Сандра Браун
Смъртоносно (18)

Седемнадесета глава

Мобилният телефон на Диего завибрира, но той изчака няколко секунди за авторитет, преди да вдигне.

— Кой е?

— А ти кого очакваш? — също толкова хапливо попита Счетоводителя.

— Намерихте ли беглеца?

— Проблемът се оказа по-голям, отколкото смятахме в началото.

— Не думай. Онези двама смешници здравата са я оплескали, нали? Да го оставят да се измъкне така.

Искаше да добави: „Така е, като не даде задачата на мен“, но реши да не си насилва късмета. Той не разчиташе единствено на Счетоводителя за прехраната си, но деловите им отношения — ако изобщо можеха да се нарекат така — му носеха добри доходи.

Години наред, след като бе напуснал фризьорския салон, бе живял на улицата, намираше подслон, където свари, и се занимаваше с дребни кражби, за да се снабди с храна и дрехи. Бе оцелял благодарение на вроденото си лукавство и хитрост, наследени незнайно от кого в смесеното му потекло, и не му бе отнело много време, за да разбере, че кражбите и ровенето в автоморгите няма да го доведат доникъде. Единственото, което наистина имаше значение, бяха парите.

И Диего се бе заел да печели пари. Наблюдаваше и се учеше, и се оказа много схватлив. Пазарът за умения като неговите бе неограничен. Неговият бизнес не се влияеше от икономическия климат, за разлика от всяка друга сфера. Всъщност ангажиментите му растяха, когато времената бяха трудни и обществото се управляваше от законите на джунглата.

Още в ранните тийнейджърски години си бе спечелил репутацията на крайно избухлив и жесток човек, така че дори най-яките побойници трепереха от него, независимо от крехката му фигура и дребния ръст. Нямаше приятели, а конкурентите му бяха малко, защото малцина бяха толкова добри.

За властите в щата Луизиана той не съществуваше. Раждането му не бе вписано никъде, затова никога не бе ходил на училище. Макар да бе най-общо казано неграмотен, той можеше да чете на английски, колкото да се оправя в живота. Говореше добре испански, който бе научил на улицата. Не би могъл да посочи родния си град на картата, но го познаваше като дланта си. Никога не бе и чувал за таблици за умножение и деление, но можеше да пресмята парични суми светкавично. Вече пресмяташе колко да поиска, за да убие Кобърн.

— Заловен ли е онзи тип, или не?

— Не. Той е застрелял Фред Хокинс.

Диего се изненада, но се въздържа от коментар.

— Сега вече всички са грабнали оръжието. Ако Кобърн доживее ареста си, искам да си готов да действаш.

— И преди бях готов.

— Може да се наложи също да се погрижиш за една жена и дете.

— Това ще ти струва допълнителна сума.

— Готов съм за това. — След известно мълчание Счетоводителя продължи: — Относно онази проститутка…

— Погрижих се. Казах ти.

— О, така значи. Мислите ми бяха заети с други въпроси. Ще ти се обадя.

Обаждането приключи без повече обяснения.

Нямаше нужда от приказки. Идеално се разбираха. Така бе от самото начало. Преди няколко години познат на негов познат се бе обърнал към него с предложение за определена поръчка. Дали би проявил интерес? Прояви.

Обади се на телефонния номер, който му дадоха, изслуша мотивационната реч на Счетоводителя и реши, че точно такива отношения харесва — свободни. Изпълни онази първа поръчка, получи си парите. Оттогава двамата със Счетоводител имаха общ бизнес.

Прибра телефона в калъфа, който бе закачен на колана му, приведе рамене и плъзна ръце дълбоко в джобовете на панталона. Пръстите на дясната му ръка уверено стиснаха бръснача.

След урагана Катрина части от града се бяха превърнали в бойни полета за различни банди. Диего бе независим агент и се бе опитал да стои настрани от сблъсъците, но бе невъзможно да остане неутрален и на практика се бе превърнал във враг на всички банди.

Изглеждаше взрян в мръсния тротоар под гумените подметки на кецовете си, но в действителност бе нащрек и държеше под око всичко наоколо, изпълнен с подозрение към всяка сянка, в постоянно очакване да го връхлетят от засада.

Не се страхуваше много от ченгетата. Те по-скоро го забавляваха. Понякога забавлението излизаше солено, но в крайна сметка ставаха за смях и не го притесняваха.

Продължи да крачи нататък със сведена глава, вперил поглед в тротоара, после сви вляво в първата тясна уличка и предизвика суматоха сред множество хлебарки и две котки, излезли на лов. През следващите пет минути си проправяше път през изоставени сгради, пълни с ръждясващи машини и отпадъци, оставени от бездомниците, които бяха използвали мястото за временен бивак.

Лабиринтът от тесни улички съвсем не бе объркващ за Диего. Познаваше всеки квадратен сантиметър тук. Всеки път минаваше по нов и заобиколен маршрут, за да е сигурен, че никой не го следи. Никой не би могъл да го намери, ако той не поискаше това.

След годините, в които бе живял където намери, сега имаше постоянно жилище. Адресът му не фигурираше в маршрута на никой пощальон. Два пъти обиколи сградата, преди да се приближи до заключена с катинар врата, чийто единствен ключ бе у него. След като влезе, той залости вратата отвътре.

Обгърна го пълна тъмнина, но това не бе пречка за него. Лесно се ориентираше по коридорите, чиито стени бяха черни от мухъл. Бяха постоянно влажни. Дъждовната вода сълзеше по стените на триетажната сграда и се събираше в зловонни локви по неравния под.

Дълбоко във вътрешността на бившата консервна фабрика Диего си бе направил дом. Той отключи вратата към съкровеното си убежище, вмъкна се вътре и спусна резето.

Въздухът в помещението бе по-хладен благодарение на импровизираната вентилационна система, която той бе пригодил от инсталацията на сградата с помощта на материали, които бе събирал с времето. На пода имаше скъп ориенталски килим, който бе откраднал от камион, паркиран във Френския квартал. Беше се престорил на един от товарачите. Никой не го беше спрял, когато преметна килима през рамо и тръгна с него. Всички мебели в стаята бяха добити по подобен начин. Две еднакви лампи грееха приветливо.

Тя седеше на ръба на леглото и решеше косата си с четка, която Диего бе откраднал от един магазин предния ден. Но беше платил за златната рибка. Бе минал покрай магазин за домашни любимци, който не бе забелязвал по-рано. Видя златните рибки в аквариума. Докато се усети, и вече носеше една от тях в пликче към дома си. Усмивката, с която го бе дарила, струваше много повече от онова, което бе платил за рибката.

Никога преди не бе имал домашен любимец. Сега имаше два. Златната рибка и момичето.

Казваше се Изабел. Беше по-млада от него, но изглеждаше съвсем невръстна. Косата й беше лъскава и толкова черна, че чак блестеше. Падаше свободно над раменете й, като гладка завеса край лицето й.

Беше слабичка, а талията й можеше да обгърне с длани. Сигурно можеше да счупи крехките й крайници без никакво усилие. Имаше малки гърди, които едва надигаха тениската, която бе откраднал за нея. И макар да бе имал много жени на всякаква възраст и с различни тела, именно деликатната красота на дребничкото й тяло го караше да изгаря трескаво, да се задъхва и да премалява от желание.

Но не я бе докосвал по този начин. Нито щеше да го направи.

Нежните детински черти я бяха направили много популярна сред клиентелата на салона за масажи. Мъжете обичаха да бъдат докосвани от малките й ръце. Мнозина искаха точно нея. Имаше си редовни клиенти. Крехкостта й ги възбуждаше и караше мъжете, които се потяха върху нея, да се чувстват по-мъжествени, по-големи, по-корави и по-силни.

Бяха й обещали, на нея и семейството й, че ще се радва на по-добър живот в Съединените щати. Щяла да има гарантирана работа в изискан хотел или ресторант, където можела да спечели повече пари за седмица, отколкото изкарвал баща й за година. След като изплати дълга за прехвърлянето си в Америка и се устрои добре, за което били нужни само няколко години, щяла да започне да печели достатъчно, за да може да изпраща пари на семейството си, а вероятно и да спести известна сума, за да може и малкият й брат да дойде в Щатите.

Всичко това приличало на сбъдната мечта. Тя се сбогувала със семейството си със сълзи на очи, но и с надежда, после се качила в камиона и потеглила към границата.

Адското пътуване продължило пет дни. Тя и още осем други момичета били натъпкани в каросерията на един пикап, скрити зад плоскост от шперплат. По пътя им давали съвсем малко храна и вода и рядко спирали, за да им позволят да се облекчат.

Едно от момичетата, не по-голямо от Изабел, се разболяло. Изабел се опитала да прикрие болестта му, но шофьорът и въоръженият мъж, който седял отпред, забелязали болното момиче по време на една от редките почивки. Камионът заминал без момичето. Оставили го на пътя. Другите били предупредени, че и тях ще зарежат, ако създават проблеми. Тя много пъти се питала дали момичето е оцеляло, или е починало, преди някой да го намери.

И това било само началото на кошмара за Изабел.

Когато камионът най-сетне стигнал до местоназначението си, тя била принудена да се облече в предизвикателни дрехи, които щели да удържат от спечелените от нея пари, и я накарали да работи в долнопробен публичен дом.

Не познавала никого. Спътниците й, с които я свързвало нещо подобно на приятелство, основано на споделения страх и отчаянието, били изпратени на други места. Не знаела в кой град или кой щат се намира. Не разбирала езика, на който й говорел първият похотлив мъж, отнел девствеността й.

Макар да не разбирала думите му, тя напълно съзнавала значението на този акт. Вече била съсипана, развалена стока. Никой мил и грижовен мъж нямало вече да пожелае да се ожени за нея. Била опозорена. Семейството й щяло да се отрече от нея. Сега изборът й се ограничавал до това да продължи да „забавлява“ клиентите или да се самоубие. Но самоубийството за нея било смъртен грях и обричане на вечно проклятие.

Единственият избор пред нея бил в какъв точно ад ще страда.

Затова очите й, черни и дълбоки като мастило, бяха толкова измъчени и наранени, когато Диего я видя за първи път. Беше изпратен да отправи предупреждение на собственика на салона за масажи. Счетоводителя твърдеше, че се бави с вноската за закрилата, осигурена на последната пратка момичета.

Диего бе забелязал Изабел, когато тя се бе появила от една от стаите за „терапия“, загърнала дрипав сатенен халат около слабото си тяло и обляна в сълзи, стичащи се по бузите й. Когато забеляза, че той я гледа, тя се бе извърнала засрамено.

Върна се няколко дни по-късно, този път като клиент. Поиска точно нея. Когато влезе в стаята, тя го разпозна. Започна да се съблича с видимо отчаяние. Той побърза да я увери, че иска само да си говорят.

През следващия час тя му разказа историята си. Не толкова окаяната история, колкото хипнотизиращият начин, по който я разказа, принудиха Диего да й предложи помощ да избяга. Тя сграбчи ръката му, целуна я и я окъпа в сълзи.

Сега, когато се приближи към леглото, тя остави настрани четката и му се усмихна плахо. В очите й вече нямаше отчаяние и мъка, а благодарност.

Той седна до нея, като остави достатъчно място помежду им.

— Como esta?^[1]

— Bien.^[2]

Отвърна на плахата й усмивка и за момент останаха просто загледани един в друг. Мигът продължи толкова дълго, че когато той вдигна ръка към нея, тя потръпна.

— Шшшт.

Много нежно той допря длан до гладката й страна. Погали кожата й с палец, възхитен от кадифената й мекота. Погледна към шията й, забеляза колко е тънка, колко е уязвима. Носеше тънка сребърна верижка с кръстче. Загледа се как пулсът й бие леко под малкия кръст, който проблясва, уловил светлината на лампата.

Бръсначът в джоба му натежа като олово.

Стандартната му тарифа бе петстотин долара.

Щеше да свърши бързо. Един разрез и щеше да я отърве от мъките й. Нямаше да има от какво повече да се страхува, дори от проклятието. Всъщност той щеше да я освободи. От лапите на развратниците и от суровата присъда на нейния разпънат на кръста Бог. И да изпълни заповедта на Счетоводителя.

Диего щеше да запази добрите си отношения със Счетоводителя, а и това сладко момиче никога повече нямаше да усети как оскверняват дребното му, красиво тяло.

Но вместо да опре бръснача до гърлото й, той го погали с пръсти, докосна разпятието на шията й и тихо произнесе няколко испански думички, за да я увери, че вече е в безопасност. Каза й, че ще се грижи за нея, че вече няма нужда да се страхува, защото той ще я защитава. Кошмарът, в който бе живяла цели две години, бе свършил.

Диего се закле пред нея в живота си.

И така тегли чертата. Беше му наредено не само да убие Изабел, но да научи кой й е помогнал да избяга от салона за масаж и да убие и него.

Счетоводителя нямаше представа, че самият Диего бе извършил това.

Диего се наслади на красивата гледка, на уханието и усещането от докосването до Изабел, а после отправи към Счетоводителя няколко прости думи на английски:

— Върви на майната си.