Сандра Браун
Смъртоносно (12)

Единадесета глава

Времето за вечеря отдавна бе отминало, когато Том се прибра у дома. Завари Джанис в стаята на Лени да го обтрива с влажна гъба, както правеха всяка вечер, преди да му облекат пижамата. На сутринта му обличаха спортен екип. Разбира се, нямаше никакво значение какво носи, но със смяната на дрехите те отдаваха дължимото на нормалния ход на живота.

Том остави куфарчето си на пода и се зае да навива ръкавите на ризата си.

— Скъпа, защо не ме изчака?

— Не знаех кога ще се прибереш, а исках да го приготвя за вечерта, за да мога и аз да си почина малко.

— Съжалявам. Трябваше да свърша някои неща по документите за Тамбур днес, защото утре ще е истинска лудница. Винаги е така след почивен ден. А сега и с тази криза, направо ще откачим.

Когато стигна до леглото, той я избута настрани.

— Седни за малко. Аз ще довърша. — Преди да натопи гъбата в легена с хладка вода, Том се наведе към сина си и го целуна по челото. — Здравей, Лени.

Погледът на Лени остана втренчен в нищото. Липсата на реакция изпълни Том с познатото отчаяние. Топна гъбата в топлата вода и след като изцеди излишъка, докосна с нея ръката на Лени.

— Какво става там? — попита Джанис.

— Къде?

— В Тамбур.

Ръката на Лени остана вдървена, когато Том я повдигна, за да измие подмишницата му.

— Заподозреният още е на свобода. Мисля, че би било глупаво от негова страна да се задържи в района. Струва ми се, че по-скоро се е качил на камиона на някой приятел шофьор и е избягал възможно най-далеч от Южна Луизиана.

— Има ли такъв приятел шофьор?

Беше се настанила в голямото и меко кресло и бе подвила крака под тялото си. Огромното кресло служеше и като легло за някого от двамата, ако Лени имаше тежка нощ.

— Досега не ни е известно дали съществува такъв, но проверяваме компаниите, които имат общ бизнес с „Роял“. Фред Хокинс смята това за губене на време. Той мисли, че Кобърн още е в района. — Усмихна й се. — Усеща го с настръхналите косъмчета по врата си.

— Мили боже — изсумтя тя презрително. — И какво следва? Може би ще гадае по вътрешностите на птица? Надявам се, че не разчита само на шестото си чувство, за да открие масовия убиец.

— Ще трябва сериозно да се постарае.

— Фред Хокинс може ли да се справи с това?

Том се зае да мие краката и стъпалата на Лени.

— Определено е мотивиран. Госпожа Марсет лично се е обадила на началника на полицията и го е притиснала, а той съответно притиска всички по-долу в йерархията. Църквата на Марсет провежда бдение със свещи в негова памет тази нощ. Натискът идва едновременно от Бога и правителството, и Фред започва да го усеща.

— Преди малко звучеше доста самоуверено.

Тя посочи към телевизора, който стоеше на нощно шкафче срещу леглото и който беше включен денонощно, с надеждата, че някоя от програмите може да стимулира реакция от страна на Лени. Сега картината бе включена, но звукът бе спрян.

— Фред отговаряше на живо на въпроси на репортери във вечерните новини — обясни Джанис. — Беше убеден, че отпечатъкът и кървавите следи, които сте намерили този следобед, са огромен напредък.

Том бе доволен, че тя изглежда впечатлена от собствената му роля, която леко бе преувеличил.

Възползвайки се от вниманието й, той доразказа историята.

— Казах ли ти за госпожа Арлита Тибаду?

Забавното му описание на живописната и почти беззъба старица предизвика лек смях от страна на Джанис. Той забеляза в нея нещо от жената, в която се бе влюбил и на която бе предложил брак.

Онзи ден бе един от най-щастливите дни в живота му, можеше да му съперничи само сватбеният им ден. След като бе сложил диамантения годежен пръстен на пръста й, двамата се бяха любили на хлътналото легло в задушния му и разхвърлян апартамент. Беше страстно, горещо и доста атлетично преживяване, след което бяха отбелязали годежа си, като си бяха поделили бутилка бира.

Искаше му се да върне часовника назад до онзи следобед и отново да види пламнали страните на Джанис, устните й — меки и усмихнати, а очите й — грейнали от задоволство и щастие.

Ако върнеше времето до онзи ден, нямаше да имат Лени.

Следващата мисъл, която му мина през ума, бе неволна и предателска и той мигновено се засрами от нея.

Пусна гъбата в пластмасовия леген и погледна към Джанис. Съдейки по изражението й, мислите й се движеха в подобна посока, или поне достатъчно близка, за да се почувства и тя също толкова гузна.

Скочи от креслото бързо, сякаш се опитваше да избяга от собствените си мисли.

— Ще отида да ти приготвя вечеря, докато привършиш тук. Искаш ли омлет? — Без да дочака отговора му, тя излезе от стаята, сякаш я гонеше нечиста сила.

Десет минути по-късно седяха на масата и хапваха омлет в почти пълна тишина, разменяйки си само кратки забележки в опит да водят формален разговор. Том си спомняше времето, когато не можеха да се надприказват, когато говореха един през друг, споделяйки впечатленията от деня.

Когато приключи с вечерята, той занесе чинията си до мивката, изми я, после мислено се стегна и се обърна към жена си.

— Джанис, трябва да поговорим.

Тя остави вилицата си на ръба на чинията и свали ръце в скута си.

— За какво?

— За Лени.

— Какво по-точно?

— Може би е време да преосмислим позицията си относно грижите за него.

Ето, беше го казал.

Не го порази гръм, но и изречението не предизвика реакция от страна на жена му. Тя вдигна очи към него, но изражението й бе затворено и напълно непроницаемо.

Той настоя.

— Мисля, че трябва отново да обмислим възможността — просто възможността — да го настаним в специализирано заведение.

Тя извърна очи и прехапа устни. Том реши да й даде малко време, затова се зае да разчисти останалите съдове и прибори от масата и ги отнесе до мивката.

Най-сетне тя наруши напрегнатата тишина:

— Дадохме му обещания, както и на себе си, Том.

— Така е — сериозно отвърна той. — Но когато се заклехме да го гледаме винаги у дома, мисля, че и двамата таяхме зрънце надежда, че той ще се развие до някаква степен, че ще придобие някакви способности. Вярно ли е?

Тя нито отрече, нито призна да е имала подобна надежда.

— Не мисля, че това някога ще се случи. — Това бе нещо, което и двамата знаеха, но никога не признаваха гласно. Докато го изричаше, гласът на Том пресекна под наплива на чувствата.

Стиснала устни, Джанис се обади:

— Именно затова се нуждае от най-добрите грижи.

— Точно затова говоря. Не съм сигурен, че ние му ги осигуряваме. — Тя веднага се засегна, но той продължи, без да й даде възможност да проговори. — Това не е критика към теб. Твоето търпение и издръжливост ме изумяват. Наистина. Но грижите за него те убиват.

— Преувеличаваш.

— Така ли? Съсипват те телом и духом. Виждам доказателствата ежедневно.

— Можеш да надникнеш в душата ми?

Сарказмът й бе по-ефикасен, отколкото откровен укор. Той потърка очи, събитията от деня най-сетне започваха да му се отразяват и още как.

— Моля те, не прави този въпрос още по-тежък, отколкото е. Боли ме дори само като предлагам възможността да го преместим в някое заведение. Не го ли знаеш?

— Тогава защо повдигаш темата?

— Защото един от нас трябва да го направи. Постепенно губим себе си, Джанис. И не мисля само за нас двамата. Загрижен съм и за Лени. Как можем да знаем, че онова, което правим, е най-доброто за него?

— Ние сме негови родители.

— Любящи родители, да, но не сме подготвени да се грижим за него. Има специалисти за деца като Лени.

Тя стана и закрачи из кухнята, сякаш търсеше път за бягство.

— Разговорът е безсмислен. Дори да решим, че така е най-добре, не можем да си позволим частна болница. А ако предлагаш да обсъждаме някой съвременен вариант на болничен приют за бедни, спонсориран от държавата, просто забрави. Никога не бих го завела в подобно място.

Подразбиращият се намек, че той би го направил, го притесни, но Том не се остави да го въвлече в спор. Придържаше се твърдо към основната тема.

— Дължим го на себе си и на него. Трябва да посетим някои от по-добрите заведения и да видим как изглеждат. — Поколеба се, после попита: — Щеше ли да се съгласиш да го направим, ако парите не бяха от значение?

— Но те са.

— Ако не бяха? — настоя той.

— Да не би да очакваш да спечелиш от лотарията?

Отново усети жилото на сарказма й, но го остави без коментар. Беше казал достатъчно за една вечер. Бе й дал храна и размисъл. Естествено повдигането на темата автоматично го превръщаше в лошия герой в този сценарий, но единият от тях трябваше да бъде лош, а повече от явно бе, че това нямаше да е Джанис.

Тя бе гордостта на класа в гимназията, завършила бе колежа „Вандербилт“ с отличие и бе станала изгряваща звезда в инвестиционна банка. После съдбата жестоко бе прекъснала не само обещаващата й кариера, но и целия й живот.

Бе се наложило да жертва всичко заради Лени, което превръщаше признаването на поражението в невъзможен изход. За нея настаняването на Лени в заведение за специализирани грижи означаваше да се предаде напълно, да признае, че й е била отнета възможността да довърши нещо, което е започнала.

Том въздъхна.

— Мисля да си легна и да поспя, докогато мога. Няма да се изненадам, ако ми се обадят посред нощ.

— За какво?

— Агентите, които оставих в Тамбур, са инструктирани да ми се обадят, ако има някакво развитие по случая. — Той спря за миг на прага. — Изглеждаш изтощена. Идваш ли?

— Още не. Уморена съм, но не ми се спи. Мисля да поостана още малко.

— Ще играеш на думи по телефона с онзи твой приятел в Япония ли?

— Сингапур.

Мъжът й се усмихна. Тези игри по телефона бяха почти единственото й развлечение и то се бе превърнало почти в мания.

— Надявам се да спечелиш.

— Водя го с четиридесет и три точки, но сега съм на буквата „ж“, която ме затруднява.

— Ще измислиш нещо — убедено отвърна той. — Но не стой до късно.

Два часа по-късно Том все още бе сам в семейното легло. Стана и се разходи бос по коридора. След като провери как е Лени, той завари Джанис в кабинета, вторачена в дисплея на мобилния си телефон. Изглеждаше напълно погълната от хобито си, което очевидно бе много по-приятно за нея, отколкото перспективата да спи с него.

Преди да усети, че я наблюдава, Том се обърна и тръгна обратно към спалнята.