удар ще е залавянето на Счетоводителя.

— Кой е той?

— Добър въпрос. Бюрото дори не знаеше за него, докато не дойдох тук на място и не открих, че някой смазва релсите.

— Сега ме обърка напълно.

— Счетоводителя е посредник. Свързва се с хората, които би трябвало да предотвратяват целия този нелегален трафик и ги подкупва или сплашва, за да си затворят очите.

— Подкупва полицаи?

— Полицаи, щатския патрул, служителите на автомобилния контрол, хората, които охраняват задържаните камиони, всеки, който евентуално би могъл да спре трафика.

— Счетоводителя плаща на държавните служители…

— После взема тлъста комисиона от контрабандиста за това, че му гарантира сигурно преминаване на товара през територията на Луизиана.

Онър внимателно обмисли чутото, после каза:

— Но не си установил самоличността му.

— Не. Липсва ми ключов елемент. — Спря на едно кръстовище, извърна глава и я изгледа сериозно.

— Който си дошъл да търсиш в дома ми.

— Точно така. — Той махна крака си от спирачката и профуча през кръстовището. — Прокуратурата няма да повдигне обвинения, ако не е сигурно, че няма да загуби в съда. Може да се споразумеем с някой да свидетелства срещу Счетоводителя в замяна на по-лека присъда, но ще са нужни и солидни доказателства. Документи, банкови извлечения, телефонни разпечатки, върнати чекове, депозитни разписки, имена, дати. Писмени сведения. Доказателства. Мисля, че точно това е имал съпругът ти.

— Мислиш, че Еди е бил замесен в това? — попита тя. — Наркотици? Оръжия? Трафик на хора? Много грешиш, Кобърн.

— Истината е, че не знам от коя страна на барикадата е бил мъжът ти. Тази братска близост с близнаците го прави крайно подозрителен за мен. При това е бил полицай, безспорно предимство, каквото е било и за Фред.

— Еди беше честно ченге.

— Естествено е да мислиш така. Ти си негова жена. Но аз видях как приятелчетата му разстрелват хладнокръвно седем души. Аз щях да съм осмата жертва, ако не се бях измъкнал.

— Как успя?

— Очаквах, че нещо ще се случи. Предполагаше се, че срещата ще е спокойна, никакви оръжия. Но бях нащрек, защото се говори, че Счетоводителя е безскрупулно копеле. Спомняш ли си случая с онова момче отпреди няколко седмици — даваха го по телевизията — което бе намерено в канавка, близо до Лафайет, с прерязано гърло?

— Не бяха го идентифицирали. Знаеш ли нещо за него?

— Знам, че е бил превозван от един от „клиентите“ на Счетоводителя до място в Ню Орлиънс, което осигурява… — Погледна в огледалото за обратно виждане. Детето си играеше с Елмо. — Осигурява забавления за клиенти с много пари и вкус към извратения секс. Избягал, докато спрели да заредят гориво. Повечето от тези хлапета са прекалено изплашени, за да се обърнат към властите, но някое може да събере кураж. Явно Счетоводителя се е опасявал точно от това. Хората му са докопали момчето, преди да успее да направи каквото и да било. — Погледна я и измърмори: — Вероятно има късмет, че е мъртво. Скоро след като бе открит трупа на момчето, служител на щатския патрул бе намерен с прерязано гърло. Нещо ми подсказва, че двете убийства са свързани.

— Мислиш ли, че този Счетоводител е държавен служител?

— Възможно е. А може и да не е. Надявах се да науча кой е в неделя вечерта — кратко отвърна той. — Защото се готви нещо голямо. Долових само намеци за това, но мисля, че Счетоводителя ухажва нов клиент. Страшни хора с нулева толерантност към грешките.

Тя отново потри челото си.

— Отказвам да повярвам, че Еди е имал нещо общо с това. Не мога да го повярвам и за Сам.

— Марсет беше в бизнеса само заради парите. Той беше хитрец, който правеше пари от чуждите пороци, но не си падаше по насилието. Ако някой се изпречеше на пътя му, той го съсипваше. Обикновено финансово. Или го спипваше със свален панталон в някоя хотелска стая и го изнудваше. Дотам. Смяташе, че подпухналото тяло на тринайсетгодишно момче, открито в канавката, се отразява зле на бизнеса. И това бе само едно от несъгласията, които Марсет таеше спрямо Счетоводителя. Той искаше двамата да седнат и да изгладят противоречията си, да се разберат. Счетоводителя се съгласи.

— Но го е измамил.

— Меко казано. Вместо Счетоводителя се появиха братята Хокинс. Преди Марсет да успее да изрази възмущението си от замяната, Фред го гръмна. Доръл имаше автомат. Откри огън срещу останалите, като първо застреля моя началник-смяна. В мига, в който ги зърнах на вратата, надуших нещо гнило и се скрих зад едни каси, но знаех, че са ме видели. Когато застреляха другите, тръгнаха след мен.

Приближиха железопътен прелез, но той дори не забави. Колата подскочи при пресичането.

— За всеки случай бях дошъл с пистолет онази вечер, носех и допълнителен телефон. Оставих единия нарочно. Това щеше да ги забави. Щяха да изгубят време да проследяват обажданията от онзи апарат. Както и да е, измъкнах се жив от онзи склад и се добрах до изоставена сграда. Единият от близнаците я претърси, но аз се бях скрил добре и го изчаках да се махне. После хукнах право към реката, решен в крайна сметка да се добера до теб, преди да ме хванат. — Погледна към нея. — Горе-долу знаеш останалото.

— И какво сега? Къде отиваме?

— Нямам представа.

Тя завъртя глава толкова рязко, че вратът й изпука.

— Какво?

— Плановете ми не стигаха толкова далеч. Всъщност не се надявах, че ще преживея нощта. Мислех, че ще ме застреля някой прекалено ревностен полицай или някой от платените слуги на Счетоводителя. — Надникна през рамо към задната седалка. — Но определено не съм мислил, че ще влача жена и дете със себе си.

— Е, съжалявам за неудобството, което ти причиняваме — обади се Онър. — Можеш да ни оставиш в къщата на Стан и да продължиш по пътя си.

Той се изсмя рязко.

— Не разбираш ли? Не ме ли слуша досега? Щом Доръл Хокинс или Счетоводителя смятат, че знаеш нещо, което може да ги уличи, животът ти не струва пукната пара.

— Разбирам добре. Стан ще ни защити, докато…

— Стан, човекът от братската снимка „един за всички и всички за един“, застанал до починалия ти съпруг и близнаците Хокинс ли? Онзи Стан?

— Нали не мислиш…

— Защо не?

— Стан е морски пехотинец.

— Аз също. И гледай докъде се докарах.

Думите му я убедиха. Поколеба се, после заяви:

— Свекър ми би защитавал Емили и мен до последния си дъх.

— Може би. Още не знам. Докато разбера, оставаш с мен и няма да се свързваш с никого.

Преди да успее да отговори, чуха воя на сирени. Само след секунди в далечината се появиха две полицейски коли. Приближаваха се бързо.

— Доръл явно е открил трупа на брат си.

Въпреки че мускулите му се сковаха от напрежение и ръцете му се вкопчиха във волана на крадената кола, Кобърн си наложи да запази скоростта и продължи да гледа право напред. Патрулните коли профучаха край тях с пределна скорост.

— Полицейска кола — изчурулика хлапето. — Мамо, полицейска кола.

— Видях я, миличка. — Онър се обърна и й се усмихна, после отново погледна към Кобърн. — На Емили ще й трябва храна. Място за спане. Не можем да продължим просто да пътуваме в открадната кола и да отбягваме полицаите. Както ще правиш с нас?

— Скоро ще разбера.

Погледна часовника на таблото на колата и пресметна, че на Източния бряг вече минава девет часът. Отби от главния път при следващата възможност. Асфалтът скоро отстъпи на чакълена настилка, а чакълът — на отъпкана пръст, и накрая пътят свърши до един заблатен поток, покрит с водна леща.

Разполагаха с три телефона. Този на Фред. Като се изключи последното обаждане до брат му, регистърът на разговорите беше празен. Но тъй като Фред го бе използвал за секретните си дела, Кобърн не очакваше, че ще намери запаметен номера на Счетоводителя. Въпреки това смяташе да запази телефона. За по-голяма сигурност извади батерията му.

Не можеха да използват този на Онър, защото властите можеха да го локализират посредством триангулация. Извади и неговата батерия.

Значи оставаше собственият му предплатен телефон с карта за еднократна употреба, който бе купил преди месеци, но не бе използвал до предния ден. Включи го, видя, че има обхват, и набра един номер с надеждата, че днес ще отговорят на обаждането му.

— На кого звъниш? — попита Онър.

— Подскачаш всеки път, щом мръдна.

— Можеш ли да ме упрекнеш за това?

— Всъщност не.

Той погледна лактите и раменете й, по които имаше синини. Китките й също бяха наранени от ударите в таблата на леглото, когато я бе завързал за него. Съжаляваше, че се бе наложило да прилага физическа сила, но нямаше да се извинява за това. Щеше да бъде наранена много повече, ако не беше го направил.

— Вече няма нужда да се притесняваш, че ще ти се нахвърля — увери я той. — Нито ще размахвам пистолет под носа ти. Без повече нерви, става ли?

— Всеки на мое място би нервничил, ако пред очите му са застреляли човек в собствения му дом.

Вече бе казал каквото имаше да казва по този повод и нямаше намерение да се оправдава. Ако на човек му се открие възможност да отстрани престъпник като Фред Хокинс, той не търси разумни доводи. Просто дърпа проклетия спусък. Иначе той самият би престанал да диша.

Колко мъже бе виждал как умират? Колцина бе видял жестоко убити? Прекалено много, за да ги преброи или запомни. Но в очите на учителка на второкласници това бе ужасяваща гледка и тя завинаги щеше да я свързва с него. Нямаше как да го промени. Но това обаждане поне щеше да я накара да престане да изтръпва всеки път, щом помръднеше.

Канеше се да затвори и да опита отново, когато чу женски глас.

— Офисът на заместник-директор Хамилтън. Към кого да прехвърля обаждането ви?

— Коя сте вие? Свържете ме с Хамилтън.

— За кого да предам?

— Вижте какво, престанете с глупостите. Дайте му телефона.

— За кого да предам, че се обажда?

Проклети бюрократи.

— Кобърн.

— Извинете, какво казахте?

— Кобърн — нетърпеливо повтори той. — Лий Кобърн.

След кратка напрегната пауза жената в другия край на линията се обади:

— Това е невъзможно. Агент Кобърн е мъртъв. Почина преди повече от година.