Сандра Браун
Смъртоносно (47)

Епилог

Шест седмици по-късно

— Струвате ми се изненадан, г-н Хамилтън. Том не ви ли беше казал колко съм добра? Не? Е, добра съм. Повечето хора не знаят, че преди да се роди Лени и да стана затворник в собствения си дом, имах светло бъдеще като бизнес консултант и финансов специалист. Наложи се да изоставя всички планове за кариера. Но преди няколко години, когато ми беше дошло дотук от никаквия ми живот, реших да приложа знанията си в друго… поприще, така да се каже. И имах чудесна възможност да го направя. Кой би предположил, че клетата Джанис ван Алън, майка на дете с тежки увреждания и съпруга на мъж без самочувствие и амбиция, е способна да създаде и ръководи една толкова успешна организация?

При тези думи тя се засмя.

— По ирония на съдбата точно Том ми даде идеята. Често ми говореше за нелегалния трафик, огромните печалби, които прибират, и безплодните опити на правителството да спре тази вълна. Най-често говореше за „посредника“, чийто риск от залавяне е минимален, понеже обикновено е скрит зад паравана на пълна почтеност. Това ми прозвуча много умно и привлекателно…

… Том беше безкраен и много наивен източник на информация. Аз задавах въпроси, а той ми даваше отговори. Обясни ми как залавят престъпниците. От мен се искаше само да се свържа с хората, които ги залавят, и чрез такива като Доръл и Фред Хокинс да им предложа добри пари, за да си затворят очите…

… Контрабандистите ми плащаха за предоставената защита. А онези, които не ми плащаха, после съжаляваха горчиво. Повечето от тях сега гният в затвора. Те не можеха да ме издадат, за да умилостивят прокурора, понеже никой не знаеше коя съм — между нас винаги имаше посредници. Искам да ви кажа, г-н Хамилтън, че малкото ми надомно начинание се разрасна и започна да носи страхотни пари. На практика нямах никакви разходи, освен за мобилни телефони. Доръл или Фред се отчитаха през седмица, когато Том беше на работа. Плащах добре на подчинените си, но дори и така печалбите надминаваха очакванията ми. Това беше важно. Нали разбирате, трябваше да спестявам за деня, когато Лени няма вече да бъде пречка. След смъртта му нямах намерение да оставам тук. До гуша ми беше дошло от тази къща, от Том, от живота ми. Бях спечелила достатъчно, за да си осигуря приятни и луксозни старини. Не мразя Лени, но мразех памперсите, които трябваше да сменям, храната, която трябваше да вливам в стомаха му, катетрите…

… Е, няма защо да ви занимавам с това. Вие искате да знаете за Счетоводителя. Хитро измислено име, не мислите ли? Както и да е, милиони долари ме чакат в банки по целия свят. Невероятно е какво може да направи човек по интернет. Но тогава се появи Лий Кобърн и аз трябваше да ускоря плана си за напускане на страната. Лени… — Гласът й почти заглъхна. После каза: — Лени няма да разбере какво се е случило. Няма да му липсвам, нали? Ако се призная за виновна, искам да ми се закълнете, че той ще бъде настанен в най-доброто заведение в страната.

— Имате думата ми за това.

— И ще получи пенсията на Том?

— Всеки цент ще отиде за грижите за сина ви.

— Том би искал това. Той наистина обичаше Лени. Често завиждах на способността му да обича Лени по начин, по който аз не можех. Опитах се, но…

След кратка пауза тя каза:

— Това с неприличните есемеси… не беше истинско. Искам да знаете, че го намирам за отвратително. Просто го използвах за кодирана комуникация. Не бих изпратила на Доръл или Фред Хокинс предизвикателен есемес. Мили боже. Как не. Това беше начин да обясня непрестанното стоене на телефона, в случай че Том заподозре нещо. Разбирате ли?

— Разбирам — вежливо отговори Хамилтън. — Не ви ли мъчат угризения, че убихте Том?

— Разбира се! Това беше най-трудното нещо, което трябваше да направя от позицията на Счетоводителя. Доръл се опита да ме разубеди, но нямаше друг начин. Освен това смятам, че направих на Том услуга. Той беше много нещастен. Може би даже по-нещастен и от мен. Работата за него бе почти същото робство, каквото го очакваше у дома. Той не ставаше за тая работа. Поне това трябва да знаете, г-н Хамилтън. Вие допринесохте за нещастието му. Той знаеше, че никога не би могъл да постигне вашите очаквания.

— Мислех, че Том има потенциал, но му липсва самочувствие, за да го реализира. Мислех, че с моите насоки и поощрение…

— Вече няма смисъл да обсъждаме тази тема, нали, г-н Хамилтън?

— Предполагам.

— Причинява ми болка да говоря за това. Плаках за него. Честно ви казвам. Но поне умря достойно. Даже героично донякъде. Мисля, че той би предпочел това, отколкото да умре в неизвестност.

След още една пауза тя каза:

— Мисля, че това е всичко. Искате ли да се подпиша някъде?

 

 

Хамилтън посегна и натисна бутона, за да спре записа.

Онър и Стан, които бяха поканени да чуят признанието в Окръжната прокуратура, седяха неподвижно през цялото време, удивени от нехайството, с която тя си беше признала всички престъпления пред Хамилтън няколко дни преди това.

— Тя е поръчала да убият Еди — тихо каза Онър.

— Както и много други хора — отвърна Хамилтън. — С информацията от флашката постигнахме сериозен напредък. Но, както и тя казва, усилията ни са почти безсмислени. Престъпниците се множат много по-бързо, отколкото успяваме да ги хващаме. Но не се отказваме.

— В този файл няма нищо, което да хвърля вината върху Еди — каза Стан. — А никой не е бил мамен от близнаците Хокинс повече от мен. Да, използвах Доръл, за да получа информация, знаейки, че той има свои хора в полицията, но нямах представа какво точно правят. Стоя зад думите си. Можете да го проверите.

— Проверих вече — каза Хамилтън с усмивка. — Чист сте като сълза, г-н Жилет. И нищо в този файл не хвърля вина върху сина ви. Според шефа на полицейското управление в Тамбур — един честен човек според мен — Еди му предложил да се захване с разследването под прикритие. Вероятно е усетил нещо, докато е работил в компанията на Марсет. Така или иначе шефът му разрешил. Но когато Еди е бил убит, той не е свързал катастрофата с тайното разследване на Еди, което, по негови думи, не достигнало до никакви доказателства. Еди го е предоставил на вас — обърна се той към Онър.

Тя погледна свекър си през масата, после сложи длан върху ръката му и я стисна. После посочи към видеото.

— Колко време след този запис г-жа Ван Алън беше…

— Убита? — попита Хамилтън.

Онър кимна.

— Няколко минути. Адвокатът й настояваше да вземем показанията й в кабинета в клиниката, където я лекуваха заради ранения глезен. На вратата имаше двама души охрана. Тя беше в инвалиден стол. От двете й страни бяхме аз и един друг агент. Адвокатът й буташе стола. Когато излязохме от кабинета, за да я върнем в стаята й, младежът се появи сякаш от нищото. Той нападна единия от охраната с бръснач и му сряза бузата. Другият агент от ФБР се опитваше да му отнеме оръжието, когато младежът преряза гърлото му. Агентът почина няколко минути по-късно. Г-жа Ван Алън издъхна почти моментално, но смъртта й бе зловеща. Бръсначът сряза гърлото й почти до гръбначния стълб, от ухо до ухо. Беше грозна гледка. Имаше време само да осъзнае, че умира. Младежът обаче загина на място от фатална огнестрелна рана.

По новините бяха съобщили, че Хамилтън го е прострелял два пъти в гърдите и веднъж в главата.

— Беше мисия на камикадзе — каза Хамилтън. — Със сигурност е знаел, че няма къде да избяга. Не ми даде никакъв избор.

— И не беше идентифициран?

— Не. Нямаше документи, никаква информация за него. Никой не дойде да прибере тялото. Не знаем какви са връзките му със Счетоводителя. Имаме само бръснача му и едно сребърно кръстче, окачено на верижка.

След минута мълчание Хамилтън се изправи, с което даде знак, че срещата е приключила. Ръкува се със Стан. После хвана дланта на Онър и я задържа в своите.

— Как е дъщеря ви?

— Добре е. Не помни нищо от онази нощ, слава богу. Непрекъснато говори за Кобърн и иска да знае къде е отишъл.

След настъпилата неловка тишина тя продължи:

— Изписаха Тори от болницата. Ходихме два пъти да я видим. За нея се грижат частни медицински сестри в дома на г-н Уолъс.

— Как се справя?

— Побърква ги всички — сухо отвърна Стан.

— Така си е — засмя се Онър. — Ще се оправи напълно, което е истинско чудо. Поне веднъж в живота си Доръл не е улучил мишената.

— Радвам се, че и двамата са се възстановили — каза Хамилтън. — И ви поздравявам за проявената смелост и дух, г-жо Жилет.

— Благодаря.

— Грижете се за себе си и за дъщеричката си.

— Така и смятам да направя.

— Благодаря ви, че дойдохте днес.

— Ние ви благодарим за поканата — каза Стан, след това се обърна и тръгна към вратата.

Онър обаче се забави и продължи да гледа Хамилтън в очите.

— Ей сега идвам, Стан. Остави ни за минутка, моля.

Той излезе от стаята и когато чу вратата да се затваря зад него, тя каза:

— Къде е той?

— Моля?

— Не се правете на глупав, г-н Хамилтън. Къде е Кобърн?

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Естествено, че разбрахте.

— Искате да знаете къде е погребан ли? Няма гроб. Тялото му беше кремирано.

— Лъжете ме. Не е умрял.

Той въздъхна.

— Г-жо Жилет, знам, че е трудно да…

— Не ми говорете като на малко дете. Даже и Емили веднага би разбрала, че лъжете. Къде е той? — повтори тя, подчертавайки всяка дума.

Той се поколеба няколко секунди, после с жест я покани отново да седне и сам се настани зад бюрото си.

— Каза ми, ако изобщо някога попитате…

— Знаел е, че ще попитам.

— Нареди ми да не ви казвам, че е оцелял. Даже ме заплаши с физическо насилие, ако не ви уверя, че е мъртъв. Но също така ме накара да се закълна, ако някога поставите под съмнение вестта за смъртта му, да ви дам това.

Той отвори чекмеджето и извади оттам обикновен бял плик. Колеба се, както се стори на Онър, цяла вечност, преди да го избута през бюрото към нея. Сърцето й биеше силно и учестено. Едва си поемаше дъх. Ръцете й бяха станали леденостудени и влажни и се хлъзгаха, докато с палец се опитваше да отвори плика. Вътре имаше един-единствен сгънат лист с едничък ред, написан със замах.

„За мен беше истинско“.

Тя изпусна шумно дъх. Стисна очи и притисна листа към гърдите си. Когато отново ги отвори, те бяха влажни от сълзи.

— Къде е?

— Г-жо Жилет, изслушайте какво ще ви кажа и знайте, че го правя от искрена загриженост за вас и дъщеря ви. Кобърн…

— Кажете ми къде се намира.

— Вие преживяхте цяла одисея заедно. Нормално е да се чувствате емоционално привързана към него, но между вас не може да се получи нищо сериозно.

— Къде е?

— Само ще си навлечете неприятности.

Тя се изправи, опря длани в средата на бюрото му и се наведе рязко, приближавайки лицето си на милиметри от неговото.

— Къде е?

 

 

Идваше на летището всеки ден от две седмици насам — откакто беше събрал достатъчно сили, за да стане от леглото за повече от пет минути. Третия път, когато го забелязаха да се шляе из зоната за багаж, от летищната охрана го спряха и го попитаха какво търси там.

Той показа значката си. Макар че вече не приличаше много на човека от снимката — беше много по-блед, почти десет килограма по-слаб, а косата му беше по-дълга и чорлава — служителят го разпозна. Измисли някаква история, че работи под прикритие и че ако не го оставят веднага на мира, ще му разбият прикритието и тогава летищните власти ще го отнесат, задето са провалили операцията.

Оттогава го бяха оставили на мира.

Все още се налагаше да ползва бастуна, но се надяваше, ако има късмет, че ще се отърве от проклетото нещо след седмица-две. Тази сутрин беше успял да стигне от спалнята чак до кухнята без помощта му. Но си нямаше вяра да се оправи без бастун до лентата за багажа, където хората грабваха куфарите си и бягаха към бюрото за наемане на коли, бурно прегръщаха роднини или просто не гледаха къде стъпват. След всичко преживяно не му се искаше да загине, прегазен от цивилен гражданин.

Даже и с бастуна обаче вече беше плувнал в пот, докато стигне до пейката, където обикновено чакаше пристигането на самолета от Далас, понеже ако пътуваш от Ню Орлиънс към Джаксън Хол, най-вероятно е да минеш през Далас.

От пейката виждаше всеки пътник, който излиза от вратите. Прокле се, задето беше такъв глупак. Сигурно тя беше повярвала на лъжата на Хамилтън — той сигурно я е убедил, че Лий Кобърн наистина е мъртъв. Край на историята.

Един ден, след много години, тя ще подрусва внуци на коленете си и ще им разказва за приключението, което е преживяла с агента от ФБР. Емили може и да си спомня бегло за събитията, макар че по-вероятно няма да помни. А и какви спомени може да има едно четиригодишно дете? Сигурно вече го е забравила.

Когато разказва на внуците си, Онър сигурно няма да спомене как се бяха любили. Може да им покаже татуировката, а може и да не им я покаже… ако дотогава не я е махнала.

Но даже и ако беше поставила под съмнение смъртта му и беше получила бележката, може би не беше разгадала посланието. Може би даже не помнеше, че когато се любеха, той й беше казал: „Прегърни ме. Поне се преструвай, че е нещо истинско“.

Ако можеше да се върне назад, щеше да й каже повече. Щеше по-ясно да й покаже, че любенето с нея означава нещо за него, иначе нямаше да го интересува дали го е прегърнала, или не. Ако получеше още една възможност, щеше да й каже…

По дяволите, нищо нямаше да й каже. Тя просто щеше да разбере. Щеше да го погледне по онзи свой особен начин и той щеше да знае, че тя е наясно какво става в сърцето му. Точно както беше станало, когато й разказа как е застрелял Дъсти.

Как се казваше?

Забравих.

Лъжеш…

Без да му се налага да го обяснява с думи, тя знаеше, че денят, когато трябваше да застреля коня, беше най-тежкият в живота му. Убийствата след това не го бяха засегнали по същия начин. И Онър го знаеше.

Само като си мислеше за нея, за очите, устата, тялото й, направо го болеше. Беше болка много по-дълбока дори от тази в корема, където го бяха закърпили, за да спрат кървенето, но го предупредиха да не прави нищо най-малко шест месеца, за да не разкъса раната.

Вечер вземаше силни лекарства, които му помагаха да притъпи болката достатъчно, за да заспи. Но не знаеше какво да направи, за да се освободи от болката, която му причиняваше копнежът по Онър, желанието да я докосне, да усети вкуса й, да я почувства до себе си, да заспи с нейната длан върху сърцето си.

А дори и да беше разбрала какво се опитва да й каже в тази загадъчна бележка, дали щеше да пожелае да е с него? Дали би искала Емили да прекарва с него по двадесет и четири часа всеки божи ден? Дали ще иска момиченцето й да бъде възпитавано от човек като него, който беше майстор в нападателната тактика и знаеше как да убива с голи ръце, но нямаше и представа кои са Елмо и Томас Локомотива?

За да преглътне всичко това, тя трябва да види в него нещо, което може би дори самият той не знаеше, че съществува. Наистина трябва да го иска. Наистина трябва да го обича.

Системата високоговорители пропука и го извади от унеса му. Обявиха пристигането на полет 757 от Далас. Макар че коремът му беше хубавичко зашит, това не му попречи да се свие. Той избърса влажните си длани в джинсите и колебливо се изправи, облягайки се тежко на бастуна си.

Беше истински мазохист да се подлага на това мъчение ден след ден.

Приготви се за разочарованието, че ще трябва се прибере вкъщи сам.

Приготви се за щастието, което не беше познал през целия си живот.

И не изпускаше от поглед вратата, през която ще дойдат.