Сандра Браун
Смъртоносно (29)

Двадесет и осма глава

Без да погледне зад спуснатите щори на прозорците, Тори инстинктивно знаеше, че е безбожно време телефонът й да звъни.

Простена и зарови глава дълбоко във възглавницата, за да избяга от звука. После, спомнила си събитията от предния ден, се претърколи към нощното шкафче и грабна телефона.

— Ало?

— Тори, събудих ли те?

Не беше Онър, нито Бонел, които бяха единствените хора на света, на които би простила да й звънят призори.

— Кой се обажда?

— Амбър.

Тори се намръщи и се отпусна тежко на възглавницата.

— Какво? Дано да имаш добра причина.

— Ами, точно както си ми казвала, първото нещо, което правя сутрин, след като изключа алармата, е да включа сауната и климатика и в двете съблекални, за да се подгряват. После, като запаля всички лампи в студиото, отключвам входната врата, защото понякога има хора, които чакат…

— За бога, Амбър, карай направо.

— И тогава проверявам съобщенията на телефонния секретар. Тази сутрин някой е оставил странно съобщение в шест часа без две минути, точно преди да отворя.

— Е, какво казва?

— „Какво вижда Барби в Кен?“

Тори изведнъж се изправи в леглото.

— Само това ли е казала?

— Всъщност беше мъжки глас.

Тори обмисли това няколко секунди, после каза:

— Е, не е ли очевидно, че е някаква тъпа шега? Не ме притеснявай повече с подобни глупости.

— Ще идваш ли днес?

— Не разчитай на това. Замествай ме.

Затвори телефона и скочи от леглото. Пропусна да си направи прическа и да се гримира, което никога не пропускаше, и се облече набързо с първите дрехи, които видя в гардероба. После грабна пътьом ключовете и чантата си и хукна към предната врата.

Но докато тичаше по алеята към колата си, тя забеляза очукан микробус, паркиран до тротоара отсреща, недалеч от ъгъла на улицата. Всеки, който се намираше вътре, имаше чудесен изглед към къщата й. Не можеше да каже има или няма човек зад волана, но в главата й прозвучаха думите на Доръл: „Ще следя всяко твое движение“.

Сигурно бе гледала прекалено много криминални филми и бе развила параноя, но никога преди не бе виждала този микробус на улицата, най-добрата й приятелка бе отвлечена предния ден, а тя самата бе заплашвана и обиждана от местен грубиян.

Предпочиташе да я помислят за параноичка вместо за глупачка.

Вместо да продължи към колата си, тя се наведе и взе сутрешния вестник, който лежеше в мократа трева. Престори се, че чете първата страница, и с видимо небрежна походка се върна обратно в къщата, където затвори здраво вратата зад гърба си.

После бързо прекоси дома си, измъкна се през задната врата и по една пътечка, която не можеше да се види откъм улицата, мина по моравата си, която преминаваше направо в друга подобна, принадлежаща на къщата точно зад нейната. В кухнята светеше. Тя почука на вратата.

Отвори й красив, атлетичен млад мъж. В ръцете му се гушеше самодоволна котка. Тори презираше котката и чувството бе напълно споделено. Но обожаваше мъжа, защото веднъж й бе казал, че в следващия си живот иска да бъде безпощадна суперкучка като нея.

Той бе от клиентите, които не пропускаха тренировка. Красиво оформените му бицепси се очертаха, когато бутна вратата с мрежата против насекоми и я подкани да влезе.

— Каква изненада! Скъпи, виж кой е дошъл на гости. Тори.

Партньорът му в живота — тяхното съжителство бе единствено по рода си в Тамбур — чието тяло бе също толкова мускулесто, влезе в кухнята, докато закопчаваше ръкавела на ризата си.

— Адът явно е замръзнал. Не знаех, че изобщо можеш да станеш толкова рано. Сядай. Кафе?

— Благодаря, не. Слушайте, момчета, мога ли да взема някоя от колите ви? Трябва да… ида до едно място… много бързо.

— Какво му има на твоя „Корвет“?

— Издава странен шум. Страхувам се, че ще угасне и ще ме зареже насред път.

Мразеше се, че е принудена да използва такава плоска лъжа. Двамата бяха прекрасни съседи и с годините се бяха превърнали във верни приятели, които я давеха в скъпо вино и съболезнования всеки път щом се разведеше. Или омъжеше, като стана дума.

Погледнаха я, после се спогледаха и отново се обърнаха към нея. Явно съзнаваха, че ги лъже, но ако се опиташе да им обясни, щяха да я откарат до най-близката лудница.

Накрая мъжът с котката попита:

— „Лексусът“ или „Мини Купърът“?

 

 

При вида на Стан Крофърд възкликна:

— Какво, по дяволите, дирите тук?

При други обстоятелства Стан сигурно би се зарадвал на изненадата и унижението на заместник-шерифа, но в момента се чувстваше насаден на пачи яйца. Тъй като не бе свикнал да го правят на глупак, полагаше големи усилия да запази достойнството си и да овладее гнева си. Но Крофърд не бе човекът, върху когото искаше да излее яростта си. Стан искаше да докопа мъжа, който преди двайсет и четири часа му бе отнел Онър и Емили.

— Телефонът на снаха ми — каза той и го подаде на Крофърд.

Той го сграбчи от ръката му.

— Знам какво е и на кого принадлежи. Как, по дяволите, се добра до него и какво правиш тук?

— Е, определено не си играя на „Томас Локомотива“ — отвърна Стан.

Крофърд включи телефона. От екрана му се усмихваше анимираната картинка на парния локомотив.

— Това е любимата игра на Емили — каза му Стан.

— Значи са били тук.

— Това са дрехите на починалия ми син — продължи той и посочи към мократа купчина на контролния плот. — Долу има храна и вода. Празни кутии и опаковки. Да, определено са били тук, но вече ги няма.

За още по-голямо смайване на Крофърд Доръл се присъедини към тях, появявайки се откъм каютата. Заместник-шерифът прибра пистолета си в кобура и сложи ръце на кръста си.

— Явно госпожа Жилет ви се е обадила и ви е казала къде е. Защо не ме уведомихте?

— Онър не се е обаждала на никого — сухо отвърна Стан. — Вече проверих регистъра на разговорите й. Изтрит е. Дори и обажданията, които си разменихме с нея вчера, ги няма.

Заместник-шерифът прехвърли поглед от единия към другия и накрая обвинително се спря върху Доръл.

— Ако тя не ви се е обаждала, значи някой от приятелите на мъртвия ти брат в полицията ти е подсказал, че сме получили сигнал.

Беше прав, разбира се. Един полицай, който бе приятел на близнаците, се бе обадил на Доръл и му бе съобщил последните новини. От лоялност Доръл, на свой ред, се бе обадил на Стан. Докато Крофърд се бе занимавал със сформирането на екипа, двамата вече бяха хукнали към мястото.

Но въпреки преднината си бяха пристигнали минути преди Крофърд, което бе достатъчно на Стан, за да прецени, че разнебитеното корабче наскоро е било обитавано. Чаршафите по леглата бяха още топли, макар да бе отбелязал този факт с крайно отвращение, особено пред Доръл. Мразеше мисълта, че вдовицата на починалия му син и Емили, разбира се, са толкова близки с този тип.

Кобърн не бе толкова небрежен, че да забрави да вземе телефона. Беше го оставил нарочно, използвайки го за примамка, за да привлече преследвачите си към корабчето, докато той се отдалечава от него и отмъква със себе си семейството на Стан.

Това направо го побъркваше.

Двамата с Доръл бяха обсъждали потайността на Кобърн преди пристигането на Крофърд и хората му.

— Подкупил съм всеки, за когото се сетих, Стан — с отвращение бе заявил Доръл. — Никой не знае нищо или не иска да го каже.

Не бе минало много време, преди слуховете да плъзнат из полицейското управление, а после и навън. Обстоятелството, че Лий Кобърн може да е федерален агент, работил под прикритие в превозваческата компания на Сам Марсет, представяше в друга светлина масовото убийство в неделя вечер.

Относно това чувствата на Стан бяха двойствени. Още не бе решил какво мисли по този повод и как, ако е вярно, го засяга лично него.

Но Доръл вече бе решил. Заяви го на Стан.

— За мен няма никакво значение. Кобърн е застрелял брат ми най-хладнокръвно. Не ме интересува дали е престъпник, федерален агент или самият дявол, ще го убия.

Стан разбираше чувствата му. Независимо кой и какъв беше Кобърн, той си бе създал враг в лицето на Стан, когато бе хвърлил съмнение върху Еди. А сега и Онър бе компрометирана. Ако бе отвлякъл нея и Емили като застраховка за безопасното си измъкване, защо не ги беше зарязал вече някъде? Ако причината за отвличането им бе откуп, защо не го бе поискал?

И ако Онър бе заложница, защо не им бе оставила някаква следа, за да я намерят? Беше умно момиче. Сигурно осъзнаваше, че десетки полицаи и доброволци претърсват областта, за да търсят нея и Емили. Определено би могла да измисли как да остави незабелязано знаци, които да им подскажат нещо.

Ако е искала. Това измъчваше Стан. Какво влияние имаше над нея този Кобърн?

Доръл бе обърнал внимание колко тясна е каютата долу и после бе погледнал Стан с вдигнати вежди. А сега Стан забелязваше, че и мислите на Крофърд се движат в подобна посока.

Той реши да блъфира. Зае агресивна поза и се обърна към Крофърд:

— Предлагам да престанете да си губите времето и да започнете да търсите Кобърн и семейството ми.

— Аз самият веднага ще се заема с това — обади се Доръл и понечи да тръгне.

Заместник-шерифът протегна ръка, за да го спре.

— Няма ли да си зает с подготовката на погребението?

— Какво означава това?

— Означава, че разбирам защо искаш да издириш убиеца на брат си. Смяташ да си отмъстиш. Но това е работа на полицията. Никой не те е канил да участваш. И ако разбера кой изнася вътрешна информация от полицейското управление или шерифството, ще го разпъна на кръст.

Доръл отмести ръката му. Подсмихна се и каза:

— Нямам търпение да го видя.

После слезе от лодката.

Крофърд нареди на двама полицаи да претърсят корабчето за улики, като започнат от каютата. Те затрополиха надолу по стълбите. Изпрати останалите да огледат околността за отпечатъци от обувки, следи от гуми, каквото и да е.

Когато двамата със Стан останаха сами, Крофърд каза:

— Нямаше как да не забележа, че името на корабчето е „Онър“, господин Жилет.

— Беше на баща й.

— Беше?

— Почина преди няколко години.

— Сега нейно ли е?

— Предполагам.

Онър не бе споменавала за корабчето, откакто баща й си бе отишъл. На Стан изобщо не му бе хрумвало да попита какво е станало с траулера. Не беше особено ценно наследство.

Крофърд продължи:

— Бихте могли да споменете за корабчето вчера.

— Не съм се сетил. И бездруго не бих могъл да знам къде е закотвено.

— Не сте ли били в течение? — изненадано попита заместник-шерифът. Или по-скоро скептично.

— Не. Не харесвах баща й. Беше застаряващ хипар, който пушеше марихуана. Представяше се за ловец на скариди, но всъщност беше безделник, който никога нямаше и пукнат петак. Носеше мъниста и сандали, за бога. Огледайте се наоколо — каза той и вдигна ръце. — Живееше на корабчето. Състоянието му говори за това какъв човек беше.

— И въпреки това снаха ви е дошла тук, за да се скрие.

Стан пристъпи заплашително към заместник-шерифа.

— Не ми харесва намекът ви, че Онър се крие от мен.

Крофърд не се стресна. Не отстъпи и милиметър.

— Чули сте слуховете, че Кобърн е федерален агент. — Заяви го като факт.

Стан не каза нищо.

Крофърд се намръщи многозначително.

— Хайде сега, господин Жилет. Чули сте го. Какво мислите по въпроса?

Стан нямаше намерение да потвърждава или да отрича каквото и да било пред този човек, на когото нямаше почти никакво доверие.

— Интересува ме единствено безопасността на снаха ми и внучката ми. Сега ще ви оставя и ще се опитам сам да ги намеря.

Крофърд пристъпи встрани, блокирайки пътя му.

— Трябва да ви кажа няколко неща. — Поспря да си поеме дъх и каза: — Госпожа Жилет явно има достъп до телефона си. Защо не е позвънила на деветстотин и единайсет? Или на вас? Ако е искала да бъде намерена, нямаше ли да постъпи точно така, вместо да позволи на детето си да играе с телефона й?

Лицето на Стан сякаш се превърна в камък.

— Казахте няколко неща.

— Може би е редно да помислите по-добре с кого се съюзявате.

— Защо?

— Получих първоначалния балистичен доклад. Куршумът, убил Фред Хокинс, се различава от куршумите, изстреляни по време на масовото убийство в склада.

Стан бързо намери обяснение.

— Кобърн сигурно се е отървал от оръжията, които е използвал в склада. Вероятно са на дъното на някой канал. Използвал е друго, за да застреля Фред.

— Или… — Заместник-шерифът нарочно наблегна на думата: — Кобърн не е убиецът от склада.