Сандра Браун
Смъртоносно (23)

Двадесет и втора глава

Очите на Онър останаха приковани в Кобърн, докато мъжът от другата страна на телефонната линия й повтаряше колко опасен е той. След като тя не каза нищо, Хамилтън я подкани:

— Госпожо Жилет?

— Да — дрезгаво се обади тя, — слушам ви.

— Кобърн е смъртно опасен. Обучен е да бъде опасен. И фактът, че ви е отвлякъл, вместо да ви убие…

— Не ме е отвлякъл, господин Хамилтън. Тръгнах с него доброволно.

Изминаха няколко секунди, преди мъжът да каже нещо. После се прокашля и вежливо попита дали Кобърн се отнася добре с нея и Емили.

Тя се замисли за заплахите му, истински и загатнати, за грубата сила и физическата борба помежду им за пистолета, но си спомни също как бе грабнал одеялцето на Емили и Елмо, докато бягаха от дома им. И как бе поел риска да бъде заловен, за да им осигури храна и вода.

Замисли се над факта, че се бе върнал при тях, вместо да ги изостави.

Затова отвърна на Хамилтън:

— Добре сме.

— Радвам се да го чуя. Дайте ми отново Кобърн.

Тя му подаде телефона. Той заговори директно:

— Разказвай.

— Първо ти.

Докладва на Хамилтън за масовото убийство, както и за всичко, случило се оттогава. Беше кратък и изчерпателен и завърши с думите:

— Нямах друг избор, освен да изведа нея и хлапето оттам. Щяха да са мъртви, ако не бях го направил.

— Сигурен си, че този полицай, когото си застрелял, е убиецът на Сам Марсет.

— Видях как го уби.

— Заедно с близнака му.

— Точно така.

Хамилтън си пое дълбоко въздух и издиша шумно.

— Добре. С изключение на самоличността на убиеца в склада, както и заблудата, че госпожа Жилет е била отвлечена, останалото съответства на информацията, която имам от Ван Алън.

— Кой е Ван Алън?

— Моят наследник в Бюрото там.

— Кога си говорил с него?

— Когато стана явно, че си сгазил лука.

— Говорил си с него, преди да отговориш на обаждането ми?

— Исках да разбера какво е положението от неговата позиция. Трябваше да е непредубедено мнение. Дори го попитах дали не си агент от неговия офис, работещ под прикритие.

— Боже, какъв си шегаджия.

— Трябваше да знам какво му е известно и какво подозира.

— И аз самият се интересувам живо от това.

— Според местните служители на закона ти си самотен работник на товарната рампа, който изведнъж е откачил и е стрелял по всички наред. Това е добре. Сега, след като поговорих с теб, ще призная на Ван Алън, че съм го подвел, за да ми даде непредубеденото си мнение, и после ще му наредя да се погрижи за теб и госпожа Жилет. След като всички сте на сигурно място, ще помислим как да подходим и да разчистим кашата.

Кобърн се намръщи, захапа долната си устна и се загледа упорито в Онър. Накрая отсече:

— Няма да стане.

— Моля?

— Не съм съгласен. Още не искам да се разкривам.

— Не се притеснявай за прикритието си. Ще остане непокътнато. Ще разпространим версията, че си се самоубил след престрелка с федералните агенти. Ще направим арестите въз основа на събраната от теб информация, но никой няма да знае откъде е дошла. Ще заминеш да работиш в друга част на страната и никой няма да те открие.

— Звучи супер. Само дето още не съм си свършил работата тук.

— Справил си се добре, Кобърн — възрази Хамилтън. — Ще се измъкнеш жив, което не е малко постижение. И си идентифицирал някои ключови фигури в организацията на Счетоводителя. Имам агенти на ключови постове от Сан Антонио до границата Мисисипи — Алабама, готови да арестуват престъпниците, щом им дам зелена светлина. Тази сутрин си ликвидирал един от основните изпълнители на Счетоводителя.

— Но не сме хванали Счетоводителя.

— Аз съм доволен.

— А аз — не. Готви се нещо голямо. Искам да го извадя от играта, преди да е сключил сделката.

— Нещо голямо, какво например?

— Нов клиент. Предполагам, че става дума за мексикански картел. Мисля, че затова ликвидираха Сам Марсет. Той се оплакваше, че два от камионите му са били спрени и претърсени. Точно в тях нямало нищо друго освен почвена смес, но Марсет се беше стреснал, защото му е било гарантирано, че никой от неговите камиони няма да бъде подлаган на проверка. Счетоводителя искаше да му затвори устата. При него няма отдел жалби, особено пък сега.

Хамилтън обмисли думите му, после каза:

— Но новият съюз все още не е факт.

— Предстои да стане.

— Имаш ли представа кой е картелът?

— Не. Времето ми изтече в неделя вечерта.

Хамилтън отново се замисли над чутото. Кобърн наблюдаваше Онър, която се взираше в него.

Най-сетне заместник-директорът проговори:

— Ще се задоволим с това, което имаме. Със или без предстоящата сделка ти вече си събрал доказателства по случая. Достатъчно е.

— Това са пълни глупости и ти го знаеш. Никой федерален прокурор няма да се заеме със случая, ако не разполага с оръжието на престъплението или очевидец, който е готов да рискува живота си, за да възтържествува справедливостта. Но аз съм сигурен, че няма човек, който да се съгласи да го направи, дори да му гарантирате нова самоличност в далечна Монголия. Истината е, че всички треперят пред Счетоводителя. Това ще бъде истински медиен кошмар за Бюрото. За теб Сам Марсет е само име, но за тукашните хора той е нещо като светец. Ако окаляме името му без категорични доказателства за корумпираност, ако отправим обвинения, които не са подкрепени с факти, резултатът ще бъде единствено недоволство сред образцовите граждани, а престъпниците ще бъдат предупредени да стоят нащрек. Тогава от Агенцията за борба с наркотиците ще писнат, че заради нас всички дилъри са минали в нелегалност. Ще завалят обвинения и от Агенцията за контрол над алкохола, тютюна и оръжията, Митническите власти и охрана на границата, Бюрото за вътрешна сигурност. Всички ще се изнервят и ще се откажат от планираните акции, а ние ще се озовем на стартовата линия с празни ръце. Ако ме приберете сега, ще стане точно така. След около седмица, когато нещата се поуталожат, контрабандистите отново ще започнат да снабдяват клиентите си. Ще продължат да се избиват един друг, както и някой и друг невинен минувач, когато някоя сделка се провали, и тези жертви ще бъдат за твоя сметка, както и за моя, задето не съм си свършил работата.

Хамилтън помълча няколко секунди, после каза:

— Браво, Кобърн. Това бе много вълнуваща реч и ме убеди. — Отново замълча. — Добре. Остани. Но колкото и да си добър, не можеш сам да се справиш с тази каша, особено сега, когато си заподозрян в масово убийство. В момента си мишена за всеки униформен служител в областта. Ще ти трябва подкрепа. Ван Алън ще ти я осигури.

— Не. Счетоводителя има информатори във всяко полицейско управление, шерифска служба, градска управа и съдебна зала. Всеки би могъл да е сред хората, на които плаща.

— Да не би да твърдиш, че смяташ Ван Алън…

— Казвам, че трябва да ми дадеш четиридесет и осем часа.

— Не говориш сериозно.

— Добре, трийсет и шест.

— За какво?

Погледът на Кобърн пронизваше Онър.

— По следите съм на нещо, което може да доведе до развръзка.

— Какво е?

— Не мога да кажа.

— Не можеш или не искаш?

— Ти си избери.

— По дяволите.

Онър можеше да усети раздразнението на Хамилтън. Чу го как отново издиша дълбоко.

Най-сетне каза:

— Това нещо е свързано с госпожа Жилет, нали?

Кобърн не каза нищо.

— И аз не съм новак в това, Кобърн — обади се Хамилтън. — Едва ли очакваш да повярвам, че от всички къщи по крайбрежието на Луизиана си избрал точно нейната да се скриеш, а докато си бил там, ей така просто ти е хрумнало да претърсиш мястото до основи. Едва ли очакваш да ти повярвам, че тя би дошла с теб по своя воля, след като пред очите й си застрелял неин семеен приятел, ако не е имала изключително силна мотивация за това. И със сигурност не би могъл да очакваш от мен да повярвам, че точно ти би взел една вдовица и детето й под крилото си само заради доброто си сърце, след като си накарал мнозина да се питат дали изобщо притежаваш сърце.

— О, това вече нарани чувствата ми.

— Знам, че починалият съпруг на госпожа Жилет е бил полицай. И че наскоро починалият Фред Хокинс е бил най-добрият му приятел. Е, можеш да ме сметнеш за луд, но това съвпадение накара инстинктите ми да надигнат глава, а дори и когато не съм в най-добра форма, инстинктите ми си ги бива.

Кобърн изостави сарказма.

— Не си луд.

— Добре. С какво разполага тя?

— Не знам.

— Знае ли кой е Счетоводителя?

— Казва, че не знае.

— Вярваш ли й?

Кобърн я изгледа втренчено.

— Да.

— Тогава каква информация има?

— Не знам.

— Престани да ме разиграваш, Кобърн.

— Не те разигравам.

Хамилтън изруга под нос.

— Добре, не ми казвай. Когато се върнеш във Вашингтон, ще обсъдим и неподчинението ти в добавка към дългия списък провинения, които…

— Опитваш се да ме сплашиш, така ли? Давай, изхвърли ме от проклетото си Бюро. Хич не ме е грижа.

Заместник-директорът заговори с още по-сериозен тон:

— Ще осигуря на Ван Алън всичко необходимо, за да те намери и да те прибере насила, ако е необходимо, заради безопасността на жената и детето.

Челюстта на Кобърн се стегна.

— Хамилтън, ако го направиш, те най-вероятно ще умрат. Скоро.

— Слушай, познавам Ван Алън. Сам го назначих. Признавам, че не е от най-действените натури, но…

— Тогава какъв е?

— Бюрократ.

— Това се подразбира. Какъв е по характер?

— Благоразумен. Измъчен. Личният му живот е кошмар. Детето му е със специални нужди, просто трагичен случай. Би трябвало да е в дом за постоянни грижи, но не е.

— Защо?

— Том не говори за това. Предполагам, че таксите са изключително високи.

Кобърн отново се намръщи замислено — изражение, което Онър започваше да разпознава.

— Дай ми четиридесет и осем часа. През това време ти провери Ван Алън. Ако успееш да ме убедиш, че е честен, ще се предам. Ако имам късмет, дотогава ще съм събрал доказателствата срещу Счетоводителя.

— Междувременно какво ще правиш с госпожа Жилет и детето?

— Не знам.

— Искам да говоря с нея.

Кобърн й подаде телефона.

— Тук съм, господин Хамилтън.

— Госпожо Жилет, следихте ли разговора ни?

— Да.

— Извинявам се за някои от изразите си.

— Няма значение.

— Какво мислите вие?

— За кое?

— За всичко, което обсъдихме.

— Лий Кобърн истинското му име ли е?

Той изглеждаше изненадан от въпроса. Минаха няколко секунди, преди да отговори утвърдително, но тя не бе напълно убедена в истинността на думите му.

— Защо онази жена от офиса ви каза, че е мъртъв?

— Такива бяха разпорежданията ми. За да защитим Кобърн.

— Обяснете ми, моля.

— Той се намира в критична ситуация. Не можех да рискувам някой да заподозре, че е агент, да се обади в офис на ФБР и да получи потвърждение. Затова по официални данни той се води убит по време на задача. Има го дори в служебното му досие, в случай че някой хакер проникне в системата ни.

— Вие ли сте единственият човек, който знае, че той е жив?

— Аз и секретарката ми, която е вдигнала телефона.

— А сега и аз.

— Точно така.

— Значи, ако нещо се случи с Кобърн, всяка информация относно Сам Марсет и Счетоводителя, както и всичко, което съм узнала междувременно, би било изключително ценно за ФБР и за Министерството на правосъдието.

— Да — отговори той неохотно. — И Кобърн е склонен да изложи живота ви на риск, за да опази тази информация. Кажете ми истината. Какво имате? Какво търси Кобърн?

— Дори и аз не знам, господин Хамилтън.

Онър реши, че той се опитва да прецени искреността на отговора й в дългата пауза, която последва.

После той попита:

— Да не би да казвате това под заплаха?

— Не.

— Тогава ми помогнете да ви свържа с агентите ми. Ще дойдат и ще вземат вас и дъщеря ви. Не бива да се боите от някакво отмъщение от страна на Кобърн. Той няма да ви нарани. Бих заложил кариерата си на това. Но вие трябва да позволите да ви отведат на сигурно място, където ще можем да ви защитим. Кажете ми къде сте.

Тя задържа погледа на Кобърн в продължение на няколко дълги мига, докато здравият й разум се бореше с нещо по-дълбоко, нещо първично, което не можеше да определи с думи. То я подтикваше да забрави за вроденото си благоразумие, да престане да залага на сигурно, да остави настрани това, което знаеше, и да се довери на онова, което чувстваше. Чувството бе толкова силно, че я плашеше. Боеше се от него дори повече, отколкото от мъжа, вперил в нея студените си сини очи.

Въпреки това тя се довери на чувството.

— Не чухте ли какво ви каза Кобърн, господин Хамилтън? Ако изпратите след нас други агенти, никога няма да стигнете до Счетоводителя.

Преди Хамилтън да успее да отговори, тя върна телефона на Кобърн.

Той го пое от ръката й и каза:

— Много жалко, Хамилтън. Номерът ти не мина.

— Да не си й промил мозъка?

— Четиридесет и осем часа.

— Приложил си й китайското водно мъчение?

— Четиридесет и осем часа.

— Исусе Христе. Поне ми дай телефонен номер.

— Четиридесет и осем часа.

— Добре, по дяволите! Давам ти трийсет и шест. Трийсет и шест и това е…

Кобърн прекъсна връзката, остави телефона на койката и попита Онър:

— Мислиш ли, че това корито може да плава?