Сандра Браун
Смъртоносно (21)

Двадесета глава

Следвайки указанията на Онър, Кобърн караше по тесен черен път, покрит с плевели и прорасли корени, които се удряха в пода на колата. На около петдесет метра от целта той спря и изумено зяпна изоставената риболовна лодка, след което извърна глава и многозначително погледна Онър.

Тя се опита да се защити:

— Имаш ли по-добра идея?

— Да. Да не я пускаме във вода.

Махна крака си от спирачката и продължиха напред предпазливо, макар да бе практически невъзможно някой да ги причаква в засада на лодката. Човек трябваше да е луд, за да се качи на това корито, което изглеждаше готово да се разпадне от само себе си всеки момент.

— На кого е? — попита той.

— Моя е. Наследих я след смъртта на баща си.

Кобърн знаеше малко неща за морските съдове, но бе прекарал достатъчно време по крайбрежието на Луизиана, за да може да разпознае крайбрежен траулер за лов на скариди.

— Ловил е скариди с това нещо?

— Живееше на него.

Корабчето изглеждаше така, сякаш може да се задържи на вода, колкото и счупена пръчка. Беше полузаседнало в плитчините на канала, който според Онър стигаше до Залива. Но от мястото, където бяха застанали, водният канал приличаше на заблатен ръкав.

Кобърн предполагаше, че траулерът не е плавал от години. Пълзящи растения бяха превзели кърмата. Боята по капитанската кабина, или поне по това, което бе останало от нея, бе напукана и се лющеше. Стъклата на прозорците, които не липсваха изцяло, бяха толкова надраскани и покрити с мръсотия, че почти не приличаха на стъкло. Металната рамка, която държеше мрежата от лявата страна на лодката, бе наклонена под ъгъл четиридесет и пет градуса и напомняше счупено крило на гигантска птица.

Поради всички тези причини траулерът бе изоставен и вероятно забравен, а това работеше в тяхна полза.

— Кой знае за него? — попита Кобърн.

— Никой. Татко докара лодката тук, за да я предпази от Катрина, а после реши да я остави. Живя тук, докато се разболя. Преместих го в болница, но прекара там по-малко от седмица, преди да умре.

— Преди колко време беше това?

— Само няколко месеца преди катастрофата на Еди. Заради това смъртта на Еди ми се отрази още по-тежко. — Тя се усмихна тъжно. — Но бях доволна, че татко не доживя да ме види овдовяла. Това щеше да го разстрои ужасно.

— А майка ти?

— Умря преди години. Тогава татко продаде къщата и се премести да живее на корабчето.

— Свекър ти знае ли за него?

Тя поклати глава.

— Стан не одобряваше особено начина на живот на баща ми, който бе доста… бохемски. Стан не искаше да се виждаме с него. Не желаеше Емили да бъде изложена на влиянието му.

— Изложена на влиянието му? Бохемството да не би да е заразно?

— Стан явно смята така.

— Знаеш ли — обади се той, — колкото повече научавам за този твой свекър, толкова по-малко го харесвам.

— Той сигурно мисли същото за теб.

— Няма да си изгубя съня заради това.

— Сигурна съм. — Тя отметна косата си от лицето и след като се взира известно време в корабчето, отбеляза: — Стан има добри намерения.

— Така ли?

Засегна болно място. Тя рязко се обърна към него.

— Всъщност какво те засяга това?

— В момента ме интересува най-вече дали ще ни потърси на това корито.

— Не.

— Благодаря.

Кобърн отвори вратата си и слезе. Една змия се стрелна покрай ботуша му. Той изруга под нос. Не че се страхуваше особено от змии, но предпочиташе да ги избягва.

Отвори задната врата и се пресегна за Емили, която вече си бе разкопчала колана и протягаше ръчички към него. Той я вдигна, заобиколи колата и я подаде на Онър.

— Не я оставяй на земята. Видях една… — Спря се и прошепна почти безгласно думата.

Очите на Онър се разшириха от страх и веднага се вгледа в краката си.

— Водна змия ли?

— Не съм я питал.

Измъкна пистолета от колана на джинсите си, но бързо го скри в дланта си, когато Емили се обърна към него.

— Кобърн?

— Какво?

— Още ли сме на приключение?

— Може и така да се каже.

— Мама го каза.

— Тогава, да, на приключение сме.

— Може ли да останем по-дълго? — изчурулика момиченцето. — Много е забавно.

О, да, голям купон, помисли си той, докато проправяше път към корабчето. Името едва се четеше заради олющената боя, но все пак го различи. Погледна многозначително Онър през рамо. Тя не му обърна внимание.

Както си бе редно, страните на корпуса бяха ниски. Той лесно се качи на борда, но ботушът му стъпи в гнездо от испански мъх. Опитният му поглед се плъзна наоколо, търсейки следи от скорошно човешко присъствие, но паяжините и природните отпадъци бяха доказателство, че на палубата не е стъпвал човешки крак вероятно от деня, в който бащата на Онър е бил преместен в болница, за да доживее края на дните си.

Уверен, че са сами тук, той изрита настрани купчината мъх, за да разчисти място за Емили, когато Онър му я подаде. Той я остави да стъпи на палубата.

— Не мърдай.

— Добре, Кобърн, няма.

След като веднъж се бе престрашила да използва името му, сега явно се радваше на всяка възможност да го спомене.

Кобърн се наведе, протегна ръка на Онър и й помогна да се качи. След като се озова на палубата, тя огледа покрития с боклук под. Той долови тъга в изражението й, но Онър бързо я прикри и заяви бодро:

— Оттук.

Хвана Емили за ръка и я помоли да гледа къде стъпва, после ги поведе покрай капитанския мостик. Спря пред вратата и погледна назад към Кобърн.

— Може би е добре да влезеш пръв.

Той я заобиколи и бутна вратата, но тя оказа съпротива и се наложи да натисне здраво с рамо. Вътрешността на кабината не бе в по-добро състояние от палубата. Контролното табло бе покрито с мръсно платно, по което имаше малки локвички зеленясала дъждовна вода. Клон на дърво бе счупил един от прозорците толкова отдавна, че върху кората му бе пораснало значително количество мъх.

Онър огледа всичко с явно отчаяние. Но единственото, което каза, бе:

— Долу — и посочи към тесен коридор със стъпала, водещи надолу.

Той слезе предпазливо и се приведе, за да не удари главата си, докато се промъкваше през тясната овална пролука към каюта с нисък таван. Миришеше на плесен и гнилоч, на солена вода и умряла риба, на моторно масло и марихуана.

Кобърн хвърли поглед назад към Онър, която стоеше напрегната на стъпалата.

— Пушел е марихуана?

Тя го призна с леко свиване на рамене.

— Знаеш ли къде си крие запасите?

Тя го изгледа гневно, а той се ухили и отново се обърна към малката каюта. Вътре имаше газова печка с два котлона, която бе обвита в паяжини. Вратата на малкия хладилник стоеше отворена. Беше празен.

— Електричество? — попита Кобърн.

— Има генератор. Не знам дали още работи.

Едва ли, усъмни се той. Отвори вратичките на шкафчето за продукти и намери само миши барабонки по празните рафтове. Имаше и две койки, разделени от пътечка, широка около педя. Посочи към вратата в дъното на кабината.

— Това там капитанската каюта ли е?

— Не препоръчвам да се влиза. Не беше добра идея дори и когато татко живееше вътре.

Всъщност нямаше какво да ги зарадва на корабчето, освен че изглеждаше със здраво дъно и покрив. Подът бе отчайващо мръсен, но беше сух.

— Можем ли да останем тук? — попита Онър.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да прекараме тук повече от няколко часа.

— А после какво?

— Работя по въпроса.

Отиде до една от койките и повдигна голия дюшек, за да провери за насекоми. Увери се, че е чисто, върна се до Онър и протегна ръце да му даде Емили. Остави я на дюшека.

Тя набърчи носле.

— Мирише лошо.

— Съжалявам — отвърна Кобърн. — Седи тук и не слизай.

— Това ли ще бъде нашата къща?

— Не, миличка — обади се Онър с престорена веселост, докато влизаше в каютата зад Кобърн. — Тук сме само за малко. Помниш ли, когато дядо живееше тук?

Детето поклати глава.

— Дядо живее в къща.

— Не дядо Стан. Другият ти дядо. Той живееше на тази лодка. Ти много обичаше да му идваш на гости.

Емили я погледна учудено.

Кобърн забеляза, че изгубените спомени на Емили за дядо й нараниха Онър, но тя се постара да не се издаде.

— Това е част от нашето приключение.

Детето бе достатъчно проницателно, за да разпознае лъжата, но и достатъчно умно, за да си замълчи, когато майка му бе готова да се разплаче. Усетила престорения ентусиазъм на Онър, Емили стисна одеялцето си и включи Елмо, който запя веселата си песничка.

Онър заговори шепнешком.

— Кобърн, трябва да намерим някаква храна и вода.

— Имаш предвид, че аз трябва да намеря.

Тя доби измъчен вид.

— Да, така е. Съжалявам. — Вдигна безпомощно ръце. — Не съм била тук, откакто погребах татко. Не осъзнавах… — Не намираше думи да продължи и само го погледна умолително. — Моля те, нека се обадя на Стан.

За да не подемат отново стария спор, Кобърн й подаде метлата, която бе открил в един тесен шкаф.

— Направи каквото можеш. Ще се върна възможно най-скоро.

 

 

Два часа по-късно още го нямаше. Онър закрачи напред-назад по палубата на траулера, вперила очи в пътя, по който бяха дошли тук, сякаш можеше да го извика със силата на волята си. Опитваше се да долови познатия шум на приближаваща кола през птичите трели.

Помъчи се да не предава тревогата си и на Емили, която бе станала изключително раздразнителна и хленчеше. Оплакваше се, че й е топло, че е гладна и жадна. „Къде отиде Кобърн?“ и „Кога ще се върне?“, повтаряше през няколко минути, докато накрая Онър изгуби и малкото останало й търпение и й се скара.

— Престани да питаш.

Не знаеше как да отговори на настоятелните въпроси на дъщеря си, но възможните отговори я притесняваха. Най-големият й страх бе, че Кобърн ги е изоставил.

Баща й бе избрал да закотви тук корабчето си тъкмо защото гористият мочурлив терен на практика бе непроходим и осигуряваше някаква защита срещу ураган. Бе предпочел да се оттегли тук, защото му харесваше изолираността на мястото. Беше встрани от отъпканите пътища и трудно се стигаше до него. Още повече, че не се налагаше да плаща наем за пристан и можеше да избегне досадни ограничения на свободата му като правила и разпоредби, глоби и данъци.

Бе се превърнал в истински отшелник и бе ограничил до минимум контактите си с външния свят. Доколкото й бе известно, двете с Емили бяха единствените, които някога бяха идвали тук. Дори и Еди не бе я придружавал при гостуванията им.

Кобърн я бе попитал дали знае подходящо място да се скрият. Това бе отличен избор, но в момента й се щеше да не му бе казвала нищо. Същите качества, които го превръщаха в отлично скривалище, сега я довеждаха до отчаяние. Най-близката връзка с цивилизацията бе двулентов път на повече от пет мили разстояние. Не можеше да върви толкова, не и докато влачи Емили със себе си, при това без капка вода.

Трябваше да дочака завръщането на Кобърн или…

Не си позволяваше да мисли за „или“. Как щеше да успокои страховете на Емили, когато падне мрак? Щеше ли самата тя да успее да запази самообладание? Нямаше никакви средства за комуникация.

Кобърн бе отказал да й остави телефон.

— Кълна се, че няма да го използвам.

— Тогава защо искаш да ти го оставя?

— Може да имаме спешна нужда. Да ни ухапе змия.

— Стой далеч от тях и няма да те закачат.

— Сигурна съм, че наоколо има алигатори.

— Явно си гледала „Челюсти“. Няма да скочат в лодката.

— Не можеш да ни оставиш просто ей така!

— Не, мога и да ви завържа.

Това я бе накарало да млъкне. Малко остана да му се нахвърли, но не смееше да го направи пред Емили. Спречкването помежду им щеше да я изплаши. А и бездруго щеше да е безполезно, само щеше да се сдобие с нови синини и болки в мускулите.

Разсеяно потри едно болезнено място на лакътя си, докато все повече се ядосваше на заминаването на Кобърн и на собствените си страхове. Не беше безпомощна. Беше самотен родител и бе живяла сама, в усамотено място, цели две години. Смело се бе изправяла срещу всяка трудност, защото нямаше друг избор. Вярно, Стан, близнаците и други познати бяха насреща, когато се нуждаеше от подкрепа. Ако изпаднеше в затруднение и помолеше за помощ, те веднага се отзоваваха.

Този път бе различно. Беше съвсем сама.

Но, за бога, не беше безпомощна. Тя…

— Кобърн! — извика Емили.

Скочи от кашона, на който седеше, и се затича по палубата към него, след което прегърна здраво краката му.

— Донесе ли ми нещо? Мама каза, че ще ми донесеш нещо за обяд.

Онър усещаше свитото си сърце в гърлото. Той стоеше на палубата само на няколко метра от нея, но тя не бе чула и звук, който да извести приближаването му. Носеше бейзболна шапка и слънчеви очила, които свали и закачи на яката на блузата си. Блузата на Еди, напомни си тя. Ботушите и крачолите му до средата на прасеца бяха мокри. Кални дири бележеха пътя му по мръсната палуба.

Забелязал погледа й, той обясни:

— Дойдох отстрани, по брега на потока.

Емили подскачаше нагоре-надолу. Без да откъсва очи от Онър, той измъкна захарна близалка от джоба на джинсите си и я подаде на хлапето. Емили дори не поиска разрешение от майка си, а нетърпеливо разкъса виолетовата опаковка.

— Какво ще кажеш, Емили?

— Благодаря ти, Кобърн. Обичам тези с вкус на грозде. Любими са ми.

Онър кисело си помисли, че всяка близалка, която Кобърн й донесеше, мигновено щеше да й стане любима. Дори не попита майка си дали може да хапне нещо сладко преди обяд, а бързо налапа близалката.

Онър реши да не обръща внимание.

— Защо дойде откъм потока? Къде е колата?

— Оставих я малко по-далеч. Някой можеше да ви е намерил. Не исках да попадна в капан. — Погледна я многозначително. — Мислеше, че съм ви зарязал тук, нали?

Без да каже нищо повече, той слезе от кораба и тръгна към пътя.

Емили измъкна близалката от уста и изхленчи:

— Къде отива?

— За бога, Емили, сега ще се върне. — Сляпото възхищение на дъщеря й започваше да я дразни.

След няколко минути той се върна с пикап, чиято черна боя се бе превърнала в сива под влиянието на соления въздух на Залива. Беше поне на няколко години и на бронята му имаше лепенка на „Тигрите“ — футболния отбор на щатския университет на Луизиана. Изглеждаше досущ като стотици други пикапи, които бяха пострадали от крайбрежния климат и можеха да се похвалят с лепенка на „Тигрите“. Вероятно това бе основната причина, поради която Кобърн бе решил да го отмъкне.

Той спря близо до корабчето, слезе и грабна няколко големи чанти от каросерията.

— Помогни ми. — Подаде чантите на Онър и се върна за останалите. След като й прехвърли и тях, каза: — Отивам да скрия колата.

— Защо?

— Някой може да стреля по гумите.

Не го попита как ще стигнат тримата до колата, ако се наложи да бягат. Очевидно имаше по-голям опит от нея в тези неща.

Докато се върне обратно в корабчето и изтрополи надолу по стълбите, тя бе приготвила три сандвича с фъстъчено масло и банани. Двете с Емили седяха на едната койка, той седна на другата. Емили весело се обади:

— На пикник ли сме?

— Нещо такова. — Онър се наведе и я целуна по челото, разкаяна, задето й бе викнала по-рано.

В торбите, които Кобърн бе донесъл, имаше храна, която ставаше за ядене, без да се приготвя специално и без да се нуждае от хладилник за съхранение. Беше взел и цял стек бутилирана вода, лампа с батерии, спрей против насекоми, мокри кърпички и бутилка гел за почистване на ръце без вода.

След като се нахрани, Емили се прозя. Възрази, когато майка й предложи да поспи, но скоро се унесе. Кобърн си взе пакет бисквити.

— Страхотно си се постарала тук.

Онър вдигна поглед към него, докато седеше приведена над Емили и й вееше със старо списание, което бе намерила в едно чекмедже.

— Подиграваш ли ми се?

— Не.

След като той бе тръгнал, Онър се хвана за метлата и помете боклука от пода, обра паяжините навсякъде. Намери няколко чаршафа в един шкаф, който бе част от платформата на едната от койките. Изнесе ги на палубата, за да ги изтръска, после застла с тях леглата. Сега в тях нямаше буболечки или ларви, но все още миришеха на мухъл. Поне бяха за предпочитане пред изпоцапаните голи дюшеци.

— Не посмях да вляза в тоалетната — призна си тя.

— Мъдро си постъпила. Видях две кофи на палубата. Ще ги напълня с вода от потока. Ти и Емили можете да ги използвате.

Беше доволна, че са засегнали този деликатен проблем, но се въздържа да го обсъжда повече.

— Сега, след като имаме вода, мога да избърша някои от повърхностите, които сме принудени да докосваме.

— Бъди пестелива с водата.

— Добре. — После му зададе въпроса, който я измъчваше. — Успя ли да се свържеш с твоя човек? Хамилтън?

— Опитах. Вдигна ми същата жена. Поисках да ме свърже с него. Тя настояваше, че съм мъртъв.

— Какво мислиш за това?

Той сви рамене и отхапа от бисквитата.

— Хамилтън още не иска да говори с мен.

— А това какво значи?

— Нищо.

— Не се ли тревожиш?

— Не се тревожа, ако не е крайно наложително. Иначе само хабя енергия.

Тя си го отбеляза като тема за размисъл или по-нататъшна дискусия.

— Провери ли телефона на Фред за запаметени номера?

— Нямаше такива, както и очаквах. Имаше само един разговор в регистъра, онова последно обаждане до брат му. Този телефон е еднодневка.

— За еднократна употреба — обади се тя, спомнила си как го бе нарекъл по-рано.

— Няма записи. Чист е. На практика не може да бъде проследен.

— Като твоя.

— Пазех си го за черни дни. Както и да е, предполагам, че го е използвал да поддържа връзка с брат си и Счетоводителя и незабавно е изтривал всеки разговор от регистъра. Ако някога успея да го предам на техническия екип, вероятно специалистите ще могат да извлекат някаква информация от него. Но точно сега телефонът на Фред не ни е от полза. Въпреки това ще го оставя без батерия.

— Защо?

— Не съм в час с последните технологии, но мисля, че има хора, които могат да проследят един телефон дори и ако е изключен. Нужен им е само номерът му. Докато в него има батерия, всеки телефон излъчва сигнал.

— Вярно ли е това?

Той сви рамене.

— Така съм чувал.

— Колко време би отнело? Да се проследи телефон, имам предвид.

— Нямам представа. Това не е по моята специалност. Така или иначе не смятам да поемам рискове.

Само преди два дни тя едва ли можеше да си представи, че ще води разговор за разузнавателна информация и телефони еднодневки. Нито би могла да предположи, че съществуват мъже като Кобърн, който спокойно похапваше бисквити, докато говореше за човека, когото бе убил само преди няколко часа.

Не знаеше какво да мисли за Лий Кобърн, но още по-смущаващо бе, че изобщо не искаше да разбере.

Смени темата и попита:

— Откъде взе колата?

— Извадих късмет. Забелязах една пощенска кутия в околността, затрупана с пликове и пакети, което е сигурен признак, че собствениците й ги няма. Къщата е доста отдалечена от пътя. Ключовете за колата висяха на кукичка до задната врата. Също като в твоята къща. Възползвах се. Да се надяваме, че хората ще отсъстват поне още няколко дни и няма да съобщят за кражбата на колата.

— Предполагам, че си сменил номерата й с тези на някоя друга.

— СП. — Забелязал неразбиращия й поглед, той поясни: — Стандартна процедура. Добре е да го запомниш, ако решиш да се впуснеш в престъпния живот.

— Съмнявам се, че ще се случи.

— И аз.

— Не мисля, че съм създадена за живот на ръба на закона.

Той я огледа бавно от глава до пети.

— Може и да се изненадаш от себе си.

Когато погледът му отново срещна нейния, в очите му пламтеше огън.

Тя извърна очи смутена.

— Купи или открадна храната?

— Купих я.

Онър се сети за парите, които той носеше в джоба на джинсите си.

— Не се ли опасяваше, че ще те разпознаят.

— Шапката и очилата бяха в жабката на колата.

— Аз те разпознах с тях.

Той се засмя.

— Те не гледаха мен.

— Те ли?

— Отбих се в едно магазинче за стръв сред пустошта. Беше празно. Нямаше други клиенти. На паркинга бе само камионът за доставка на бутилирана вода.

Тя хвърли поглед към опаковката от двайсет и четири бутилки, увита в прозрачно фолио.

— Откраднал си ги направо от камиона?

— Фасулска работа. Когато влязох в магазина, видях доставчика зад тезгяха с продавачката. Ръката му беше в панталона й, а устата му бе заета със зърното на гърдата й. Бяха погълнати един от друг. Грабнах продуктите, платих и се измъкнах бързо. Няма изобщо да си спомнят за мен, а само за прекъсването.

Бузите на Онър бяха пламнали от смущение от картината, която бе описал. Зачуди се дали историята е истинска, но и да беше, защо я бе описал толкова живо? За да я притесни ли? Е, определено бе притеснена, но ако Кобърн изобщо го бе забелязал, не даде да се разбере, а само погледна часовника на китката си.

— Отново ще се опитам да се свържа с Хамилтън.

Използва собствения си телефон, натисна бутона за повторно избиране на последния набран номер и този път Онър чу мъжки глас отсреща.

— Хамилтън.

— Кучи син. Да ме прецакаш ли искаш?

Човекът отсреща отговори спокойно.

— Ако си на мое място, няма как да не си предпазлив, Кобърн. Когато номерът е скрит, не отговарям.

— Аз се представих.

— Когато чух новините, нямаше как да не се досетя, че си ти. Затънал си в голяма каша. Гъмбо^[1] по-добре ли ти звучи?

— О, много смешно.

— Не мисля. Масово убийство. Отвличане. Надмина себе си, Кобърн.

— Няма нужда да ми го казваш. Ако не бях закъсал, нямаше да ти звъня.

Мъжът в другия край на линията стана сериозен и попита:

— Верни ли са слуховете? С теб ли е жената?

— И детето.

— Добре ли са?

— Да, добре са. На пикник сме. — След една напрегната и продължителна пауза Кобърн отново заговори: — Наистина са добре. Искаш ли да се увериш?

Без да чака отговор, той подаде телефона на Онър. Тя го вдигна до ухото си с трепереща ръка.

— Ало?

— Госпожа Жилет?

— Да.

— Казвам се Клинт Хамилтън. Искам да ме изслушате внимателно. Моля ви, заради безопасността на детето ви и собствената ви сигурност не подценявайте важността на онова, което ще ви кажа.

— Добре.

— Вие, госпожо Жилет, сте в компанията на много опасен човек.