Сандра Браун
Смъртоносно (7)

Шеста глава

Домът на Том ван Алън не бе много далеч от офиса на ФБР в Лафайет. Понякога, докато шофираше към къщи, му се щеше пътуването да продължи. Това бе единственото време от деня, в което можеше да изключи и да не мисли за нищо по-сложно от това да остане в своята лента и да кара с позволената скорост.

Зави по своята алея и забеляза, че неговата къща изглежда малко овехтяла и занемарена в сравнение с другите в квартала. Но и кога ли да намери време за ремонт или боядисване, при положение че нещо толкова необходимо като косенето на моравата вършеше само от време на време?

Докато влизаше през входната врата, тези самокритични мисли вече бяха изместени от далеч по-неотложната необходимост да се справи със ситуацията в Тамбур.

Джанис, която го бе чула да се прибира, се появи забързана в коридора с мобилен телефон в ръка.

— Тъкмо щях да се обаждам да питам кога ще си дойдеш за обяд.

— Не съм дошъл да обядвам. — Свали сакото на костюма си и го остави на закачалката в коридора. — Онова масово убийство в Тамбур…

— Непрекъснато говорят за него в новините. Още ли не са заловили онзи човек?

Той поклати глава.

— И аз трябва да отида там.

— Защо? Нали изпрати агенти още сутринта?

„Роял тръкинг къмпани“ се занимаваше с търговия в различни щати. Когато откриха труповете в склада, Том, като главен инспектор в регионалния център на Бюрото, бе уведомен незабавно.

— Важно е да проуча ситуацията на място. Как е Лени днес?

— Като всеки друг ден.

Том се престори, че не долавя горчивината в гласа на жена си и тръгна по дългия коридор, който водеше към стаята в задната част на къщата, където бе затворен тринайсетгодишният им син.

Където всъщност бяха затворени той и Джанис. Тъжната истина бе, че тази стая бе центърът на живота им, на брака и бъдещето им.

Случайна аномалия при преминаването през родовия канал бе прекъснала достъпа на кислород до сина им и му бе причинила тежки мозъчни увреждания. Не можеше да говори, нито да ходи, нито дори да седне сам. Единственият отговор на най-различна стимулация бе ограничен до мигане с очи, но само понякога, както и до издаването на гърлени звучи, чието значение нито Том, нито Джанис успяваха да разгадаят. Нямаше как да разберат дали той изобщо различава лицата, говора или допира им.

— Изцапал се е — отбеляза Том, когато влезе в стаята и го лъхна тежка миризма.

— Проверих го преди пет минути — оправда се Джанис. — Смених чаршафите на леглото му сутринта и…

— Това е работа за двама. Трябваше да ме изчакаш да ти помогна.

— Да, но можеше да се забавиш, нали?

Том отговори тихо:

— Трябваше да изляза по-рано тази сутрин, Джанис. Нямах избор.

Тя издиша шумно.

— Знам. Съжалявам. Но след като му смених бельото на леглото, трябваше да изпера. Още няма обяд, а аз вече съм изтощена.

Когато тя понечи да иде до леглото, той я задържа.

— Аз ще се погрижа.

— Ти бързаш да излезеш отново.

— Пет минути не са от значение. Ще ми направиш ли сандвич, моля те? Ще го изям на път за Тамбур.

След като се погрижи за Лени, той отиде в спалнята им и смени костюма си със спортни дрехи. Преди края на деня вероятно щеше да се наложи да се включи в издирването. Нямаше с какво толкова да допринесе в подобно начинание, но поне щеше да покаже добра воля, като се присъедини към групата.

Обу си джинси, бяла риза с къс ръкав и нахлузи старите си маратонки, като си напомни да провери в багажника на колата за гумените ботуши, които някога носеше, когато ходеше за риба.

Някога правеше много неща, но не и сега.

Когато влезе в кухнята, Джанис бе с гръб към него, заета със сандвича му. Том остана загледан в нея няколко минути, без да го забележи.

Не бе съхранила красотата си от времето, когато се бяха срещнали за първи път. Тринайсетте години след раждането на Лени видимо й се бяха отразили. Движенията й вече не бяха грациозни и леки, а пестеливи и отсечени, сякаш ако не побързаше да довърши започнатата задача, щеше да изгуби волята изобщо да я свърши.

Стройното й тяло сега бе измършавяло и изглеждаше изнурено. Работата и тревогите бяха издълбали линии около очите й, а устните, които по-рано винаги бяха готови за усмивка, сега бяха постоянно стиснати в израз на горчивина и разочарование.

Том не я винеше за тези промени във външния й вид. Промените в него самия бяха не по-малко неприятни. Нещастието и безнадеждността бяха отпечатани неизличимо върху лицата им. По-лошото бе, че промените не бяха само физически. Любовта им един към друг бе драстично променена от безкрайната трагедия, в която се бе превърнал съвместният им живот. Чувствата, които сега изпитваше към Джанис, се основаваха повече на съжаление, отколкото на страст.

Когато се ожениха, двамата споделяха интерес към джаза, киното и тосканската кухня. Планираха да прекарат цяло лято в Италия, където да посещават готварски курсове и да пият местни вина от отбрана реколта в слънчевите следобеди.

Това бе само една от мечтите им, които се бяха пръснали на парчета.

Всеки божи ден Том се питаше колко ли дълго могат да издържат в сегашното положение. Нещо трябваше да се промени. Том го знаеше. Предполагаше, че и Джанис знае. Но никой от двамата не искаше да бъде първият, който ще развее белия флаг и ще предаде всеотдайността им към безпомощния им син. Никой не искаше да каже пръв: „Не мога да продължавам повече така“, и да предложи да направят онова, което се бяха заклели никога да не правят, а именно да го настанят в дом за специални грижи.

Добрите заведения бяха частни и следователно скъпи. Но безбожните такси бяха само една от пречките. Том не бе сигурен каква ще бъде реакцията на Джанис, ако й предложи да преразгледат първоначалното си становище относно грижите за Лени. Опасяваше се, че ще го разубеди. И също толкова силно се страхуваше, че няма да го направи.

Усетила присъствието му, тя надникна през рамо.

— Шунка и сирене с кафява горчица?

— Чудесно.

Тя уви сандвича с прозрачно фолио.

— Смяташ ли да останеш там и през нощта?

— Не мога да те оставя сама с Лени за толкова време.

— Ще се справя.

Том поклати глава.

— Ще се върна. Фред Хокинс ще сподели с мен всичко, с което разполага по случая.

— Имаш предвид оракула на полицейското управление в Тамбур ли?

Сарказмът й го накара да се усмихне. Тя познаваше близнаците Хокинс от последната си година в гимназията, когато баща й бе решил да се премести „в провинцията“ и бе преместил Джанис от църковното училище в Ню Орлиънс в общинската гимназия в Тамбур. Макар разстоянието да не бе голямо, средата бе съвършено различна.

Джанис бе преживяла разтърсващ културен шок и така и не бе простила напълно на родителите си, задето я бяха откъснали от всичко познато в онази толкова важна последна година в училище и я бяха пратили в това затънтено градче. Тя смяташе всички в Тамбур за задръстени и най-вече Фред Хокинс и неговия близнак, Доръл. Искрено се удивляваше, че единият бе станал служител на закона, а другият — градоначалник. Дори и според стандартите на Тамбур близнаците бяха надминали очакванията на околните.

— Всички в Тамбур искат главата на убиеца на Сам Марсет и дишат във врата на Фред да го залови — увери я Том. — Съдебният лекар определя смъртта на седмината мъже около полунощ, така че вече са минали… — Той погледна към часовника на микровълновата печка. — … близо дванайсет часа от разследването, а Фред не разполага с никаква по-сериозна следа.

Джанис потръпна.

— Местопрестъплението беше описано като кървава баня.

— Снимките, които моите хора направиха, никак не бяха приятни за гледане.

— Какво е правел собственикът на компанията в склада по това време на нощта?

— На Фред също му се струва странно. Госпожа Марсет не може да помогне в случая, защото била извън града. Фред предполага, че може би този Кобърн е предизвикал някакъв проблем, например да се е спречкал с друг работник, нещо достатъчно сериозно, че началникът на смяната да се обади на Марсет. Ще проверят телефонните разпечатки, но засега не са установили причината, поради която Марсет е бил там в такова необичайно време.

— Лий Кобърн създавал ли е проблеми и друг път?

— В трудовото му досие няма такива данни. Но никой не го познава много добре.

— Разбрах това от пресконференцията на Фред. Явно не разполагат с кой знае какви сведения, освен физическото описание и полицейската скица.

— Посочил е фалшиви данни в молбата си за постъпване на работа.

— Не са ли ги проверили, преди да го назначат?

— Пропуск, за който съм сигурен, че служителите в човешки ресурси горчиво съжаляват.

— Питам се защо е излъгал в молбата си за работа. За да скрие, че има полицейско досие?

— Такова е общото мнение. Но засега отпечатъците му не са разпознати в никоя база данни.

Джанис се намръщи.

— Сигурно е от онези смахнати, които се промъкват през различни пропуски в системата и остават незабелязани за обществото, докато не направят нещо такова. Тогава всички ги забелязват. Това, което не разбирам, е, защо тези маниаци се нахвърлят на невинни хора. Ако е бил недоволен от компанията, защо просто не е съсипал някой камион? Защо е трябвало да убие толкова хора?

Когато Том я бе срещнал за първи път, Джанис бе състрадателен човек и постоянно защитаваше онеправданите. С годините толерантността й все повече намаляваше.

— Кобърн няма вид на маниак — обади се той.

— Те рядко се издават.

Том прие аргумента й с кимване на глава.

— Наскоро са му възложили да надзирава транспортните графици. Може би се е огънал под тежестта на новата отговорност.

— Възможно е. — Изражението й подсказваше, че тя знае какво означава да се огънеш под непосилно напрежение.

Том си взе газирана напитка от хладилника.

— Най-добре да тръгвам. Фред ме чака. Ако имаш нужда от мен, обади ми се. Винаги отговарям на мобилния.

— Всичко ще е наред.

— Обърнах Лени на другата страна, след като го почистих, така че няма нужда да го правиш скоро.

— Не се тревожи за нас, Том. Върви. Върши си работата. Аз ще се справя, докато се прибереш у дома, когато и да е това.

Той се поколеба, искаше му се да измисли и да й каже нещо, което да разведри деня й, искаше му се да има такова нещо. Но знаеше, че няма, затова тръгна с тежки стъпки по обраслата морава пред къщата си, сякаш бремето на живота тегнеше върху раменете му и той не виждаше как може да го облекчи.

Не знаеше и какво може да направи, за да помогне при ситуацията в Тамбур.