Сандра Браун
Смъртоносно (4)

Трета глава

Кобърн бавно се отдръпна, но дори и от разстояние усещаше страха на жената. Добре. Тя трябваше да се страхува. Страхът щеше да осигури съдействието й.

— Търсят те — каза тя.

— Зад всяко дърво.

— Полицията, щатската жандармерия, доброволци. С кучета.

— Чух лая им рано сутринта.

— Ще те хванат.

— Още не са.

— Трябва да бягаш.

— Много бихте искали да е така, нали, госпожо Жилет?

Изражението й се скова още повече, явно значението на факта, че знае името й, не й беше убягнало. Той не беше избрал случайно къщата й.

— Мамо, котето се скри в храстите и не иска да излезе.

Кобърн бе с гръб към вратата, но бе чул момиченцето да влиза, чул бе шляпането на малките му сандали по дървения под, докато идваше към кухнята. Но не се обърна към него. Погледът му остана втренчен в майката.

Лицето й бе пребледняло като тебешир. Устните й бяха останали без капка кръв, погледът й прескачаше трескаво от него към хлапето и обратно. Но Кобърн отбеляза, че гласът й си остана бодър и весел.

— Така правят котетата, Ем. Крият се.

— Защо?

— Котето не те познава, затова сигурно го е страх.

— Това е глупаво.

— Да, така е. Много глупаво. — Тя премести погледа си към Кобърн и добави многозначително: — Би трябвало да знае, че няма да му направиш нищо лошо.

Добре, той не беше глупав. Схвана посланието й.

— Ако го закачаш — меко каза той, — котето ще те одраска и ще те заболи.

Без да отмества поглед от изплашените й очи, той пъхна пистолета под колана на джинсите си и дръпна отгоре му тениската, после се обърна. Хлапето го зяпаше с нескрито любопитство.

— Боли ли те бу-буто?

— Кое?

Момиченцето посочи главата му. Той се пресегна и докосна засъхналата кръв.

— Не, не ме боли.

Заобиколи я и отиде до масата. Откакто бе пристъпил в кухнята, устата му се пълнеше със слюнка от аромата на прясно изпечен сладкиш. Разкъса хартиената формичка на една тарталетка и отхапа половината, после лакомо натъпка остатъка в устата си и посегна за друга. Не бе ял от обяд на предния ден и цяла нощ бе бродил из блатото. Умираше от глад.

— Не се изми — обади се хлапето.

Той глътна сладкиша, почти без да дъвче.

— Трябва да си измиеш ръцете, преди да ядеш.

— О, така ли? — Обели хартията от втората тарталетка и отхапа огромен залък.

Момиченцето кимна сериозно.

— Така е правилно.

Той погледна жената, която бе застанала зад дъщеря си и бе сложила длани върху раменете й, сякаш да я предпази.

— Невинаги спазвам правилата — заяви той.

Отиде до хладилника, без да ги изпуска от поглед, отвори го и извади пластмасова бутилка мляко. Избута с палец капачката, вдигна бутилката към устата си и започна да гълта съдържанието на едри глътки.

— Мамо, той пие от…

— Знам, скъпа. Но няма нищо, само този път. Много е жаден.

Хлапето го гледаше в захлас как изпи близо една трета от бутилката, преди да спре и да си поеме въздух. Избърса устни с опакото на ръката си и върна бутилката в хладилника.

Момиченцето набърчи носле.

— Дрехите ти са мръсни и миришат.

— Паднах във водата.

Очите й се разшириха.

— Без да искаш ли?

— Може да се каже.

— Имаше ли плувни ръкавели?

— Ръкавели ли?

— Можеш ли да направиш звезда по корем?

Понеже нямаше представа за какво говори, той погледна майка й. Тя поясни:

— Ем се научи да прави звезда в курса по плуване.

— Още трябва да си слагам ръкавелите — обади се момиченцето, — но получих златна звезда на моя фертисикат.

Майка й притеснено я завъртя с гръб и я побутна към вратата на всекидневната.

— Мисля, че е време за Дора. Защо не идеш да погледаш филмчето, докато аз си поговоря с… с нашия гост.

Детето се запъна насред път.

— Каза, че мога да оближа купата.

Майка й се поколеба, после взе гумената бъркалка от купата с глазура и й я подаде. Малката я взе ухилена и се обърна към него:

— Не яж повече тарталетки. Те са за партито за рождения ден.

После изтича от стаята.

Жената се обърна към него, но не каза нищо, докато не чуха гласовете от телевизора. Тогава попита:

— Откъде знаеш името ми?

— Ти си вдовицата на Еди Жилет, нали? — Тя само го зяпна. — Не е толкова труден въпрос. Да или не?

— Да.

— Е, ако не си се омъжила повторно…

Тя поклати глава.

— … логично е да си госпожа Жилет. Как е малкото ти име?

— Онър^[1].

Онър? Не познаваше жена с такова име. Но това бе Луизиана. Хората тук имаха странни имена — собствени и фамилни.

— Е, Онър, няма нужда да се представям, нали?

— Казаха, че името ти е Лий Колиър.

— Кобърн. Приятно ми е. Седни. — Посочи й стол до кухненската маса.

Тя се поколеба, после дръпна стола изпод масата и бавно се отпусна на него.

Той измъкна мобилен телефон от предния джоб на джинсите си и набра някакъв номер, после придърпа един стол с крака си и седна от другата страна на масата. Гледаше я втренчено, докато слушаше сигнала свободно в другия край на линията.

Тя се размърда на мястото си. Стисна здраво ръце в скута си и извърна очи, после, донякъде предизвикателно, срещна погледа му и задържа своя върху него. Беше изплашена до смърт, но се мъчеше да го прикрие. Дамата беше смела, което го устройваше. Предпочиташе да си има работа с непокорството й, вместо с хленчене и жални молби.

Когато на позвъняването му отговори автоматично съобщение за гласова поща, той изруга под нос, изчака сигнала и каза: „Знаеш кой съм. Адът се отприщи“.

Веднага щом затвори, тя се обади:

— Имаш съучастник?

— Може да се каже.

— Той там ли беше по време на… стрелбата?

Мъжът само я изгледа.

Онър навлажни устни и веднага след това ги прехапа.

— По новините казаха, че са загинали седем души.

— И аз толкова преброих.

Тя скръсти ръце върху корема си и стисна лакти.

— Защо ги уби?

— Какво казват по телевизията?

— Че си бил недоволен от работата си.

Мъжът сви рамене.

— Може да се каже, че не бях доволен.

— Не харесваше превозваческата компания?

— Не. И най-вече шефа.

— Сам Марсет. Но другите са били работниците на смяна, също като теб. Необходимо ли беше да убиваш и тях?

— Да.

— Защо?

— Бяха свидетели.

Откровеността му, изглежда, я удиви и отблъсна. Забеляза как тръпка пробягва по цялото й тяло. За пръв път остана мълчалива, просто гледаше втренчено покривката на масата.

После бавно вдигна глава и го погледна.

— Откъде познаваш мъжа ми?

— Всъщност никога не съм имал това удоволствие. Но съм чувал за него.

— От кого?

— Чувал съм го в „Роял тръкинг“, името му често се споменава.

— Роден е и израснал в Тамбур. Всички познаваха и обичаха Еди.

— Сигурна ли си?

Изненадана, тя отвърна:

— Да, сигурна съм.

— Освен всичко друго, той е бил ченге, нали?

— Какво искаш да каже с това „освен всичко друго“?

— Твоят съпруг, покойният Еди, славното ченге, е притежавал нещо изключително ценно. Дойдох да го взема.

Преди да може да му отговори, мобилният й телефон, който все още бе в джоба му, звънна и стресна и двамата. Кобърн го извади от панталона си.

— Кой е Станли?

— Свекър ми.

— Дядо — досети се той, спомнил си думите на хлапето, докато бяха в градината.

— Ако не отговоря…

— Няма начин. — Изчака звъненето да спре, после кимна към сладките. — Чий е рожденият ден?

— На Стан. Ще дойде на вечеря да празнуваме заедно.

— По кое време? И не те съветвам да ме лъжеш.

— В пет и половина.

Той погледна стенния часовник. Оставаха близо осем часа дотогава. Надяваше се, че ще е намерил каквото търси и вече ще е далеч оттук. Всичко зависеше от вдовицата на Еди Жилет и доколко тя беше наясно със страничните му занимания.

Усещаше, че страхът й е искрен. Но можеше да е породен от най-различни причини, сред които и желанието да запази онова, което има, страх да не й го отнемат.

Или беше абсолютно невинна и се страхуваше само защото представляваше заплаха за нея и детето й.

Явно живееха сами тук, насред пустошта. В къщата нямаше никакви следи от мъжко присъствие. Така че появата на някакъв изцапан с кръв непознат, който заплашва самотни вдовици с пистолет, естествено я бе извадила от равновесие.

Макар че самотният живот невинаги бе равнозначен на добродетелност, помисли си Кобърн, като се имаше предвид, че и той живее сам.

Външният вид също можеше да заблуди човек. Тя изглеждаше толкова невинна, особено в дрехите, с които бе облечена. Бялата тениска, джинсите до коляно и белите кецове в ретро стил бяха толкова традиционни, колкото и домашно изпечените тарталетки. Русата й коса бе прибрана небрежно в конска опашка. Очите й бяха пъстри, но клоняха към зелено. Идеално отговаряше на представата за любимата на цяла Америка съседка, само дето Кобърн никога не бе живял в съседство с толкова добре изглеждаща жена.

Когато бе видял оскъдното бельо, което съхнеше на сушилника в пералното помещение, бе осъзнал колко отдавна не бе лягал с жена. Сега, докато гледаше нежните хълмчета под бялата тениска на Онър Жилет и дългите й гладки крака, си каза, че с голямо удоволствие би прекратил продължителното си въздържание.

Тя явно бе усетила насоката на мислите му, защото когато вдигна поглед от гърдите към очите й, забеляза, че го гледа със страх. Побърза да каже:

— Затънал си здраво, а само си губиш времето тук. Не мога да ти помогна. Еди не притежаваше нищо ценно. — Разпери ръце. — Сам виждаш колко простичко живеем. Когато Еди почина, се наложи да продам рибарската му лодка, за да свързвам двата края, докато се върна към преподаването.

— Преподаваш ли?

— В държавното училище. На втори клас. Единственото, което Еди ми остави, беше скромна застраховка живот, която едва покри разходите по погребението. Той работи в полицията само осем години, така че пенсията, която получавам всеки месец, не е голяма. Парите отиват директно в сметката за колежа на Емили. Издържаме се с моята заплата и не ни остава много за глезотии.

Поспря да си поеме въздух.

— Заблудили са ви, господин Кобърн. Или сте си направили грешно заключение заради нечии приказки. Еди не притежаваше нищо ценно, както и аз. Ако имах нещо, с удоволствие бих го дала, за да защитя Емили. Ценя живота й повече от всичко, което бих могла да притежавам някога.

Той я гледа замислено в продължение на няколко секунди.

— Добре казано, но не съм убеден. — Изправи се и се пресегна към нея, стисна отново ръката й над лакътя и я издърпа от стола. — Да започнем от спалнята.