Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lethal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра Браун. Смъртоносно

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Стилов редактор: Димитрина Ковалакова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-261-054-0

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шеста глава

Диего се приближи до имота под прикритието на мрака, дъжда и гъстия декоративен плет. Бонел Уолъс живееше в едно от разкошните имения на авеню „Сейнт Чарлс“.

За всеки неканен гост то беше истинска крепост.

Осветлението в градината имаше декоративни функции и целеше да открои отделни елементи. Опасността от него бе минимална. Той веднага забеляза стотина начина да заобиколи изкуствените лунни лъчи.

Проблем обаче бяха прожекторите, които осветяваха фасадата откъм земята и обливаха стените с хиляди ватове светлина. Сянката му щеше да е висока поне девет метра и да изглежда като мастилен отпечатък върху блестящите бели тухли.

Огледа преценяващо идеално поддържаната морава и колата за осемдесет хиляди долара, паркирана на алеята, и реши, че охранителната система също е най-доброто, което може да се купи с пари. На всеки прозорец и врата сигурно имаше датчици — последна дума на техниката, във всяка стая несъмнено имаше детектори за движение и счупено стъкло, а по всяка вероятност имаше и невидим лъч, който обикаля периметъра на имота. При нарушение се активираше безшумна аларма, така че докато нарушителят стигне до къщата, тя вече щеше да е обкръжена от полицаи.

Никоя от тези пречки не бе непреодолима, но представляваха трудности, които Диего би си спестил, ако можеше.

През предните прозорци можеше да надникне в стая, която приличаше на кабинет. Едър мъж на средна възраст седеше в голямо кресло, вдигнал крака на диванчето пред себе си, и говореше по телефона, като често-често отпиваше от чашата, която стоеше близо до ръката му. Изглеждаше спокоен, не се притесняваше, че силно осветената стая е изложена на показ и може да се види чак от улицата.

Това само по себе си говореше много. Господин Уолъс се чувстваше в безопасност.

В този квартал всеки с външността на Диего мигновено би предизвикал подозрение. Той вярваше в способността си да остава невидим, когато е нужно, но въпреки това беше нащрек за преминаващи патрулни коли или любопитни съседи, излезли да разходят кучето си. Дъждът се процеждаше под яката му и мокреше гърба му. Той не му обръщаше внимание. Стоеше приклекнал и не помръдваше и на милиметър, докато погледът му шареше наоколо.

Наблюдаваше и чакаше нещо да се случи. Картината си оставаше същата, с тази разлика, че господин Уолъс остави телефона и взе списание, което задържа вниманието му близо час. После глътна наведнъж останалата част от питието си и излезе от стаята, като загаси осветлението на излизане. После светна лампа на втория етаж, но остана така само около десетина минути и угасна.

Диего остана на мястото си, но след още час, когато стана ясно, че господин Уолъс си е легнал да спи, той реши, че може да посвети времето си на нещо по-добро. Щеше да поднови наблюдението си на сутринта. Счетоводителя нямаше как да разбере.

Измъкна се предпазливо от скривалището си и прекоси няколко улици до търговската част на квартала, където още бяха отворени няколко бара и ресторанта. Забеляза една кола в тъмен и неохраняем паркинг и я използва, за да стигне на около миля от дома си, където просто я изостави с пълното съзнание, че след минути уличните мародери ще я оставят само на джанти.

Измина останалата част от пътя пеша и влезе в сградата, без да пали лампа. Не издаде и звук, докато влизаше в подземното си жилище. Като никой път Изабел спеше, без да сънува кошмари. Лицето й бе спокойно.

Диего нямаше покой и не можа да заспи.

Остана загледан в изящното и ведро лице на Изабел и се зачуди защо ли Счетоводителя бе възложил на специалист като него толкова елементарна задача, като да „държи под око“ Бонел Уолъс.

 

 

— Не знам.

Гласът на Онър бе станал дрезгав от повтаряне на тези две думи. Цели два часа Кобърн, който явно бе неизтощим, я бе засипвал с въпроси за живота на Еди, стигайки чак до ранните му тийнейджърски години.

— Дори не съм го познавала тогава — възрази тя уморено.

— Израснала си тук. Той — също.

— Той беше с три класа по-напред от мен в училище. Не се бяхме забелязали един друг до началото на последната му година в гимназията.

Кобърн искаше да научи за всеки аспект от живота на Еди.

— Кога е починала майка му? Как е починала? Имала ли е роднини, с които е бил близък?

— През хиляда деветстотин деветдесет и осма. Подложи се на химиотерапия заради рак на гърдата. Организмът й бе изтощен от лечението и почина от пневмония. Имаше една жива сестра. Лелята на Еди.

— Къде живее?

— Никъде. Почина през две хиляди и втора. Мисля, че беше тогава. Какво общо има тя или каквото и да било с онова, което търсиш?

— Оставил е нещо при някого. Прибрал го е някъде. Папка. Запис. Дневник. Ключ.

— Кобърн, вече минахме през това. Дори да съществува такова нещо, аз нямам представа какво е, нито знам къде да го търся. Уморена съм. Моля те, не може ли да изчакаме до сутринта и отново да подхванем темата?

— На сутринта може да сме мъртви.

— Вярно, може да умра от изтощение. Но в такъв случай какъв е смисълът?

Той прокара длан върху долната половина на лицето си. Взира се в нея дълго и упорито в мрака, докато накрая Онър си помисли, че ще се смили над нея. Но той само каза:

— Ти или баща му. Единият от вас го притежава.

— Защо не някой друг полицай? Фред или Доръл? Освен със Стан и мен, Еди бе особено близък с близнаците.

— Защото каквото и да е то, определено уличава и тях. Ако е било у близнаците, отдавна да са го унищожили. Нямаше да се въртят около теб цели две години.

— Чакали са ме да го извадя на бял свят?

— Или са искали да се уверят, че никога няма да го направиш. — Докато обмисляше, той периодично удряше с юмрук дланта на другата си ръка. — Кой установи, че катастрофата на Еди е била случаен инцидент?

— Следователят по случая.

Той замря.

— Нека позная. Фред Хокинс.

— Не. Друг полицай. Озовал се на мястото на инцидента. Еди вече бил мъртъв, когато стигнал там.

— Как се казва?

— Защо?

— Ще ми се да знам как се е озовал на мястото на катастрофата.

Онър скочи от мястото си и излезе на палубата, но остана до стената на капитанската кабина, за да може тясната стреха на покрива да я предпази от дъжда.

Кобърн я последва.

— Какво?

— Нищо. Нуждая се от малко въздух.

— Друг път. Какво има?

Тя облегна гръб на стената, прекалено уморена, за да спори с него.

— Полицаят, който разследва катастрофата на Еди, бе открит мъртъв няколко седмици след това. Бил е намушкан. Тялото бе намерено в един канал.

— Заподозрени?

— Не.

— Неразкрито убийство.

— Предполагам. Повече не чух нищо за това.

— Копелетата не си поплюват, нали? — Той стоеше рамо до рамо с нея, загледан в дъжда. — Какво бе любимото занимание на Еди? Боулинг? Голф? Какво?

— Всичко. Беше добър спортист. Обичаше лова и риболова. Казах ти.

— Къде са въдиците и ловната екипировка?

— У Стан.

— Стиковете за голф?

— У Стан. Както и топката му за боулинг, и лъка и стрелите, които получил за дванайсетия си рожден ден. — Каза го рязко, но той само кимна замислено.

— Рано или късно ще трябва да посетя Стан.

Преди тя да успее да реагира, той я помоли да му опише Еди.

— Виждал си негова снимка.

— Имам предвид като характер. Сериозен и усърден ли беше? Леконравен. Мрачен? Забавен?

— Уравновесен. Съвестен. Сериозен, когато трябва, но обичаше да се забавлява. Обичаше да се шегува. Да танцува.

— Да прави любов.

Явно се опитваше да я провокира, но тя нямаше да му достави това удоволствие. Погледна го право в очите и отвърна:

— Да, много.

— Беше ли верен?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Не можеш да си абсолютно сигурна.

— Беше ми верен.

— Ами ти?

Онър го изгледа гневно.

Той сви рамене.

— Добре, значи си му била вярна.

— Бракът ни беше добър. Нямах никакви тайни, нито пък Еди.

— Имал е една. — Замълча за миг, за да открои важността на твърдението, после снижи гласа си до шепот. — Всеки има своите тайни, Онър.

— О, така ли? Кажи ми една от твоите.

Ъгълчето на устните му се вдигна леко нагоре.

— Всеки, освен мен. Аз нямам никакви тайни.

— Това е абсурдно. Ти си изтъкан от тайни.

Кобърн скръсти ръце пред гърдите си.

— Питай.

— Къде си израснал?

— В Айдахо. Близо до границата с Уайоминг. В подножието на Титонския хребет.

Това я изненада. Не знаеше какво точно бе очаквала, но определено не и това. Не й приличаше на типичен планинец. Естествено можеше и да лъже, да си измисля минало, за да поддържа прикритието си. Но тя реши да повярва и продължи.

— С какво се занимава баща ти?

— Пиеше. Предимно. Когато работеше, беше механик в един сервиз. През зимата караше снегорин.

— Починал ли е?

— Отдавна.

Тя го погледна любопитно. Кобърн остана мълчалив и тя реши, че няма да отговори на негласния й въпрос. Накрая се обади:

— Имаше един стар кон, който държеше вързан на открито зад къщата ни. Аз му дадох име, но никога не го чух да го нарича някак. Рядко го яздеше. Рядко го хранеше. Но един ден го оседла и потегли нанякъде. Конят се върна. Той — не. Не намериха тялото му. Но и не го търсиха особено старателно.

Онър се питаше дали горчивината в гласа му се дължеше на спомена за алкохолизирания му баща, или на равнодушието на хората, които се бяха отказали от търсенето на останките му.

— Баща ми беше изтормозил коня почти до смърт, затова го застрелях. — Скръстените му ръце се отпуснаха край тялото. Взря се в дъждовните струи. — Не беше голяма загуба. Конят не струваше.

Онър изчака да мине около минута, преди да го попита за майка му.

— Беше френскоговореща канадка. Избухлива по природа. Когато беше ядосана, минаваше на френски, на който така и не ме научи. Всъщност не разбирах и половината от това, което ми крещи. Нищо добро сигурно. Все едно, пътищата ни се разделиха, когато завърших гимназия. Бях в колеж две години, реших, че учението не е за мен, записах се в армията. По време на първата ми мисия получих съобщение, че е починала. Отлетях до Айдахо. Погребах я. Край на историята.

— Братя или сестри?

— Нямам.

Изразът на лицето му бе напълно лишен от емоции, както животът му изглеждаше лишен от любов.

— Нямам братовчеди, лели, чичовци, никой — продължи той. — Когато умра, няма да има траурен марш. Няма да има залп от двайсет и един изстрела и никой няма да получи сгънато знаме. Просто ще си отида и никой няма да го е грижа. Най-вече мен самия.

— Как можеш да кажеш такова нещо?

Той извърна глава към нея с изненадано изражение.

— Защо това те дразни?

След като я бе попитал, тя осъзна, че наистина изпитва раздразнение.

— Съвсем искрено се опитвам да разбера как някой, който и да било, може да е толкова безучастен, когато говори за собствената си смърт. Изобщо ли не цениш живота си?

— Не особено.

— Защо?

— Теб какво те е грижа?

— Ти си човешко същество.

— О. Значи си загрижена за цялото човечество, така ли?

— Разбира се.

— Наистина ли? — Той се извърна към нея с цялото си тяло, опрян с рамо на стената на кабината. — Защо не го помоли да дойде да те прибере?

Тя не схвана смяната на темата.

— Какво?

— Хамилтън. Защо не му каза къде си, за да изпрати някой да те вземе?

Тя си пое дъх на пресекулки.

— Защото след това, което видях и чух през изминалия ден и половина, не знам на кого да вярвам. Навярно би могло да се каже, че съм избрала познатото зло.

Каза го на шега, но той дори не се усмихна. Наклони се леко към нея.

— И още защо?

— Ако наистина разполагам с нещо, което може да уличи Счетоводителя, трябва да ти помогна да го намериш.

— О. Патриотичен дълг.

— Може и така да се каже.

— Хм.

Той се приближи още и близостта му я накара да усети отчетливо ударите на собственото си сърце.

— И заради… заради всичко онова, което вече ти казах.

Кобърн пристъпи и застана точно пред нея, без да обръща внимание на дъжда, който се изливаше отгоре му.

— Кажи ми пак.

Гърлото й се бе стегнало, и то не само защото се налагаше да наведе глава назад, за да го погледне в лицето.

— Заради Еди.

— Да спасиш репутацията му.

— Точно така.

— И затова си тук с мен?

— Да.

— Не мисля.

И тогава се притисна към нея. Първо бедрата му, после долната част на тялото, гърдите и накрая устните му. Тя издаде задавен тих стон, но причината остана неясна и за самата нея, докато не осъзна, че ръцете й инстинктивно са се обвили около него и притискат гърба и раменете му, жадуващи да усетят тялото му.

Целуна я с отворена уста, усети езика му и когато отговори на целувката му, усети тихо ръмжене, което вибрираше дълбоко в гърдите му. Беше израз на жажда, която не бе усещала от дълго време. Мъжествена и плътска, вълнуваща и възбуждаща.

Той обхвана тила й със силната си длан. Намести крак между бедрата й и се потърка в нея, докато продължаваше да я целува, оставяйки я без дъх. Тя се наслаждаваше бурно на всяко шокиращо усещане.

Кобърн прекъсна целувката само за да залепи горещите си устни в основата на шията й. Дръзко и собственически ръката му покри гърдата й, притисна я, почувства втвърденото й зърно и простена от удоволствие.

И това върна Онър обратно на земята.

— Какво правя? — изстена тя. — Не мога да го направя.

Отблъсна го. Той остана неподвижен, безразличен към пороя, който се сипеше върху главата и раменете му, само гърдите му рязко се повдигаха и снишаваха, докато се взираше в нея в мрака.

— Съжалявам — каза тя искрено. Но дали съжаляваше него, или себе си? Дали съжаляваше, задето бе позволила това да се случи, или защото бе спряла?

Не знаеше и не си позволи да обсъжда въпроса. Втурна се през вратата на капитанската кабина, хукна по стълбите и се прибра в каютата.

 

 

Емили се събуди, седна и се озърна.

Беше още почти тъмно, но можеше да види наоколо и затова не се уплаши. Мама беше до нея, лежеше на миризливия дюшек. Кобърн беше на другото легло. И двамата спяха.

Мама беше обърната настрани, свила ръце под бузата си. Коленете й бяха сгънати така, че докосваха корема й. Ако очите й бяха отворени, щеше да гледа право в Кобърн. Той лежеше по гръб. Едната му ръка беше върху корема. Другата висеше отстрани на леглото. Пръстите му почти докосваха коляното на мама.

Гушна здраво Елмо и задърпа одеялцето си, докато се примъкваше към ръба на леглото, за да слезе. Не трябваше да ходи боса по пода, защото беше много гаден. Мама й беше казала така. Но не искаше да сяда долу, за да си обуе сандалите, затова изтича на пръсти по стълбите и надникна в стаята с многото забавни неща.

Майка й бе седяла на огънатия стол и й бе разказала, че той някога е бил на дядо й, който я е вземал в скута си и я е оставял да седи там, докато управлявал корабчето. Но тя е била бебе, затова не помнеше. Но й се искаше да помни. Да управляваш корабче, сигурно бе забавно.

Мама бе управлявала корабчето предния ден, но когато бе попитала Кобърн дали и тя може да го кара, той бе казал, че не може, защото бързат и нямат време да се забавляват. Но после бе казал, че ще й позволи да опита по-късно.

Кобърн й беше казал да не се приближава до счупения прозорец, защото може да се пореже. Беше го попитала защо стъклото може да пореже човек, но той бе отвърнал, че просто е така и трябва да стои по-далеч от прозореца.

Вече не валеше, но небето изглеждаше мокро, както и дърветата отсреща.

На мама сигурно нямаше да й хареса, ако отиде по-далеч, затова тя се върна на пръсти долу в каютата. Мама не беше помръднала, нито пък Кобърн, само дето коремът му се движеше нагоре-надолу, докато дишаше. Тя притисна ръчичка до своя. И нейният мърдаше.

После забеляза забранения телефон и батерията му в долния край на леглото на Кобърн.

Вчера, докато мама и Кобърн режеха храсталаците около корабчето, тя бе попитала дали може да си поиграе на „Томас Локомотива“ на телефона на мама. И двамата бяха казали „Не!“ едновременно, само че Кобърн го бе казал по-силно от мама. Тя не разбра защо й забраниха, защото понякога, когато мама не говореше по телефона си, й позволяваше да си играе на нейната игра.

Сега мама не говореше по телефона, така че сигурно нямаше да има нищо против, ако си поиграе малко.

Беше гледала Кобърн, докато показваше на мама как да постави батерията. И тя можеше да го направи. Кобърн го каза.

Той не помръдна, когато тя взе телефона. Нагласи златните чертички на батерията и после я натисна на мястото й точно като Кобърн, след това включи телефона. Когато на екрана се появиха всички шарени картинки, тя натисна картинката на „Томас Локомотива“. От всички игри най-много харесваше този пъзел.

Съсредоточи се и започна от колелетата, после добави машината и пушека от комина, както и всички други части, докато накрая стана целият Томас.

Всеки път щом подредеше картинката, мама й казваше колко е умна. Мама знаеше, че тя е умна, но Кобърн не знаеше. Искаше и той да разбере колко е умна.

Промъкна се до горния край на леглото и доближи лице до неговото.

— Кобърн? — прошепна тя.

Очите му се отвориха. Погледна я странно, после погледна към леглото, където спеше мама, и пак се обърна към нея.

— Какво?

— Подредих картинката.

— Какво?

— Картинката на Томас. На маминия телефон. Подредих го.

Тя го вдигна да му го покаже, но той май не го видя добре, защото скочи от леглото толкова бързо, че чак си удари главата в тавана.

После каза една много лоша думичка.