Сандра Браун
Смъртоносно (5)

Четвърта глава

На улицата го наричаха Диего.

И доколкото му бе известно, това бе единственото име, което някога бе имал. Най-ранните му спомени бяха за една много слаба чернокожа жена, която го караше да й донесе цигарите или спринцовката, а после го навикваше грозно, ако се забавеше.

Не знаеше дали му е майка, или не. Тя не твърдеше, че е, но пък и не бе отрекла онзи единствен път, когато я бе попитал. Той не бе чернокож, поне не напълно. Името му бе испанско, но това не беше гаранция за произход. В града на креолите, където смесената кръв бе историческо наследство и се смяташе за нещо естествено, той бе мелез.

Жената от спомените му притежаваше салон за сплитане на плитки. Беше отворен само когато я обземеше вдъхновение, а това се случваше рядко. Ако имаше спешна нужда от пари, тя предлагаше сексуални услуги в задната стаичка. Когато Диего порасна достатъчно, го изпращаше на улицата да й води клиенти. Той приканваше жените с обещанието за най-стегнатите плитки в Ню Орлиънс. На мъжете намекваше за други удоволствия, които можеха да открият зад завесата от стъклени мъниста, която отделяше салона от мръсния тротоар.

Един ден се бе върнал, след като бе прекарал часове в безплодни опити да отмъкне нещо за ядене, и бе намерил жената мъртва на пода в мръсната баня. Бе останал до нея, докато миризмата стана непоносима дори за него, и тогава си тръгна от мястото, изоставяйки подпухналия труп на грижите на някой друг. От онзи ден насетне сам се грижеше за себе си. Свърталището му бе в квартал на Ню Орлиънс, където дори и най-безразсъдните не смееха да пристъпят.

Беше на седемнайсет и прекалено зрял за годините си.

Същият израз на преждевременна зрелост се четеше по лицето му, когато посегна към вибриращия мобилен телефон. Скрит номер. Което означаваше, че е Счетоводителя. Натисна бутона за връзка и мрачно каза:

— Да?

— Струваш ми се разстроен, Диего.

По-скоро ядосан.

— А трябваше да използваш мен да се погрижа за Марсет. Но не го направи. Виж сега в каква каша се забърка.

— Значи си чул за склада и Лий Кобърн?

— Имам телевизор. С плосък екран.

— Благодарение на мен.

Диего остави това без коментар. Нямаше нужда да го осведомява, че деловите им отношения не са ексклузивни. Понякога вършеше поръчки и за други клиенти.

— Огнестрелно оръжие — презрително каза той. — Толкова много шум. Защо ти трябваше да гърмиш всички? Аз щях да очистя Марсет тихо и нямаше да се занимаваш с този цирк, дето се разиграва сега в Тамбур.

— Трябваше да изпратя послание.

„Не заставай на пътя ми, защото ще съжаляваш.“ Това бе посланието. Диего знаеше, че всеки, който бе дръзвал да се опълчи срещу Счетоводителя и бе чул за масовото убийство, от сутринта се озърташе през рамо. Въпреки аматьорското изпълнение екзекуцията на Марсет несъмнено бе разбунила духовете.

— Още не са намерили Лий Кобърн — с лека насмешка отбеляза Диего.

— Не. Следя отблизо издирването. Надявам се да го намерят мъртъв, но ако не се получи, ще трябва да бъде очистен. Както и всеки, с когото е имал контакт след напускането на онзи склад.

— Затова се обаждаш на мен.

— Няма да е лесно да се добереш до човек под полицейска охрана.

— Аз съм специалист по трудните задачи. Мога да стигна до него. Винаги успявам.

— Точно ти ще свършиш тази работа, ако се наложи. Твоите умения бяха излишни по отношение на Марсет. Исках да се вдигне шум и да останат кървави следи. След като това е факт, не искам никакви свидетели.

Никакви свидетели. Никаква милост. Това бе мантрата на Счетоводителя. Всеки, който се гнусеше от мокрите поръчки, обикновено се превръщаше в следващата жертва.

Няколко седмици по-рано някакво мексиканче бе избягало от претъпкания камион, с който го прекарвали нелегално през границата. То и останалите десетина хлапета били транспортирани, за да бъдат продадени като роби в една или друга форма. Хлапето явно е подозирало какво бъдеще го очаква. Докато камионът бил спрял да зареди на бензиностанция и шофьорът плащал бензина, то се измъкнало.

За щастие служител на междущатския патрул, който получавал заплата и от Счетоводителя, го намерил да пътува на стоп по западната магистрала. Полицаят го скрил и получил нареждане да се отърве от проблема. Но изведнъж го обзели угризения.

Счетоводителя бе възложил на Диего да се намеси и да свърши мръсната работа. После, около седмица след като бе убил момчето, Счетоводителя го бе наел да се погрижи за шофьора, чиято небрежност бе позволила на хлапето да избяга, както и за полицая, който се бе оказал алчен, но мекушав.

Никакви свидетели. Никаква милост. Безкомпромисната политика на Счетоводителя вдъхваше страх и покорство.

Но Диего не се страхуваше от никого. Затова сега, когато Счетоводителя го попита дали е открил момичето, избягало от салона за масажи, той отвърна безгрижно, че го е намерил предната вечер.

— Значи вече не е проблем?

— Само за ангелите. Или дявола.

— А тялото?

— Не съм глупак.

— Диего, единственото по-досадно нещо от глупака е хитрецът.

Диего вдигна среден пръст към телефона.

— Търсят ме по телефона, трябва да затварям. Бъди готов.

Диего плъзна длан в джоба на панталона си и поглади бръснача, с който бе известен. Макар че Счетоводителя вече бе затворил, той каза:

— Винаги съм готов.