Сандра Браун
Смъртоносно (43)

Четиридесет и втора глава

Когато Кобърн спря колата на бордюра пред къщата на Стан, Онър каза:

— Представях си, че ще се промъкнем както онзи следобед.

— Писна ми да се крия. Време е двамата да се срещнем лице в лице.

Докато вървяха към алеята, водеща до къщата, тя го погледна притеснено.

— Какво смяташ да правиш?

— Ти звънни на вратата. Аз ще поема оттам.

По лицето й се четеше колебание, но все пак решително стъпи на верандата и натисна звънеца. Чуха звъненето да отеква вътре в къщата. Кобърн притисна гръб до стената, близо до вратата.

Онър го видя да вади пистолета от колана си и това я разтревожи.

— Какво ще правиш с това?

— Може да не му харесат гостите.

— Не го наранявай.

— Освен ако той самият не ме принуди.

— Пие хапчета за високо кръвно.

— Тогава се надявам да помисли, преди да направи някоя глупост.

Тъй като чу приближаващите стъпки, той рязко махна със свободната си ръка. Вратата се отвори, след което почти едновременно се случиха няколко неща.

Алармената система започна да пищи предупредително.

Стан възкликна от изненада, когато видя Онър, сграбчи я за ръката и я дръпна през прага.

Кобърн скочи вътре след нея и с ритник затвори входната врата.

Нареди на Онър да изключи системата за сигурност. После я избута настрани, когато Жилет се хвърли напред и замахна с ножа към гърдите му.

— Не! — извика Онър.

Кобърн изви гръб, прибирайки корема си, но върхът на острието проряза широката тениска и кожата отдолу.

Кобърн беше изненадан повече от свирепостта на нападението, отколкото от факта, че е ранен, и веднага осъзна, че Жилет го беше планирал. Той се възползва от изненадата на Кобърн и изрита пистолета от ръката му.

Кобърн изруга и се опита да сграбчи ръката на Жилет, която държеше ножа. Не успя и Жилет отново замахна с острието, като този път поряза рамото на Кобърн.

— Стига, старче — извика Кобърн, опитвайки се да избегне следващия удар. — Трябва да говорим с теб.

Жилет обаче изобщо не слушаше. Той продължи да напада Кобърн с всички сили.

Онър, която беше спряла непрекъснатото бипкане на алармената система, вече ридаеше.

— Стан, моля те! Спри!

Възрастният мъж или беше обезумял и нищо не достигаше до съзнанието му, или умишлено пренебрегваше молбите й. Изглеждаше твърдо решен да убие или да осакати Кобърн, което не му оставяше друг избор, освен да отвърне със същата агресия. Той беше очаквал съпротива, караници, вероятно малко тупане по гърдите от бившия морски пехотинец. Но не и свирепа атака.

И двамата се биеха за победа. Събаряха мебели, преобръщаха лампи, сваляха картини от стените. Посягаха един към друг, ритаха се и разменяха удари. Кобърн не разполагаше с достатъчно време, за да открие своя пистолет и да се прицели, без да даде на Жилет възможност да забие ножа в него. И така ръкопашната схватка продължаваше — всеки се биеше така, както го бяха научили да се бие в армията, сякаш борбата бе на живот или смърт.

През цялото време Онър ги молеше да спрат.

— Откажи се — изръмжа Кобърн, отклонявайки ножа за пореден път.

Но Жилет не отстъпваше. Той искаше кръв. Кръвта на Кобърн. Когато острието на ножа засегна ръката на Кобърн под рамото, разрязвайки я чак до костта, Кобърн изкрещя някаква ругатня. „Майната й на възрастта и на високото кръвно, и на военната клетва“, каза си той и нападна с всички сили. Не се отказа, докато едно добре пласирано кроше не уцели главата на Жилет, който изгуби равновесие и залитна назад.

Кобърн се наведе да му отнеме ножа. Жилет нямаше намерение да го пуска. Но Кобърн изви китката му и Жилет извика от болка. Пръстите му се отпуснаха безжизнени и ножът изпадна от ръката му.

Кобърн го обърна с лице надолу, заби коляно в гърба му и дръпна ръцете му между плешките.

Онър вече хлипаше, без да се сдържа.

Кобърн й каза:

— Има една ролка тиксо на тезгяха в гаража. Донеси я.

Тя тръгна да изпълни нареждането. Явно беше разбрала, че споровете само ще удължат страданията — неговите и на Жилет. Във всеки случай Кобърн се радваше, че не се налага да й обяснява, защото едва ли би му стигнал въздухът.

С лице, притиснато в пода, Жилет изръмжа:

— Мъртъв си.

— Още не. — Но от порязаното място на ръката му бликаше кръв.

Онър се върна с широкото тиксо. Кобърн й нареди да откъсне лента и да я използва, за да завърже ръцете на свекър си. Тя погледна към човека, който носеше същото име като нейното, после обратно към Кобърн и поклати отрицателно глава.

— Виж какво — каза Кобърн, задъхан от болка и умора, — може да се наложи да дава показания, така че последното, което искам, е да го осакатя или да го убия. Но не можем да направим онова, за което дойдохме, ако трябва да се бия с него. А той ще продължи да се бие, докато не го вържа.

Не беше сигурен, че ще може да се опълчи на стария Жилет, ако реши да поднови нападението. Трябваше да върже жилавия старец, докато все още имаше сили да го направи и можеше да движи ранената си ръка. Премигна заради потта, която се стичаше в очите му, и погледна нагоре към Онър.

— Само ако го вържа, мога да съм сигурен, че никой никого няма да нарани. Не ставай глупачка, Онър. Откъсни ми тиксо, по дяволите!

Тя се поколеба, но в крайна сметка откъсна лента от ролката и я прехапа със зъби, а след това я нави около китките на Жилет. Двамата го вързаха на един стол, който Онър донесе от кухнята по нареждане на Кобърн.

Лицето на Жилет беше подута кървава маса, но Онър отнесе най-силната вълна на яда му.

— Мислех, че те познавам.

— Познаваш ме, Стан.

— Как можа да го направиш?

— Аз? Ти се нахвърли на Кобърн така, сякаш искаш да го убиеш. Ти не му остави — не ни остави — никакъв избор.

— Винаги има избор. Но твоят избор напоследък ме ужасява.

Междувременно Кобърн увиваше плътна ивица тиксо около раната на ръката си в опит да спре кървенето.

Онър коленичи пред свекър си и го погледна умолително.

— Стан, моля те!

— Даже и да си загубила уважение към паметта на Еди, как смееш да излагаш на риск живота на моята внучка!

Кобърн разбра, че назидателният тон на Жилет я ядоса, но тя отговори с равен глас:

— Всъщност, Стан, аз защитавах Емили и себе си.

— Като се съюзи с него?

— Той е федерален агент.

— Кой агент се занимава с отвличания?

— Знаех, че това много ще те разтревожи. Исках да ти се обадя и да ти кажа какво в действителност се е случило, но не можех да го направя, без да застраша нашата безопасност. Моята. На Емили. И на Кобърн. Той работи под прикритие в много опасна позиция и…

— И е преминал на другата страна — каза той и презрително погледна Кобърн. — Изперкал е. Често се случва.

Кобърн вече беше загубил търпение, но Онър продължаваше да говори кротко.

— Не е преминал на другата страна. Говорих с неговия шеф във Вашингтон, Клинт Хамилтън. Той има абсолютно доверие в Кобърн.

— И ти също реши да му се довериш.

— Истината е, че му се бях доверила още преди да разговарям с г-н Хамилтън. Кобърн ни спаси живота, Стан. Той защити Емили и мен от хората, които искаха да ни навредят.

— Кой например?

— Близнаците Хокинс.

Жилет се изсмя дрезгаво, но като видя сериозното й изражение, бързо каза:

— Шегуваш се, нали?

— Уверявам те, че не се шегувам.

— Това е абсурдно. — Той хвърли на Кобърн яростен поглед. — Какви глупости си й наговорил? — Извърна се отново към Онър и каза: — Тези хора не биха дали да падне и косъм от главата ти. Доръл не е спрял да търси теб и Емили от момента, в който изчезнахте. Брат му лежи в пресния гроб, но той…

— Той те е разпитвал за тях: къде може да са отишли, кой може да ги е подслонил?

Кобърн застана до Онър, за да може да говори с Жилет очи в очи.

Жилет вирна упорито брадичка.

— Доръл е верен приятел. От дни не е ял и спал. Камък не остави необърнат.

— И разпитва другарчетата си от полицейското управление?

Жилет нищо не каза.

— Доръл използва тази информация, за да е винаги една крачка преди властите, прав ли съм? Докато всички очакват да е в траур, той се трепе да ни намери преди полицията и ФБР. Защо ли е така, чудя се? — Остави Жилет да помисли по въпроса няколко секунди, преди да продължи. — Доръл и Фред Хокинс застреляха Марсет и другите шестима.

Възрастният мъж изгледа втренчено Кобърн, след това се засмя сухо.

— Така твърдиш ти. Ти, който си обвинен в масово убийство.

— Фред щеше да убие Онър, а вероятно и Емили, ако не бях го застрелял пръв. От миналата неделя Доръл се опитва да ми натресе вината за касапницата в оня склад. А това наистина беше клане. Сам Марсет и другите нямаха никакъв шанс. Близнаците ги изклаха като пилета.

— И само ти оживя, та да ни кажеш.

— Точно така.

— Не ти вярвам. Познавам тези момчета, откакто са се родили.

— Сигурен ли си, че ги познаваш? Сигурен ли си, че знаеш на какво са способни? Доръл каза ли ти, че е нахлул в къщата на Тори Шира и я е нападнал? Точно така — добави той, когато забеляза изненада в очите на стареца. — И тогава, когато тя му казала, че Онър не й се е обаждала, той я заплашил, че ще пострада, ако не му съобщи, щом се свърже с нея. Доръл спомена ли за това, г-н Жилет? Предполагам, че не.

— Откъде знаеш, че това е вярно?

— А ти откъде знаеш, че не е?

— Ако си го чул от онази уличница, аз бих казал, че източникът ти е ненадежден. — Той насочи вниманието си към Онър. — Емили с нея ли е?

— Емили е в безопасност.

— Не и от морална поквара.

— Хайде да не обсъждаме качествата на Тори точно сега — каза Кобърн. — Нямаме време за това.

— Ето тук вече съм съгласен с теб, Кобърн. Твоето време свърши.

— Нима? — Кобърн се наведе и приближи лицето си на сантиметри от това на Жилет. — Прекалено сигурен ми се струваш. Откъде знаеш, че времето ми е свършило?

Жилет присви очи.

Кобърн продължи.

— Близнаците Хокинс са умни, но не дотам, че да ръководят сложна организация като тази на Счетоводителя.

Жилет погледна Онър.

— За какво говори?

— Ей! — Кобърн побутна коляното на мъжа, за да привлече вниманието му. Когато гневният поглед на Жилет се спря отново върху него, той продължи: — Някой с много властен характер, който се мисли за Господ, дава заповеди на Фред и Доръл. И аз се питам дали не си ти.

— Нямам представа за какво говориш.

Кобърн нарочно си погледна часовника.

— Или си лягаш много късно, или ставаш много рано. Защо не изглеждаш сънен, ако сме те събудили? Защо не си по пижама? Вместо това г-н Жилет ни посреща напълно облечен. Успял е дори да се обуе. Закъде ли се е стегнал толкова рано сутринта?

Жилет само го изгледа свирепо.

— Знаеш ли как ми изглежда на мен? — продължи Кобърн. — Сякаш си чакал обаждане. За какво? За да се биеш с мен, федерален агент, който може да прекъсне престъпната ти верига?

Жилет излъчваше враждебност, но не промълви и дума. Кобърн се изправи бавно, без да откъсва поглед от очите му.

— Единственото, което ме кара да размисля, е, че наистина не мога да си представя как разпореждаш убийството на собствената си плът и кръв. Не защото имаш някакви морални скрупули, а защото огромното ти его не би ти позволило да унищожиш собствената си ДНК.

Жилет не издържа. Напрегна сили да се изтръгне от лентата, с която беше вързан, вбесен до полуда.

— Обвини ме в какво ли не. Ти ме обиди като човек и като патриот. А освен това си абсолютно побъркан. — Погледът му се обърна към Онър. — За бога, защо просто стоиш там и нищо не казваш? Да не би да вярваш на тези глупости?

— Той ме убеди, че автомобилната катастрофа с Еди не е нещастен случай.

Жилет спря да се бори също така внезапно, както беше започнал. Очите му се стрелкаха между нея и Кобърн, накрая спряха върху него. Кобърн кимна.

— Еди е бил убит, защото е притежавал уличаващи доказателства за много хора. Не само разни долнопробни престъпници, но и уважавани граждани от ранга на Сам Марсет и хора от полицията, които са участвали в трафик на наркотици, оръжия, дори хора.

Онър каза:

— Те са убили Еди, за да не може да ги разобличи.

— Или — добави Кобърн — преди да започне да ги изнудва.

— Наркотрафик? Изнудване? Моят син беше образцов полицейски служител, награден с отличия.

— И аз съм агент на ФБР, но преди пет минути ти ме обвини, че съм минал на другата страна. Случва се, така каза ти.

— Не и с моя син! — изкрещя Жилет с такава сила, че се разхвърчаха пръски. — Еди не беше мошеник!

— Тогава го докажи — отвърна Кобърн. — Ако си толкова дяволски сигурен в честта на свети Еди и ако ти самият не си замесен в престъпления, би трябвало да гориш от желание да ни помогнеш да намерим онова, което Еди е скрил, преди да бъде убит.

Онър пристъпи още крачка към свекър си.

— Сигурна съм, че Еди е умрял като герой, а не като жертва на злополука. Постъпките ми тази седмица може да ти се струват необичайни, дори неприемливи. Но, Стан, всичко, което направих, беше само с една цел — да разсея дори и най-малкото съмнение, че Еди е бил корумпиран.

— Този човек, на когото твърдиш, че се доверяваш… — Жилет посочи Кобърн с брадичката си. — … е човекът, който поставя репутацията на Еди под въпрос. Това не ти ли се струва парадоксално?

— Кобърн поставя под съмнение всичко и всеки. Такава му е работата. Но независимо какво казва Кобърн или какво подозира, аз не съм загубила вяра в Еди. — Тя замълча, после тихо попита: — А ти?

— Естествено, че не съм!

— Тогава ни помогни да докажем колко доблестен е бил той. Помогни ни да намерим това, което търсим.

Той изпухтя ядосано. Прехвърли поглед от нея към Кобърн и в очите му проблесна омраза.

Кобърн реши, че старецът има нужда от един последен тласък.

— Защо ме мразиш толкова?

— И още питаш?

— Обясних ти защо взех със себе си Онър и Емили, защо ги държах далеч от теб. Сега, когато знаеш, че не съм похитител, когато знаеш, че са в безопасност, човек би помислил, че е редно да проявиш поне капка благодарност, че съм им спасил живота. Вместо това ти се нахвърли върху мен, едва не ми отряза ръката. Може би даже нямаше да говориш с мен, ако не бях те вързал на този стол. Мразиш ме. Защо? — Той изчака малко, после каза: — Дали защото смяташ, че подозренията ми за Еди са неоснователни? Или се боиш, че ще открия истината?

Погледът на Жилет стана още по-злобен, но накрая попита с дрезгав глас:

— Какво, по дяволите, търсите?

— Това не знаем, но имаме една следа. — Кобърн направи знак към нея. — Покажи му.

Тя се обърна с гръб към Жилет, вдигна блузата и свали надолу колана, за да покаже горната част на дупето си. Обясни кога и как си беше направила татуировката.

— Този дълъг уикенд беше само две седмици преди да убият Еди. Той направи рисунката и я даде на татуиста. Не искаше да ме постави в опасност, като ми даде с каквото разполага, затова ми остави просто знак къде да го търся.

— И ти не знаеш какво е това? — попита Стан.

— Не, но Кобърн казва, че на татуировката пише „Ястребите 8“.

Беше му отнело доста време, за да проследи цифрите и буквите, скрити в сложните орнаменти на шарката. Времето и интимността, които са му били необходими, за да разгадае пъзела, не убягнаха на Жилет.

— Ти си спала с този човек.

Макар че старецът беше настръхнал от възмущение, когато изръмжа тези думи, Онър не трепна.

— Да.

— И то само за да спасиш честта на мъжа си. Това ли очакваш да повярвам?

Тя погледна към Кобърн, после се взря в очите на свекъра си.

— Честно казано, Стан, не ме интересува какво мислиш. Спах с Кобърн, защото сама го пожелах. Няма нищо общо с Еди. Можеш да ме съдиш, колкото си искаш, но аз ще ти кажа още сега, че мнението ти по този въпрос няма никакво значение за мен. Не ми е нужно твоето разрешение, за да спя с Кобърн. Няма да се оправдавам. Не се разкайвам. Няма да се извиня, че съм го сторила — нито сега, нито когато и да било. — Тя изправи рамене. — Та сега, какво означава „Ястребите 8“?

Кобърн разбра, че Жилет се почувства победен. Смачканата гордост го състари сякаш за секунди. Брадичката му се отпусна и вече не стърчеше така войнствено. Раменете му се отпуснаха — не много, но забележимо. Свирепият поглед избледня, а в гласа му се долавяше умора, когато проговори.

— „Ястребите“ е футболен отбор в Батън Руж. Еди игра един сезон с тях. Беше с номер осем на фланелката.

Кобърн попита:

— Има ли снимка на отбора в рамка? Списък? Купа? Екип?

— Нищо такова. Беше махленски отбор и не оцеля дълго. Най-вече се събираха в събота следобед и пиеха бира след мачовете. Играеха по шорти и тениски. Нищо особено. Няма снимки на отбора.

— Дръж го под око — каза Кобърн на Онър, след това ги остави и отиде в спалнята на Еди. Спомни си, че беше видял футболни маратонки в дрешника. Беше ги разгледал, но може би беше пропуснал нещо.

Извади маратонките от килера, заби пръсти в дясната обувка, после разкъса вътрешната част на подметката. Нищо. Той обърна обувката, разгледа подметката и осъзна, че ще му трябва инструмент, за да я отлепи. Претърси лявата обувка по същия начин, но когато извади стелката, в скута му падна мъничко парче хартия.

Беше сгънато само веднъж, така че да лежи под стелката, без да се вижда или да пречи. Разгъна бележката и прочете една-единствена дума: ТОПКАТА.

Той се втурна навън с такъв устрем, че закачи с рамо рамката на вратата. Болката в ранената ръка беше толкова силна, че очите му се насълзиха, но продължи да тича.

— Какво става? — попита Онър, когато прелетя през дневната.

Докато минаваше край нея, той бутна малката бележка в ръката й.

— Футболната му топка.

— Прибрах я в кутията на тавана — извика Жилет след него.

Кобърн премина през кухнята и влезе в гаража за секунди. Светна лампата, после заобиколи колата на Жилет и бързо се изкачи по стълбата до тавана. Отвори кутията и я обърна, като улови футболната топка, преди да падне на пода на гаража. Разтърси я, но не долови движение вътре.

Хванал топката под мишница, той се върна обратно към дневната. Пред очите на Онър и Жилет, които го гледаха с очакване, той притисна топката, както човек проверява пъпеш дали е узрял. Забеляза, че един от шевовете е по-груб от фабрично изработените в останалата част на топката. Грабна ножа от пода и сряза ръчния шев. Дръпна парчето кожа.

В дланта му падна флашка.

Той погледна Онър. Съдържанието на флашката щеше да оневини или да хвърли вината върху покойния й съпруг, но Кобърн нямаше намерение точно сега да мисли какви последствия ще има находката за нея. Той беше прекарал цяла година от живота си, работейки на товарния док на Марсет в очакване на тази развръзка и сега тя беше в ръцете му.

Жилет очакваше обяснение за флашката и нейното значение. Кобърн не му обърна внимание и тръгна бързо към голямата спалня, включи компютъра и мушна флашката в USB порта. Еди даже не си беше направил труда да сложи парола. На флашката имаше само един файл и когато Кобърн щракна върху него, той се отвори веднага.

Разгледа съдържанието и когато Онър дойде при него, той едва сдържаше вълнението си.

— Има имена на ключови хора и фирми по целия коридор 1–10 до Финикс, докъдето се транспортират пратките от Мексико. Най-хубавото е, че има имена на корумпирани служители. Знам, че информацията е вярна, понеже разпознавам някои от имената. Марсет имаше контакти с тях.

Той посочи едно от имената в списъка.

— Този е на кантара за камиони и взема рушвети. Ето един търговец на коли от Хюстън, който им доставя микробуси. Две ченгета в Билокси. Божичко, погледни всичко това.

— Сигурно на Еди му е било нужно дълго време, за да събере информацията. Как е получил достъп до нея?

— Не знам. Не знам дали мотивът му е благороден, или престъпен, но ни е оставил истинско съкровище. Някои от тях са прякори: Дундьо, Рикша, Шаму. Диего има звездичка до името. Сигурно е много важен в организацията.

— Казва ли кой е Счетоводителя?

— Поне аз не виждам, но началото е обещаващо. Хамилтън ще е много доволен. — Той извади мобилния си телефон от джоба и се опита да го включи, но веднага видя, че батерията е паднала напълно. — Мамка му! — Той бързо извади телефона на Фред от джоба си и пъхна батерията в него. Когато телефонът се включи и изписукаха пропуснатите обаждания, той се намръщи.

— Какво? — попита Онър.

— Доръл се е обаждал три пъти. И то през последния час.

— Няма смисъл. Защо ще се обажда на Фред?

— Не е звънял на него — каза Кобърн замислено. — Обажда се на мен. — Изведнъж го обхвана лошо предчувствие, което угаси досегашното му въодушевление. Натисна копчето, за да се обади на Доръл.

Той отговори още след първото позвъняване. С весел глас каза:

— Здравей, Кобърн. Колко мило, че най-после се сети за мен.

Кобърн нищо не отвърна.

— При мен има някой, който иска да ти каже здрасти.

Сърцето на Кобърн се качи в гърлото му.

Песничката на Елмо се чуваше ясно в слушалката.