Сандра Браун
Смъртоносно (3)

Втора глава

— Кобърн. К-о-б-ъ-р-н. Първото му име е Лий, не е известно второто му име.

Сержант Фред Хокинс от полицейското управление в Тамбур свали шапката и избърса челото си. Вече бе влажно от жегата, а още нямаше девет часа. Мислено прокле горещината в крайбрежна Луизиана. Въпреки че целият му живот бе минал тук, не можеше да свикне със задуха и жегата. Всъщност колкото повече остаряваше, толкова повече ги намразваше.

Говореше по мобилния телефон с шерифа на съседния окръг Теребон и му съобщаваше подробности за масовото убийство от предишната нощ.

— Едва ли е истинското му име, но то е вписано в служебното му досие и е единственото, с което разполагаме засега. Снехме отпечатъците от колата му… Да, това е най-странното. Всеки би помислил, че ще отпраши веднага от местопрестъплението, но колата му все още е на паркинга. Може да е сметнал, че прекалено лесно ще го пипнем. Или, както предполагам, не е бил в състояние да разсъждава трезво, след като е застрелял седем души. Според мен просто е побягнал от местопрестъплението.

Фред поспря, за да си поеме въздух.

— Вече пуснах отпечатъците му за проверка в националната база данни. Обзалагам се, че все нещо ще изскочи. Такъв тип не може да няма предишни провинения. Ще ви съобщим всичко, каквото научим. Но нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да чакам допълнителна информация. Ще започнем да го търсим още сега. Получихте ли факса, който ви пратих?… Добре. Направете копия и ги раздайте на хората си, за да ги разпространят.

Докато шерифът го уверяваше в способностите на служителите си да издирват избягали престъпници, Фред кимна на Доръл, неговия брат близнак, който се бе присъединил към групата и го изчакваше до вратата на патрулната кола.

Служебният автомобил бе паркиран на банкета на двулентовата междущатска магистрала в мизерната сянка на огромен билборд, който рекламираше клуб за забавления на мъже близо до летището на Ню Орлиънс. Само на шейсет и пет мили по магистралата. Най-студените питиета. Най-горещите жени. Съвършено голи.

Всичко това звучеше прекрасно на Фред, но му беше ясно, че ще мине известно време, преди да може да потърси разтуха. Не и преди да намерят Лий Кобърн.

— Правилно си чул, шериф. Най-кървавото престъпление, което съм имал нещастието да разследвам. Истинска масова екзекуция. Сам Марсет е бил застрелян в главата от упор.

Шерифът изрази отвращението си от жестокостта на престъплението, после приключи с твърдото обещание да се обади, ако психопатът убиец бъде забелязан в неговия окръг.

— Проклетият въздухар може да ти надуе главата за минути — оплака се Фред на брат си, след като затвори.

Доръл му подаде картонена чашка.

— Струва ми се, че имаш нужда от кафе.

— Нямам време.

— Намери!

Фред нетърпеливо махна капачето от чашата, отпи глътка и вдигна глава от изненада.

Доръл се засмя.

— Реших, че малко ободряване ще ти дойде добре.

— Неслучайно сме близнаци. Благодаря.

Докато отпиваше от щедро подправеното с алкохол кафе, Фред огледа патрулните коли, паркирани край пътя. Десетки униформени служители на различни агенции се разхождаха напред-назад, някои говореха по мобилните си телефони, други изучаваха картите си, но повечето изглеждаха объркани и леко смутени от предстоящата задача.

— Каква бъркотия — измърмори под нос Доръл.

— На мен ли ми го казваш?

— Аз съм тук в качеството си на градоначалник. Ще ти предоставя всякаква помощ, каквато аз или градската управа на Тамбур можем да осигурим.

— Като главен следовател по случая оценявам помощта на градската управа — иронично произнесе Фред. — Сега, след като приключихме с официалните глупости, кажи ми къде мислиш, че е избягал.

— Ти си полицаят, не аз.

— Но никой не може да надуши следа като теб.

— След смъртта на Еди, може би.

— Е, Еди го няма, затова ти си най-добрият. Ти си като ловджийска хрътка. Можеш да надушиш и бълха върху козината на помияр.

— Да, но бълхите не се изплъзват като този тип.

Доръл бе пристигнал облечен не като служител на градската управа, а като ловец, с пълното съзнание, че брат му ще очаква от него да се включи в издирването. Свали бейзболната си шапка и я размаха пред лицето си, докато се взираше в края на горичката, където се събираха участниците в преследването.

— Точно това ме притеснява. — Фред не би го признал пред друг. — Трябва да хванем този негодник, Доръл.

— И то още сега.

Фред изгълта наведнъж останалото кафе, подправено с щедра доза уиски, и метна празната чаша на шофьорската седалка в колата си.

— Готов ли си?

— Ако питаш мен, не бива да се бавим повече.

Двамата се присъединиха към групата. Фред, който ръководеше издирването, обяви началото на акцията. Полицаите се разпръснаха в редица и започнаха да си проправят път през високите треви, покриващи откритото пространство до първите дървета. Инструкторите освободиха от каишките кучетата следотърсачи.

Започваха издирването оттук, защото един шофьор, който късно предната вечер сменял спукана гума на банкета на пътя, бе забелязал някакъв мъж да тича към гората. Тогава не си помислил нищо лошо, но сутринта чул по радиото новината за масовото убийство в склада на „Роял тръкинг къмпани“. Времето на престрелката съвпадало приблизително с часа, в който видял как един човек — не можел да го опише, тъй като бил прекалено далеч — тича с все сила към гората. Обадил се в полицейското управление на Тамбур.

Почти нямаше за какво да се хванат, но поради липса на други следи бяха тук и се опитваха да влязат в дирите на предполагаемия масов убиец, някой си Лий Кобърн.

Доръл вървеше с наведена глава и изучаваше земята.

— Кобърн познава ли района?

— Не знам. Може да го познава като дланта си, а може и никога преди да не е виждал блато.

— Да се надяваме.

— В молбата за работа е посочил като предишен адрес Ориндж, Тексас. Проверих, информацията се оказа фалшива.

— Значи никой не знае със сигурност откъде е дошъл.

— Няма кого да питаме — сухо отбеляза Фред. — Колегите, с които е работил на товарния кей, са мъртви.

— Но той е прекарал в Тамбур тринайсет месеца. Сигурно познава някого.

— Никой не си е признал.

— Няма и да го направи.

— Предполагам. След снощното изпълнение кой би искал да го сочат като негов приятел?

— Някой барман? Сервитьорка? Друг някой, с когото е имал вземане-даване?

— Полицаите проверяват. Една касиерка в супермаркета, която няколко пъти го е обслужвала на касата, заяви, че бил любезен, но определено не и особено дружелюбен тип. Винаги плащал в брой. Проверихме номера на социалната му осигуровка. Няма никакви кредитни карти, никакви дългове. Няма сметка в никоя от банките в града. Осребрявал чековете със заплатата си в едно от онези бюра, които правят това срещу комисиона.

— Човекът не е искал да остави следа.

— И не е.

Доръл попита дали са разпитани съседите на Кобърн.

— Лично от мен — отвърна Фред. — Всички в жилищния комплекс го познават по физиономия. Жените го смятат за привлекателен по онзи особен начин.

— Кой особен начин?

— Иска им се да спят с него, но смятат, че е опасен.

— И това наричаш „начин“?

— Разбира се.

— Кой ти го е казвал?

— Просто го знам. — Побутна близнака си в ребрата. — Защото разбирам жените по-добре от теб.

— Мечтай си.

Засмяха се, после Фред отново стана сериозен.

— Мъжете, с които разговарях, казаха, че предпочитали да си нямат неприятности с него, което изобщо не било проблем, тъй като Кобърн се прибирал и излизал, без дори да кимне на някого за поздрав.

— Приятелки?

— Никой не знае за такива.

— Мъже?

— Никой не знае.

— Претърси ли апартамента му?

— Щателно. Едностайно жилище в източната част на града, в което не открих нищо, дори незначителна улика. В гардероба има работни дрехи. Във фризера — пилешка яхния. Този тип е живял като отшелник. На масичката имаше едно оръфано спортно списание. Телевизор, но без кабелна. Нито една лична вещ в целия проклет апартамент. Никакъв бележник, календар, тефтерче с телефони. Нищичко.

— Компютър?

— Не.

— А телефонът му?

Фред бе намерил телефон на местопрестъплението и бе установил, че не принадлежи на нито един от простреляните.

— Последни обаждания — едно до онова забутано китайско ресторантче, което доставя храна за вкъщи, и едно позвъняване от рекламен агент.

— Само това? Две обаждания?

— За трийсет и шест часа.

— По дяволите. — Доръл махна да пропъди една муха.

— Проверяваме другите регистрирани обаждания. Издирваме на кого са телефонните номера. Но засега не знаем нищо за Лий Кобърн, освен че е някъде наоколо и че ще загазим здраво, ако не го намерим. — Фред сниши глас и добави: — Повече ще се зарадвам да видя тялото му в черен чувал, отколкото в белезници. Най-добрият вариант? Да намерим безжизненото му тяло да се носи по водата в някой заблатен ръкав на реката.

— Гражданите няма да са недоволни. Марсет бе изключително уважаван мъж. Направо си беше принцът на Тамбур.

Сам Марсет бе собственик на „Роял тръкинг къмпани“, президент на местния Ротари клуб, настоятел в католическата църква „Свети Бонифаций“, скаут и масон. Председател на няколко борда и комисии, както и главен церемониалмайстор на градския парад за фестивала „Марди Гра“. Беше истински стожер на общността, когото хората уважаваха и харесваха.

Сега бе труп с дупка от куршум в главата. Другите шест жертви вероятно нямаше да предизвикат същия шум, но убийството на Марсет бе дало повод за пресконференция, излъчена по телевизията същата сутрин. Новината беше отразена от всички местни вестници по крайбрежието на щата, както и от по-големите телевизии в Ню Орлиънс.

Говори най-вече Фред, заобиколен от градските управници, сред които и близнакът му. Полицейското управление на Ню Орлиънс бе предоставило на Тамбур своя художник, който бе нарисувал скица на Кобърн въз основа на описанията на съседите му: бял мъж, висок около метър и деветдесет, средно тегло, атлетична фигура, черна коса, сини очи, трийсет и четири годишен според досието му в компанията.

Фред бе приключил пресконференцията, като изпълни телевизионните екрани със скицата, и бе предупредил местните жители, че Кобърн вероятно все още се намира в района и се смята за въоръжен и опасен.

— Ти доста се постара — отбеляза Доръл, мислейки за заключителните реплики на Фред. — Независимо колко хитър е Лий Кобърн, сега всички са по дирите му. Не мисля, че има шанс да избяга оттук.

Фред погледна брат си и повдигна вежди.

— Вярваш ли го, или само се надяваш?

Преди Доръл да успее да отговори, телефонът на Фред отново позвъни. Той погледна дисплея и се усмихна на брат си.

— Том ван Алън. ФБР идва на помощ.