Сандра Браун
Смъртоносно (33)

Тридесет и втора глава

— Той те излъга.

Том ван Алън повдигна рамене с неопределен жест, който можеше да се тълкува като безразличие и потвърждение.

— Не точно.

— Съзнателно те е подвел — каза Джанис. — Как би го нарекъл ти?

Да, наистина би го нарекъл „лъжа“. Но не искаше да използва тази дума пред Джанис, докато й разказваше как Хамилтън го беше манипулирал. Той привидно защитаваше позицията на Хамилтън, макар че вътрешно кипеше. Ако обаче признаеше колко лековерно се беше оставил да го мамят, това щеше да го направи още по-смешен в очите на жена му.

Беше си дошъл, за да й помогне за Лени, чиито стенания не им бяха позволили да мигнат почти цяла нощ. Много добре познаваха тези жални звуци. Те бяха единственият начин да им каже, че нещо не е наред. Възпалено гърло? Болки в ушите? Схванат мускул? Главоболие? Нямаше температура. Проверяваха го всеки ден за рани от залежаване. Тъй като не знаеха какво го измъчва, те не можеха да направят нищо, за да му помогнат, а това беше истинско изтезание за тях като родители.

Може би просто се беше уплашил, защото присъствието им край леглото му го успокои и в крайна сметка беше заспал. Въпреки това прекараха тежка нощ. Това, наред със служебните проблеми на Том, ги караше да се чувстват полумъртви от умора.

След като се погрижиха за Лени, той отказа предложението й да приготви обяд и вместо това я заведе в хола, където да й разкаже за измамата на Хамилтън. Забеляза, че компютърът е включен, а тя призна, че е прекарала няколко часа сутринта, разглеждайки сайтовете на няколко прилични домове за безнадеждно болни в околността.

Том реши, че това е стъпка напред. В известен смисъл. Парадоксално, но тази стъпка напред щеше да доведе до края. Той почти изпита облекчение, че има нова криза, която да отклони вниманието му от ежедневието.

— Откъде знаеш, че сега казва истината? — попита Джанис.

— За това, че Кобърн е агент под прикритие?

— Този човек не прилича на агент от ФБР повече от…

— От мен.

Стреснатата й физиономия беше равносилна на признание, че той бе взел думите от устата й. Тя се опита да отрече.

— Исках да кажа, че Кобърн май е превъртял. Убил е осем души, ако броим Фред Хокинс.

— Хамилтън твърди, че Кобърн не е застрелял хората в склада.

— Тогава кой го е направил?

— Не ми каза. — Том сви рамене.

Тя въздъхна шумно, явно ядосана.

— Значи продължава да си играе игрички с теб.

— Гони го параноя.

Хамилтън беше отправил открити обвинения, че от службата на Том изтича информация като от сито. Заместник-шериф Крофърд също се беше оплакал от „къртиците“ в полицейската система.

— Всички ги гони параноя, и с основание — каза той на Джанис.

— Защо Кобърн не ти се е обадил за помощ, а е оставил нещата да стигнат дотук? Защо е избягал от местопрестъплението, обърнал е къщата на Жилет с главата надолу и сега го мислят за престъпник?

— Искал е да задържи прикритието. Освен това Хамилтън е единствената му връзка. Хамилтън го е внедрил в компанията на Марсет и никой друг не знае за това. Аз не бях дори резервният човек за връзка с Кобърн.

— До този момент. — Джанис дори не се опита да прикрие горчивината си. — Сега, когато златното момче на Хамилтън е объркало конците, ти го натриса да го спасяваш. Знаеш какво означава това, нали? Означава, че ако се случи нещо лошо, ти ще опереш пешкира. Не Клинт Хамилтън, който потрива ръце в луксозния си офис във Вашингтон.

Тя беше права, разбира се, но се подразни, когато долови собственото си негодувание, изразено от жена му. Той промърмори:

— Може нищо да не стане.

— Какво искаш да кажеш?

— Първо Хамилтън трябва да се свърже с Кобърн, който е много предпазлив с обажданията. После трябва да го убеди да се предаде на мен, а това ще бъде много трудна сделка.

— Че защо да не иска безопасност и защита?

— Няма доверие в мен, както и в Бюрото, че можем да му я осигурим. Ако ни имаше вяра, щеше да ми се обади по-рано, както самата ти каза. Честно казано, щеше да е истинска лудост, ако не беше предпазлив. Ако Марсет се е занимавал с тъмния бизнес, за който се твърди, бог знае какви доказателства е събрал Кобърн. Всеки, който е въртял незаконен бизнес с Марсет, сигурно търси Кобърн да го убие. Някои твърдят и лично отмъщение. Чух, че Доръл Хокинс го търси, за да го ликвидира. А също и свекърът на г-жа Жилет. Преследвачите притесняват Хамилтън.

— Кобърн му трябва жив.

— Търси доказателствата, които Кобърн е събрал. — Той погледна часовника си и посегна към сакото. — Време е да се връщам. Трябва да съм на разположение и готов за това, което има да става.

Докато минаваше покрай нея към вратата, тя се пресегна към ръката му, за да го задържи.

— Ами ако не го направи?

— Кой и какво да направи?

— Ако Кобърн не се появи?

— При мен нищо няма да се промени. Няма да стана герой, но няма и как да се издъня.

— Не говори така, Том. — Тя се изправи и го прегърна. — Даже не си го помисляй. Това може да се окаже възможност да покажеш на какво си способен.

Доверието й към него съвсем не беше заслужено, но той оцени предаността й.

— Достатъчно съм ядосан, за да се възползвам от тази възможност.

— Чудесно! Покажи на Хамилтън какво можеш. И на Кобърн. На всички.

— Ще направя всичко възможно.

Погледна го загрижено.

— Каквото и да правиш, внимавай.

— Не се притеснявай.

— Този човек може и да е агент на ФБР, но е опасен.

— Ще внимавам. Обещавам.

Преди да излезе, той се отби в стаята на Лени. Очите на сина му бяха отворени, но той лежеше неподвижен, мълчалив, втренчен и Том почти пожела да види отново възбудата от снощи. Поне беше показал, че изпитва нещо, че споделя нещо човешко с баща си. Всяка връзка беше по-добре от нищо.

— Бих направил всичко за теб, Лени — прошепна той. — Всичко. Надявам се, че… някак си го разбираш. — Том докосна косата на сина си, а след това се наведе и целуна челото му.

Беше стигнал до входната врата, когато се сети, че е оставил ключовете в хола. Върна се и понечи да влезе в стаята, но се спря.

Джанис се беше върнала на дивана. Държеше мобилния си телефон и пръстите й бързо се стрелкаха по сензорния екран. За по-малко от минута той и неговите проблеми бяха изхвърлени и забравени. Беше напълно погълната от собствения си свят — свят, в който за него нямаше място.

Той си спомни, че само преди няколко дни — дали не беше вчера — я беше сварил също така погълната от телефона.

— Джанис?

Тя подскочи.

— Божичко, Том! — ахна тя. — Мислех, че си излязъл вече.

— Очевидно.

Остави куфарчето си на масичката и тръгна към нея. Тя се изправи.

— Забрави ли нещо? — Гласът й беше неестествено висок, а усмивката необичайно широка.

Том кимна към телефона в ръката й.

— Какво правиш?

— Любимата ми игра на думи.

— Дай да видя. — Той протегна ръка.

— Какво? Защо?

— Дай да видя!

— Да не си се увлякъл и ти по игри на думи? — Въпросът беше придружен с изкуствен смях. — Ама ти откога…

Той скочи и грабна телефона от ръката й.

— Том? — шокирана извика тя.

А след това отново произнесе „Том!“ с рязък тон, съответстващ на жеста й — протегната ръка с обърната длан — с който настояваше да й върне телефона.

Когато той не се подчини и вместо това дръпна телефона така, че да не може да го достигне, и прочете есемеса на дисплея, тя отново повтори името му, но този път с мек, жален, разкаян стон.

 

 

— Обаждам се, за да те предупредя. Бъди готов да потеглиш веднага след сигнала.

Диего саркастично се изсмя.

— Какво? И да пропусна тази веселба?

Беше в имението в Гардън Дистрикт още преди изгрев и проследи Бонел Уолъс, който излезе с колата от портала. Наблюдаваше колата на банкера от 7:35 часа същата сутрин, когато Уолъс я остави на определеното място на служебния паркинг пред сградата на банката.

Безкрайно досадно бе да седи и да гледа как слънцето избледнява с настъпващия залез.

Диего не понасяше продължителното бездействие. Трябваше непрекъснато да е в движение — като акула, невидима под повърхността, която удря свирепо и светкавично, а после продължава нататък. Движение. Точно това е думата. Обичаше да е в движение, а не да седи неподвижно.

Най-вече го беше яд, че Счетоводителя уж му подхвърли Лий Кобърн за стръв, а след това му нареди да се занимава с безсмислена поръчка, която всеки идиот можеше да изпълни. Сещаше се за поне десетина други неща, които биха му доставили много по-голямо удоволствие. Например да си остане у дома с Изабел.

У дома. Точно така мислеше за подземния си бункер.

Счетоводителя му пречеше да се наслади на това удоволствие.

— Усещам известно недоволство в тона ти, Диего.

Той намръщено замълча.

— Имам причина да ти възложа да наблюдаваш Уолъс.

Е, поне засега тази причина не беше ясна на Диего. Всъщност не му и пукаше каква е причината. Но Счетоводителя се беше обадил и перспективата за по-вълнуваща и по-високоплатена работа го оживи.

— Значи днес е денят, в който трябва да очистя Кобърн?

— Кобърн е агент на ФБР под прикритие.

Сърцето на Диего прескочи, но не от безпокойство или страх, а от вълнение. Да очистиш федерален агент си е голяма работа.

— Знаеш какво означава това, Диего.

— Значи, че с него е свършено.

— Не, значи, че трябва да си много внимателен, но и бърз — раздразнено каза Счетоводителя. — Когато ти дам зелена светлина, няма да имаш много време.

— Ами дай ми време. Кажи ми още сега — кога и къде?

— Очаквай подробности. Ще узнаеш всичко необходимо, когато съм готов да ти го кажа.

Което според Диего значеше, че самият Счетоводител още не е наясно с подробностите. Той се ухили, мислейки колко ли го дразни това. Но не беше глупав, а и поръчката му трябваше, затова отговори смирено:

— На разположение съм, само чакам заповед.

Счетоводителя обикновено имаше последната дума — и този път не беше изключение.

— Полицаите в Ню Орлиънс още не са намерили тялото на оная курва.

— Казах ти. Няма и да го намерят.

— Това ме кара да си задам един въпрос, Диего.

— Какъв въпрос?

— Откъде си толкова сигурен, че няма да го намерят?

Телефонът даде свободно.