Сандра Браун
Смъртоносно (44)

Четиридесет и трета глава

Онър чу песента и затисна с длан устата си, но въпреки това той чу писъка й.

Кобърн не изкрещя, макар че точно това му идваше да направи. Страхът — едно непознато за него чувство — го прониза чак до петите и тази мощ го зашемети. Изведнъж му стана ясно защо страхът е толкова ефективен мотиватор, защо превръща закалени мъже в ревливи деца, защо, изправени лице в лице със страха, хората са готови да изменят на своя Бог, страна и всичко свято, за да се спасят от заплахата.

През ума му се завъртяха като на филмова лента ужасяващи картини, които беше виждал във военните зони — детски тела, осакатени до неузнаваемост. Тяхната невинност не ги беше предпазила от издевателствата на маниаците, които търсеха пълна победа. Като Счетоводителя. А сега Счетоводителя държеше в ръцете си Емили.

— Добре, Доръл, слушам те внимателно.

— Така си и мислех.

Чу самодоволното му хилене.

— Да не би да блъфираш?

— Ще ти се.

— Пеещи Елмовци лесно се намират. Как да съм сигурен, че е на Емили?

— Тори има хубава къщичка на езерото.

Кобърн сви дланта си в юмрук и процеди през стиснати зъби:

— Само косъм да падне от главата на момиченцето и…

— Съдбата й зависи от теб, не от мен.

Онър още стискаше устата си с длани. Очите й бяха широко отворени и преливаха от мъка и страх. Споровете с Доръл нямаше да й върнат Емили невредима. Макар че беше бесен, той преглътна заплахите и попита какви са условията да получат Емили обратно.

— Простичко, Кобърн. Ти изчезваш. Тя живее.

— Под „изчезваш“ имаш предвид „мъртъв“.

— Умник си ми ти.

— Достатъчно умен, за да оцелея след взрива в колата.

Доръл не коментира темата.

— Това са условията.

— Условията ти не струват пукната пара.

— Не подлежат на преговори.

За да съкрати времето, прекарано на телефона, чрез който можеха да го проследят, Кобърн попита:

— Къде и кога?

Доръл му каза къде да отиде, по кое време да бъде там и какво да направи, когато пристигне.

— Направиш ли каквото ти казах, Онър ще си тръгне с Емили. След това оставаме само ти и аз, приятелю.

— Горя от нетърпение — каза Кобърн. — Един последен въпрос.

— Какво?

— След като забърка такава каша, защо си още жив? Счетоводителя сигурно си има причина да не те очисти. Помисли за това.

Доръл прекъсна разговора и изригна поток от псувни.

Кобърн си играеше с него. Много добре го знаеше. Биваше си го тоя Кобърн.

Беше напипал най-големия страх на Доръл: че го смятат за некадърник и след всичко, което беше оплескал в последните седемдесет и два часа, като нищо можеха да го очистят.

Той погледна през рамо към задната седалка, където спеше Емили, упоена с бенадрил. Наложи се да я упои, когато разбра, че Доръл я е излъгал за причината, поради която я взе посред нощ от къщата на Тори край езерото.

Точно бе поставил пръст на спусъка, за да застреля Тори, когато зад гърба му се чу звънливо гласче.

— Здрасти, чичо Доръл.

Той се обърна и видя Емили на вратата на спалнята на Тори по нощничка, стиснала Елмо и одеялцето, и — това беше наистина объркващо — зарадвана да го види.

— С леля Тори правихме торти от кал. И знаеш ли какво? Утре тя ще ми даде да си играя с гримовете й. Ти защо си с ръкавици? Вън не е студено. Защо леля Тори е на пода?

Трябваха му няколко секунди, за да осмисли последствията от неочакваната й поява. Емили понечи да влезе в стаята и хрумването го осени в последната секунда.

— Тя си е закрила очите и брои, защото ще играем на криеница.

Доверчивото момиченце се беше включило в играта. Тя се промъкна с него на долния етаж, а после в колата, която той беше взел от братовчед си. Вече на задната седалка, Емили се кикотеше, доволна от участието си в малкия заговор. Бяха на няколко километра от къщата, когато тя за първи път се усъмни.

— Мисля, че леля Тори няма да ни намери, ако се скрием толкова далеч. — А след това: — При мама ли ще ме водиш? Къде е Кобърн? Той обеща да ми купи сладолед. Искам да ги видя.

Въпросите ставаха все по-многобройни и изнервящи и той се сети, че бе чул една от сестрите си да споменава колко добре действа течният антихистамин за успокояване на деца. Спря на една бензиностанция, купи черешов сок и шишенце от лекарството и скоро след като изпи упойващата смес, Емили вече спеше дълбоко.

Веднага след това той се обади на Счетоводителя, за да му съобщи за успеха си. Не получи похвала за добре свършена работа, но му се стори, че долавя въздишка на облекчение.

— Виж дали ще можеш да накараш Кобърн да вдигне телефона на брат ти. Заложи капана.

Сега нещата си бяха на място и от него се искаше само да изчака уречения час. Гледаше да не се извръща назад, защото при вида на ангелското личице на Емили не можеше да не си даде сметка в каква гадина се е превърнал. Та това е Емили, за бога. Хлапето на Еди. Той беше убил баща й. Беше готов да убие майка й. Ядосано си помисли: „Егати кариерата, да направя сираче такова сладко момиченце като Емили“.

Чудеше се как е паднал толкова ниско, без даже да забележи. Толкова беше затънал, че вече не виждаше слънцето.

Беше избрал този път и връщане назад нямаше. Отначало си мислеше, че е добра идея да изгори всички мостове. Беше се измъкнал от стария си живот, както змия хвърля кожата си. След като му беше писнало да угажда на клиентите риболовци, които наемаха лодката, и от алчния му кредитор, той топна ръка в меда и смени обслужването на клиентите с приключения и насилие. Доставяше му удоволствие да тормози, да сплашва, а в случай на необходимост и да убива.

Когато се връщаше назад във времето, той си даваше сметка, че животът му на лодката бе много по-простичък и лек, отколкото сега. Работата беше къртовска, а парите зависеха от фактори извън неговия контрол, но въпреки това той си спомняше онова време с носталгия, която почти граничеше с копнеж.

Но когато се беше захванал да работи със Счетоводителя, той беше сключил сделка с дявола и нямаше връщане назад. Нямаше как да поправи нещата. Не можеше да върне времето назад.

А грандиозната идея да премахне Счетоводителя и да поеме контрол върху операцията… пълна самозаблуда! Това никога нямаше да стане. Даже и да имаше смелостта да опита, щеше да сгафи и накрая пак щяха да го открият мъртъв.

Не, щеше да следва пътя, който беше избрал, докато стигне до задънена улица.

Но преди да ритне топа, независимо дали след двадесет години, или след двадесет минути, той щеше да убие Лий Кобърн, за да отмъсти за Фред.

 

 

Веднага след като Кобърн приключи разговора с Доръл, набра номера на къщата на езерото и чу автоматично съобщение от гласовата поща.

— Какъв е мобилният номер на Тори? — попита той Онър с надеждата, че Тори се е опълчила и е поставила батерията в телефона си.

Тя свали ръце от устата си. Устните й, побелели от притискане, едва се раздвижиха, докато глухо изричаше номера. Кобърн се обади и отново попадна на гласова поща.

— По дяволите!

Тя разтреперано попита:

— Кобърн? Емили жива ли е?

— Ако я бяха убили, нямаше да се пазарят.

Надяваше се, че ще му повярва. Той самият искаше да вярва в това.

Онър изхълца.

— Държи я като заложница в къщата на езерото?

— Звучеше така, сякаш са в кола.

— Мислиш ли, че Тори е… — Тя не можа да са довърши и тихо заплака.

Кобърн набра 911 и когато операторката отговори, даде адреса на къщата при езерото.

— Жената на този адрес е била нападната. Изпратете полиция и линейка. Разбрахте ли? — Той накара операторката да повтори адреса, но когато започна да му задава въпроси, затвори.

Онър трепереше.

— Ще убият ли момиченцето ми?

Колкото и ужасна да беше истината, той не искаше да я лъже.

— Не знам.

Онър издаде такъв отчаян стон, че той сложи ръка около раменете й и я прегърна, притискайки главата й до гърдите си.

— Трябва да се обадим на полицията, Кобърн.

Той не каза нищо. Онър вдигна глава и погледна към него.

— Може би — каза той тихо.

— Но ти не мислиш, че трябва.

— Тя е твое дете, Онър. Трябва да вземеш решение. Каквото и да решиш, аз ще те послушам. Но мисля, че ако замесим ченгетата, Счетоводителя ще разбере след минути.

— И ще убият Емили.

Той кимна мрачно.

— Вероятно. Счетоводителя няма да отстъпи. Ще трябва да изпълни заплахата, в противен случай ще изглежда слаб. Той не би го допуснал. Знам, че не е това, което искаш да чуеш, но не смятам да те залъгвам с празни приказки.

Тя прехапа устни.

— А ФБР?

— И там е същото. Виж какво стана с Ван Алън.

— Значи ние трябва да решим.

— Готов съм на всичко, за да спася живота й. Всичко.

И двамата знаеха какво означава това.

— Това е сделката, нали? Твоят живот срещу този на Емили.

— Да, това е сделката. — Но не го каза с обичайното свиване на рамене. Вече не беше безразличен към мисълта, че ще умре, както беше преди няколко дни. Смъртта вече не беше възможен изход, на който той гледаше с безгрижие.

— Не искам да умреш — каза тя дрезгаво.

— Може и да не умра. Имам още една разменна монета.

Той я пусна, седна пред компютъра, отвори съдържанието на USB флашката.

— Нямаме време за това.

Онър стоеше до рамото му и кършеше ръце.

— Къде държат Емили? Чу ли я да плаче?

— Не.

Тя изхлипа.

— Това добре ли е, или не? Тя сигурно се страхува. Защо не плаче? Смяташ ли, че това означава… Какво мислиш, че означава?

— Опитвам се да не мисля за това.

Истеричното й състояние беше напълно оправдано, но той се опита да се концентрира върху онова, което му предстоеше да направи. Трябваше да го свърши бързо и без никакви грешки. Той отвори уеб браузъра на Жилет, влезе в електронната си поща и въведе паролата. Изпрати файла от флашката като прикачен файл до един имейл адрес, след което бързо излезе и затвори браузъра, като не забрави да изтрие регистъра с историята на влизанията, така че никой да не може да разбере, или поне не веднага, че е ползвал имейла си.

Електронният адрес, на които беше изпратил файла и паролата за достъп, бяха известни само на него и на Хамилтън.

Той приключи, извади флашката от порта, изправи се и сложи ръце върху раменете на Онър.

— Ако не бях аз, щеше да си умреш на преклонна възраст, без да разбереш значението на тази татуировка. Нищо от това нямаше да се случи.

— Извиняваш ли ми се?

— Нещо такова.

— Кобърн — каза тя и развълнувано тръсна глава. — В момента извиненията не ме интересуват.

— Не за това, което съм направил. А за онова, което сега ще те помоля да направиш. Ако искаш Емили да се върне жива.

— Винаги я използваш за параван.

— Понеже винаги върши работа.

— Кажи ми какво трябва да направя.

 

 

След разговора с Хамилтън Крофърд излезе от сградата, където и стените имаха уши, и от мобилния си телефон се обади на полицаи и момчета от шерифската служба, на които вярваше безрезервно. Беше поискал незабавната им помощ. Трябваше да мобилизират всичките си сили в издирването на г-жа Жилет, дъщеря й и Лий Кобърн.

Проведе кратка тайна среща с онези, на които се беше обадил, и подчерта колко е важна пълната секретност. На някои от тях възложи да проверяват в райони, където вече бяха ходили.

— Върнете се обратно на лодката, в апартамента на Кобърн, къщата на г-жа Жилет. Може да сме пропуснали нещо.

Изпрати хората си да разпитват всички — от лудата женица от „Сайпръс стрийт“, която се обаждаше най-малко веднъж на ден, за да съобщи, че е видяла Мусолини, Мария Калас и Исус, до семейната двойка от покрайнините, която се бе върнала у дома след двуседмичен круиз из Средиземноморието и бе открила, че по време на отсъствието й са откраднали автомобила й от заключения гараж, кухнята е разтурена, а апартаментът над гаража е бил обитаван, по всичко личи, от най-малко двама души. Освен това по следите личало, че това се е случило съвсем наскоро. Кърпите в банята били още влажни.

Вероятно сигналите нямаше да ги отведат доникъде, но поне щяха да правят нещо, вместо да седят и да чакат, а и не му харесваше перспективата да го пляска по ръката някакъв си Хамилтън от голямото лошо ФБР. Реши лично да разпита свекъра на г-жа Жилет.

Стан Жилет, който се оказваше навсякъде, където става нещо важно, изглежда, имаше вътрешни хора в местната полиция. Връзката би трябвало да е приключила със смъртта на сина му, но не беше така. Това притесняваше Крофърд. И то много. Какво точно знаеше Жилет за така нареченото „отвличане“ на Онър? Какво криеше?

Не искаше да изчака зазоряването, за да зададе тези въпроси на Жилет. Ще го събуди и ще го попритисне малко. Когато ги вдигнеш от леглото, хората са обикновено сънени и дезориентирани, затова са по-склонни да правят грешки и да казват неща, които иначе не биха разкрили.

Но когато стигна пред къщата на Жилет и видя, че свети като коледна елха, Крофърд бе завладян от неприятно предчувствие. Ветеранът от морската пехота може би наистина имаше навик да става рано, но чак толкова?

Крофърд излезе от колата си и тръгна към къщата. Предната врата беше открехната. Той извади служебния си пистолет от кобура.

— Г-н Жилет?

Тъй като не получи отговор, той почука на входната врата с дулото на пистолета си. Когато отново никой не реагира, бутна вратата и влезе в дневната, която изглеждаше така, сякаш в нея бе вилняло торнадо. Пръски и петна от кръв аленееха върху бежовия мокет.

В центъра на стаята, здраво завързан за един стол, се намираше самият Стан Жилет. Главата му беше склонена на гърдите. Може би беше в безсъзнание. Или мъртъв. Заобикаляйки бързо, но внимателно кървавите петна, Крофърд се завтече към него, викайки името му.

Мъжът изохка и вдигна глава точно когато Крофърд го достигна.

— Има ли някой друг в къщата? — попита заместник-шерифът.

Жилет поклати глава и отговори с дрезгав глас:

— Те тръгнаха.

— Кои те?

— Кобърн и Онър.

Крофърд посегна към мобилния си телефон.

— Какво правиш? — попита Жилет.

— Ще съобщя за случилото се.

— В никакъв случай. Затвори телефона. Няма да допусна снаха ми да бъде арестувана като престъпница.

— Трябва ви линейка.

— Казах не, добре съм.

— Кобърн ли ви преби?

— Той изглежда още по-зле.

— Г-жа Жилет помагаше ли му?

Стиснатите му устни образуваха права линия.

— Тя си има своите причини.

— Почтени причини?

— Тя така мисли.

— А вие какво мислите?

— Ще ме махнеш ли от тоя стол, или не?

Крофърд върна пистолета си в кобура. Докато прерязваше тиксото с острия връх на джобното си ножче, Жилет му разказа случилото се. Когато приключи с разказа, той вече беше свободен и пристъпваше предпазливо от крак на крак, за да възстанови кръвообращението в изтръпналите си крайници.

— Взели са флашката със себе си? — попита Крофърд.

— Както и футболната топка.

— Какво имаше на флашката?

— Отказаха да ми съобщят.

— Е, сигурно е нещо важно. В противен случай покойният ви син нямаше да положи такива усилия, за да го скрие.

Жилет не отговори нищо.

— Казаха ли ви къде отиват?

— А ти как мислиш?

— Поне някакъв намек? Чухте ли нещо?

— Ужасно бързо се изнесоха. Когато поисках да ми кажат какво става, Кобърн се спря и ме погледна в очите. Той ми напомни, че когато морският пехотинец има поставена задача, той не позволява никакви пречки да му попречат да изпълни дълга си. Казах му: „Да, разбира се, и какво?“. Тогава той каза: „Ами аз съм бивш морски пехотинец и трябва да изпълня дълга си. Умишлено или не, но ти представляваш пречка. Така че ще ме разбереш защо трябва да го направя“. И тогава кучият син ми заби едно кроше и ме нокаутира. Следващото, което помня, е, че ти пристигна.

— Имате синина на брадата. Боли ли много?

— А теб ритало ли те е муле?

— Предполагам, че не сте видели каква кола…

— Не.

— Къде е компютърът ви?

Жилет го поведе надолу по коридора към голямата спалня. Крофърд седна до бюрото и включи компютъра. Той провери сървъра за електронна поща, началната страница на уеб браузъра и даже директорията с документи на Жилет. Не намери нищо, а и не го очакваше.

— Кобърн не би ни оставил следа, която е толкова лесна за проследяване — каза той. — Бих искал да взема компютъра със себе си все пак. Да го дам на техничарите в отдела, може те да открият какво е имало на тази флашка. Е, сега остава само да…

Той се огледа и сепнато млъкна. Стан Жилет държеше ловна пушка в едната ръка и револвер в другата.