Сандра Браун
Смъртоносно (30)

Двадесет и девета глава

— Тя е красавица.

Това бяха първите думи, които Кобърн и Онър си разменяха от пет минути насам. Дори и Емили седеше тихо и мирно в скута на майка си, след като бе престанала да играе на измислената от самата нея игра с Елмо и бе потънала в мълчание.

Кобърн погледна към Онър.

— Какво каза?

— Ще останеш със зяпнала уста. Тори е готина мацка.

— Каквато и да е — каза той, — по-важно е, че не е тук.

— Ще дойде.

— Чакаме повече от час.

— Тя е зает човек.

— В шест часа сутринта?

— Фитнес центърът й отваря рано. — Макар да знаеше, че приятелката й не отваря клуба лично всеки ден, тя се опитваше да успокои Кобърн, а донякъде и себе си, че Тори ще се появи. — Все някога някой ще провери служебния телефон за съобщения. Ако бе позвънил на личния й мобилен…

— Вече го обсъдихме.

Така беше. Бе отхвърлил идеята да се обадят на личния номер на Тори по същата причина, заради която не искаше самата Онър да звъни.

— Ако нещо се обърка, отговорността ще е моя, а не твоя — заяви й той.

— Двете с Тори можем да бъдем обвинени в съдействие и съучастие.

— Можеш да кажеш, че съм използвал детето ти, за да те принудя.

— Бих могла да се закълна в това под клетва.

— Ето, видя ли?

Сега, докато очакваха някакъв знак от Тори, Онър се обади:

— Веднага щом получи съобщението, тя ще дойде. Трябва само да сме търпеливи.

Но той изглеждаше като човек, чието търпение се е изчерпало преди час, когато бяха пристигнали на определеното място. Сега се огледа наоколо и не за първи път издиша шумно, докато безгласно изричаше думи, които Емили не биваше да чува.

— Седим тук като примамки. Съвсем на открито.

— Е, а ти какво очакваш от едно тайно място?

— Очаквах да има стени — отвърна й той.

— Безопасно е. Никой не знае за него, освен Тори и аз.

— Може и да е забравила глупавия ви код.

— Не е забравила.

— Какво означава, все пак?

— Означава, че Кен е тъпак.

Той измърмори тихо нова ругатня.

Вярно, фразата беше наистина глупава, като се има предвид сегашната им възраст. Но когато двете с Тори за първи път се бяха заклели в нея, бяха безгрижно ухилени момиченца. Бяха продължили да я използват и в тийнейджърските си години, когато едната трябваше да съобщи на другата, че трябва да я види незабавно. Означаваше: „Зарежи всичко, ела веднага, случаят е спешен“.

Разбира се, когато бяха в гимназията, спешният случай се оказваше травмиращо преживяване като неприятности с гадже, омразен учител, лоша оценка и в случая с Тори — пропуснат менструален цикъл. Днешният повод бе наистина спешен случай.

— Защо тук? — попита Кобърн.

„Тук“ бе много старо и все още зелено дъбово дърво, което имаше внушителни корени — по-дебели от Онър — които се простираха навсякъде около грамадния му ствол. Бе устояло на столетия урагани, бури, човешко посегателство и други беди. Внушително и величествено, то изглеждаше като изкуствено, като нещо, което е било създадено от някой сценограф в Холивуд и после е било поставено насред поляната.

— Предполагам, че срещите ни тук, сред природата, са ни се стрували още по-вълнуващо потайни. Открихме мястото в деня, в който си взех шофьорската книжка. Разхождахме се наоколо и се чувствахме напълно спокойни и защитени. Попаднахме на това дърво посред нищото и решихме, че то ще е нашето дърво. От тогава насетне се срещахме тук, за да си говорим за неща, които не биваше да се споделят дори по телефона. — По изражението му личеше, че не разбира напълно. — Момичетата са ужасно драматични в тийнейджърските си години, Кобърн. Заради хормоните е.

Той издаде нечленоразделен звук, чието значение тя не успя да определи, но и не бе сигурна, че иска. Зарови пръсти в косата на Емили и промълви замечтано:

— Сигурно някой ден и Емили ще идва тайничко тук, за да се среща…

Прекъсна думите си, защото Кобърн рязко се изправи на мястото си, внезапно настръхнал.

— Каква кола кара?

— „Корвет“.

— Значи не е тя. — Той посегна към пистолета на кръста си.

— Чакай! Това не е нейната кола, но е Тори. И е сама.

Малката непозната червено-бяла кола заподскача по разнебитеното дървено мостче и след това по изровения път до дървото, като спря на двайсетина метра от него.

Онър отвори своята врата, за да я види приятелката й. Емили се размърда, скочи на земята и хукна, викайки:

— Леля Тори!

Тори слезе от „Мини Купъра“ и изчака Емили, за да я сграбчи и завърти в прегръдките си.

— Толкова голяма си станала! Скоро вече няма да мога да те вдигам.

— Познай какво се случи — обади се Емили и се измъкна от прегръдката й.

— Какво?

— Кобърн каза, че ако съм послушна и го оставя да помисли, ще ми купи сладолед. Но не сега. После. И познай още какво. Спахме на едно корабче, което е било на дядо ми. Не на дядо Стан, на другия ми дядо. Леглата бяха странни и не миришеха на хубаво, но няма нищо, защото бяхме на приключение. Аз събудих Кобърн и тогава той каза една лоша дума. Но мама ми каза, че понякога възрастните говорят такива неща, когато са много ядосани. Обаче Кобърн не е ядосан на мен, а на… какво беше… на ситуацията.

Когато Емили млъкна най-сетне, Тори отбеляза:

— Мили боже. Май има доста за разказване, а?

Гледаше към Онър над рамото на дъщеря й и безмълвно й задаваше стотици въпроси. Целуна Емили по бузата, после я остави да стъпи на земята.

— Нека да поговоря с майка ти за малко.

Протегна разтворените си ръце към Онър и двете се прегърнаха. Няколко мига просто останаха здраво притиснати една в друга. Най-накрая Тори я пусна и подсмръкна, преглъщайки сълзите си.

— Идва ми да те убия, задето ме изплаши така. Поболях се от тревога.

— Знаех, че ще стане така, но нямаше друг начин.

— Новините по телевизията ме накараха да се опасявам от… Е, ужасно се радвам да видя и теб, и Емили живи и здрави. Той нали не е…? Ти как…? Господи, толкова ми олекна — емоционално възкликна Тори. — Приличаш на нещо домъкнато от котката, но иначе май си добре.

— Добре сме. В общи линии. Съжалявам, че толкова си се страхувала за нас. Той не ми позволяваше да ти се обадя до тази сутрин. И дори и сега не даде да ти се обадя направо. Не бях сигурна, че ще получиш съобщението. Но той…

— Това е той, нали? — Тори гледаше към Кобърн, който идваше към тях. Когато погледът й отново се спря на Онър, идеално оформените й вежди бяха вдигнати високо. Говорейки под носа си, тя отбеляза: — Похитител, а? Защо и аз не съм такава късметлийка.

Без да обръща внимание на забележката й, Онър ги представи един на друг.

— Тори Шира. Лий Кобърн.

Тори го озари с чаровната си усмивка, на която мъжете не можеха да устоят.

— Очарована съм.

Кобърн не обърна внимание нито на поздрава, нито на усмивката. Вместо това гледаше към далечния край на моста, който Тори бе прекосила, за да стигне при тях.

— Мобилният ти телефон включен ли е?

Тя се изненада от въпроса и резкия тон, с който бе зададен, но моментално отговори:

— Да.

— Изключи го.

Тори погледна към приятелката си и когато тя й кимна, заряза кокетството, извади телефона си от чантата и му го подаде.

Кобърн попита:

— Проследиха ли те?

— Не. Хей! — възкликна тя, когато Кобърн измъкна батерията от телефона.

— Сигурна ли си?

— Постарах се. — Каза им за микробуса, който бе видяла паркиран на улицата й сутринта. — Не ми хареса вида му, затова излязох през задната врата и взех назаем минито от съседите. Никой не ме е проследил.

— Какво те накара да се усъмниш в микробуса? — попита той.

— Реших, че някой може да наблюдава къщата. Доръл Хокинс дойде да ме види вчера. — Разказа им какво се бе случило. — Направо е бесен, задето си застрелял брат му. Поне се твърди, че ти си стрелял и си убил Фред.

Кобърн само кимна в потвърждение на прикрития й въпрос.

Тя го изгледа изпитателно, но тъй като не последва обяснение, продължи:

— Доръл ми каза, че ако се чуя с Онър, трябва първо да се обадя на него, иначе лошо.

— Заплашил те е? — възкликна Онър.

Тори сви рамене.

— Да кажем просто, че се постара да разбера намеренията му. Но да върви по дяволите. Както и Стан.

— Кога си говорила със Стан?

Тя преразказа разговора им.

— Никак не ми е приятно да му признавам каквито и да било заслуги, но трябва да отбележа, че не бе толкова противен, колкото обикновено. Предполагам, че страхът е отнел част от блясъка на бронята му.

— От какво го е страх? — попита Кобърн.

Тори се засмя задавено.

— Ти остави след себе си диря от трупове, преди да изчезнеш с Онър и Емили. Стан има право да е леко загрижен, не мислиш ли?

— Кобърн не е убил онези мъже в склада — обади се Онър. — И не е отвличал мен и Емили.

Тори премести погледа си от единия към другия и отбеляза развеселено:

— Вече се бях досетила. — После сложи ръце на кръста си, погледна към разглобения си телефон и попита: — Е, какво става?

— Истината е, че той е…

— Не. — Той сложи ръка на лакътя на Онър и я прекъсна, за да не разкрие самоличността му. — Единственото, което тя трябва да знае, е, че двете с Емили трябва да останете скрити, докато всичко това приключи.

— Тя заслужава обяснение — възрази Онър.

— Каза ми, че ще ти помогне, без да задава въпроси.

— Знам какво казах. Но не е справедливо да я оставим да си мисли, че ти…

— Изобщо не ме интересува какво мисли.

— Е, мен ме интересува. Тя те мисли за убиец.

— Такъв съм.

— Да, но…

— Извинете. — Тори вдигна ръка с обърната навън длан, за да спре думите на Онър, но се обърна към Кобърн. — Запази си тайните. Вече си предложих услугите. — После продължи към Онър: — Емили не се страхува от него, а казват, че децата са добри познавачи на човешкия характер. Като кучетата.

— Емили е на четири. Запленена е от него, защото е непознат и всичко й се струва интересно.

— Е, добре, вярвам на инстинкта й. Вероятно много повече, отколкото на твоя. Както и да е, ти ме повика и аз съм тук. Кажи ми какво искаш да направя.

— Отведи ги далеч от Тамбур — каза Кобърн, преди Онър да се окопити. — Веднага. Не спирайте за нищо, не се връщай у дома, не казвай на никого, че заминаваш. Можеш ли да го направиш?

— Разбира се. Къде предлагаш да идем?

— Нямам представа. — Той погледна към Онър, която само поклати глава.

— Риболовното корабче на баща ми беше единственият ми коз.

Тори се обади:

— Имам една къща от другия край на езерото Пончартрейн. Отвъд моста. Там става ли?

— Кой знае за нея? — попита Кобърн.

— Съпруг номер две. Получих я от него при развода. Къщата — в замяна на мълчанието ми относно неговата… Няма значение. Нещата станаха сериозни. И бездруго исках къщата единствено напук на онзи глупак. Не я използвам често, дори не я харесвам особено. От месеци не съм ходила там.

Онър ги слушаше, но гледаше към Емили, която още бе с дрехите, които набързо й бе облякла предната сутрин, преди да избягат от дома си. Косата й не бе сресана. На коляното й имаше мръсно петно, а суичърът й бе разпран под мишницата. Бяха се хранили нередовно и не особено вкусно. Беше спала в неудобно и миришещо лошо легло.

И въпреки това изглеждаше напълно доволна и безгрижна, покъртително невинна и в пълно неведение за сериозността на положението им. Беше си намерила някаква пръчка и щастливо си тананикаше, докато рисуваше с нея в калта.

— На нея ще й трябват някои неща — отбеляза Онър.

— Ще вземем каквото е нужно. — Тори потупа успокоително ръката на приятелката си. — Никой не ме търси. Аз ще се погрижа за всичко. — Обърна се към Кобърн и добави: — Но ще изчакаме с пазаруването. Ще спра някъде из път, малко преди да пристигнем.

— От този момент нататък не бива да използваш кредитни карти. Имаш ли достатъчно пари в брой?

— Аз имам малко — напомни му Онър.

— Парите са последното, за което трябва да се тревожим — каза Тори. — Мога да получа колкото ми трябват. Само трябва да поискам.

— От кого? — попита Кобърн.

— От сегашния ми обожател.

— Не. Никой не трябва да знае къде си.

— Той няма да каже.

— Ще каже. Ако го подхванат точните хора, всичко ще си каже.

Каза го толкова убедено, че чак Тори се стресна от прикрития му намек.

— Ще съберем каквото имаме и ще се справим.

Той, изглежда, остана доволен от това, но настоя, че Онър и Емили трябва да стигнат до убежището, без някой да ги забележи.

— Ясно — каза Тори. — Никой няма да предположи, че съм с тази кола. — После изражението й помръкна. — Единственият, за когото се тревожа, е Стан. Ако се опита отново да ме потърси и аз не отговоря на обаждането му, ще надуши нещо гнило. Аз съм най-логичният избор, ако Онър реши да потърси помощ.

— Може и да се досети, че е с теб, но няма да знае къде — изтъкна Кобърн.

Тори се обърна към приятелката си.

— Ти съгласна ли си? Двамата не се обичаме много, но човекът просто не е на себе си от тревоги по теб и Емили.

— Знам, че изглежда жестоко да го държим в неведение. — Онър хвърли поглед към мъжа до себе си, но не забеляза никакво колебание у него. — Така трябва. Поне още известно време.

— Сигурно имаш причини да постъпваш така — отвърна Тори. — Но се опасявам, че ще вдигне голяма олелия, когато стане ясно, че аз съм осигурила транспорта, за да избягаш от дома си.

— Аз няма да дойда с теб.

Изявлението на Онър остави Тори без думи. Кобърн не бе толкова сдържан.

— Тръгваш и още как, по дяволите.

Тя бе размисляла мълчаливо и бе стигнала до извода, че не може просто да си измие ръцете от случая, макар че това би било практично и разумно. Беше й станало ясно, макар и не в един-единствен миг на просветление, а постепенно през изминалите два дни, че вече й е омръзнало да бъде практична и разумна.

След смъртта на Еди често бе недоволствала вътрешно от намесата на Стан в живота й, но не бе направила нищо, за да го спре. Бе позволила и на него, и на други да я закрилят, да я напътстват в трудни моменти и да контролират решенията й, сякаш бе дете, което се нуждае от постоянно наглеждане.

Бе разполагала с много повече независимост, докато беше омъжена. Еди я бе смятал за равностоен партньор и дори я бе насърчавал да отстоява собственото си мнение и да действа по своя воля.

Положението й на вдовица я бе оковало във вериги. Бе я направило неуверена и предпазлива, боеше се да се премести, да проучи нови възможности за работа, както и да направи каквото и да било, което може да я измъкне от удобния коловоз, обградена от спомени за щастливото й минало. Грижите на Стан бяха подсилили плахостта й. Не харесваше жената, в която се бе превърнала. Липсваше й онази по-самоуверена Онър Жилет, която бе някога.

Изправи дръзко рамене пред Кобърн и каза:

— Няма да ти позволя да се отървеш от мен.

— Няма да ми позволиш ли? Само гледай.

— Ти си този, който ме забърка в това.

— Тогава нямах избор. Сега имам.

— Както и аз.

— Тук грешиш. Важен е моят избор, а аз избирам да тръгнеш с приятелката си.

— Ще се погрижа това да приключи, Кобърн.

— Може да те убият. — Посочи към Емили, която още си играеше с пръчката. — Искаш да я оставиш сирак ли?

— Знаеш отлично отговора — гневно отвърна тя. — Но този път няма да се оставя да ме сплашиш или принудиш. Искам да получа отговори на въпросите, свързани с Еди.

— Аз ще ги открия вместо теб.

— Точно в това е проблемът. Аз трябва да стигна до тях.

— Не е твоя работа.

— Напротив!

— Така ли? И защо по-точно?

— Защото не съм го направила преди.

Той сведе леко глава.

Онър не бе очаквала да изрече гласно признанието за вината си, но след като го бе сторила, продължи:

— Трябвало е да настоявам за по-щателно разследване на катастрофата на Еди. Но не го направих. Казаха ми, че е нещастен случай, и аз приех обяснението, без да се усъмня. Никога не повдигнах дори и един-единствен въпрос за случая, дори и след като полицаят, който намери Еди, бе убит толкова скоро след това. Позволих на всички да се грижат за мен и да започнат да вземат решения вместо мен. — Забоде показалец в гърдите си. — Аз вземам това решение. Оставам, докато разбера какво наистина се е случило със съпруга ми.

Тори хвана ръката на приятелката си и меко каза:

— Това е много похвално и доблестно, скъпа, но…

— Не го правя само заради себе си. Той се нуждае от мен. — Кимна към Кобърн, макар двамата да продължаваха да се взират един в друг. — Така е. Сам го каза.

Той измърмори цветиста ругатня.

— Така казах, но само…

— За да ме манипулираш, знам. Но ме убеди, че съм незаменима. Не можеш да намериш каквото търсиш без мен. Не и навреме. Имаш краен срок. Без мен няма да знаеш къде да търсиш. Дори не познаваш добре района. Тази сутрин се наложи да ме питаш за посоката, забрави ли?

Кобърн стисна здраво зъби.

Онър настоя:

— Знаеш, че съм права.

Той продължи да кипи вътрешно още няколко мига, но Онър разбра, че е спечелила спора още преди той да върне телефона на Тори и да започне да й повтаря указанията си.

Помоли я да му обясни къде горе-долу се намира къщата й на брега на езерото.

— Дотам са около два часа път в зависимост от трафика по магистралата и по моста. Да ви се обадя ли, когато пристигнем?

— Има ли стационарен телефон в къщата?

Тя им каза номер, който Онър се постара да запомни наизуст, както бе сигурна, че е направил Кобърн.

Той каза:

— Ние ще ти се обадим. Не вдигай телефона, освен ако не звънне веднъж и след две минути още веднъж. И остави изключен мобилния си телефон. Без батерия.

Онър възрази.

— Ами ако има спешен случай във фитнес центъра й? Никой няма да знае как да се свърже с нея.

Тори само махна с ръка.

— Това е само една сграда, докато ти и Ем сте моето семейство. Освен това е застрахован солидно.

Накрая всички детайли, за които можеха да се сетят, бяха уточнени и дойде моментът Онър да се раздели с дъщеря си.

Мъчейки се да сдържи сълзите си, Онър я прегърна здраво, като отново си повтаряше, че колкото и да се късаше сърцето й сега, това бе най-доброто, което можеше да стори за детето си. Рискът Емили да пострада случайно, ако остане с нея и Кобърн, бе прекалено голям.

Тя поставяше в опасност своя живот, но това бе нещо, което трябваше да направи заради паметта на Еди. И още повече заради себе си.

Емили бе прекалено развълнувана от възможността да прекара известно време с леля Тори, за да забележи чувствата на майка си.

— Вие с Кобърн ще дойдете ли на езерото?

— Може би по-късно. Сега ти ще тръгнеш сама с леля Тори. Само ти! Като голямо момиче. Нали е много забавно?

— И това ли е част от приключението?

Онър се помъчи да запази бодро изражение на лицето си.

— Най-хубавата част.

— Спането на корабчето беше най-хубавата част — поправи я Емили. — Може ли някой път пак да спим там? И може аз да карам.

— Ще видим.

— Така каза и Кобърн, но мисля, че той ще ми позволи.

Онър се приведе към нея и каза:

— Трябва вече да тръгваш. Дай целувка на мама.

Емили бурно целуна майка си по бузата, после вдигна ръчички към Кобърн.

— Кобърн. Целувка.

Той стоеше сякаш на пост, очевидно притеснен от факта, че са на открито, и нетърпелив да приключат с продължителното сбогуване. Той рязко извърна глава и сведе поглед към Емили.

— Целувка — повтори тя.

След един дълъг и напрегнат миг той се наведе. Момиченцето обви ръчички около врата му и го целуна по бузата.

— Довиждане, Кобърн.

— Довиждане. — Той се изправи, бързо се завъртя на пети и тръгна с ускорена крачка към пикапа. — Побързай — подкани той Онър през рамо.

Емили се покатери на задната седалка на „Мини Купъра“. Онър се притесняваше, че ще пътува без детското столче, но Тори й обеща, че ще шофира много внимателно, докато не спре да й купи такова.

Когато дойде време да се сбогуват една с друга, Тори я изгледа загрижено.

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно?

— Ни най-малко. Но все пак трябва да го направя.

Тори се усмихна мрачно.

— Винаги си била добрият скаут. — Прегърна я здраво. — Дори няма да се преструвам, че разбирам всичко, но съм достатъчно умна да проумея, че ми поверяваш живота на Емили. Бих умряла, преди да позволя да й се случи нещо лошо.

— Знам го. Благодаря ти.

— Няма нужда да ми благодариш.

Двете приятелки си размениха продължителен поглед, пълен с неизказано доверие, после Тори се качи в минито. Докато Онър затваряше вратата й, тя каза през отворения прозорец:

— Не ме интересува кой и какъв е Кобърн, само се надявам, че най-после правиш секс.