Сандра Браун
Смъртоносно (22)

Двадесет и първа глава

Тори тръшна здраво вратата след Доръл, пусна резето, а после половин час бесня и се ядосва на себе си, задето не му бе дала хубаво да се разбере заради последната му реплика.

Но дори и дълго след като бе напуснал дома и гневът й се беше поуталожил, заплахата продължаваше да кънти в главата й. Беше притеснително да я чуе, меко казано. Не че се тревожеше за себе си, но се безпокоеше за Онър.

Тори бе самостоятелна, независима жена и бе свикнала да се грижи сама за себе си. Но не се свенеше да помоли за помощ, ако сметнеше, че й е нужна. Реши, че трябва да се обади по телефона.

— Тори, сладурче. Тъкмо си мислех за теб.

Гласът му мигновено успокои опънатите й нерви. Влезе в тона му и попита:

— За какво мислеше?

— Седях си замечтан и се чудех дали носиш бикини.

— Естествено, че не. Винаги съм готова за секс. Защо мислиш, че ти се обадих?

Това го зарадва. Засмя се задавено като бивш пушач. Беше с петнайсет килограма над здравословното тегло и по носа му имаше ярки капиляри от изпитото море от бърбън в продължение на петдесет и осем годишното си съществуване. Но затова пък можеше да си позволи да пие най-доброто.

Казваше се Бонел Уолъс и беше по-богат и от Крез. Парите си държеше в банката в Ню Орлиънс, която бе собственост на семейството му още от времето, когато Луизиана бе принадлежала на испанската корона.

Любимата му съпруга, с която бе живял трийсетина години, бе починала от рак преди година. Опасявайки се от същата съдба, Бонел бе зарязал цигарите, бе намалил пиенето до пет-шест чаши дневно и се бе записал във фитнес клуба на Тори. И това бе решило бъдещето му.

Бе се превърнал в кандидат за съпруг номер четири, което напълно го устройваше, защото смяташе, че слънцето изгрява и залязва изпод бикините, които тя твърдеше, че не носи.

— Ще направиш ли нещо за мен, Бонел?

— Само кажи, захарче.

— Една приятелка е в опасност. Смъртна опасност.

Той моментално заряза шеговития тон.

— Господи.

— Може да ми потрябват доста пари в много кратък срок.

— Колко?

Просто така. Без никакви въпроси. Сърцето й преля от чувства.

— Не бързай да се съгласяваш. Говоря за сериозна сума. Като например милион или повече. — Тори мислеше за откупа и се чудеше каква ли е тарифата за благополучното връщане на млада вдовица и детето й. — Аз ги имам. Но може да не успея да се добера до сметките си достатъчно бързо.

— Кажи ми какво става. Как мога да помогна с друго?

— Чу ли за жената и детето, които са били отвлечени тази сутрин?

Беше чул. Тори му обясни случая.

— Дори не ми се мисли какво преживяват в момента двете с Емили. Не знам какво да правя, но не мога просто да стоя бездейно. С твоя помощ мога поне да разполагам с пари, ако свекър й получи обаждане от похитителя им. Стан е стабилен финансово, но едва ли разполага с толкова пари.

— Само ми кажи колко и за кога ти трябват. Незабавно ще ги получиш. — Той замълча, после продължи: — Просто ми звънни, Тори. Господи, сигурно си притеснена до смърт. Искаш ли да дойда и да остана с теб?

Заради порасналите му деца и нейната политика в клуба, която забраняваше връзки между персонала и клиентите, те пазеха в тайна отношенията си. Готовността му да зареже всичко, да остави банката посред ден и да се втурне да й помага говореше за нещо повече от любезност и загриженост.

Със задавен от чувства глас тя се обади:

— Казвала ли съм ти колко те обичам? И колко си важен за мен?

— Наистина ли го мислиш?

— Да — отговори тя напълно откровено, което изненада и самата нея.

— Е, добре. Защото и аз изпитвам същото.

Когато бе дошъл в клуба й, тя веднага бе привлечена от приятните му маниери. Не обърна внимание на едрото му тяло и провери финансовото му състояние. След като разбра колко е богат, моментално му хвърли око.

Той бе прекарал последните пет години от брака си в грижи за болната си жена и сега бе готов за забавления, за секс, за похотливите закачки на Тори, за флиртуването и ласкателствата й. Бонел Уолъс всяваше страхопочитание и уважение сред бизнес партньорите си, беше прозорлив във всичките си дела, но се бе оказал като мека глина в умелите и опитни ръце на Тори.

Въпреки това с времето у нея се бе зародила привързаност към него, която нямаше нищо общо с желанието да намери поредния богат съпруг. Под ленивата плът, изнежена от охолния живот, тя бе открила добро сърце, добър приятел и мъж. Постепенно бе започнала да изпитва привързаност към него, а това за нея бе равносилно на истинска любов.

Размениха си въздушни целувки и неохотно прекъснаха връзката. Докато притискаше телефона до гърдите си, на устните й се задържа усмивка. Но когато на вратата се звънна, тя изтърва слушалката, хукна към входа и отвори рязко.

На прага стоеше Стан Жилет. Нямаше да е по-шокирана, дори ако бе видяла там Елвис.

Тя не харесваше свекъра на Онър и чувствата им бяха взаимни. Нещо повече. Никой от двамата не криеше антипатията си. И съвсем не ставаше дума за обичайното противопоставяне между либерали и консерватори.

Единственото общо нещо помежду им бе любовта към Онър и Емили и нищо освен тази споделена любов не би могло да доведе Стан до дома й.

Сърцето й направо спря да бие. Стисна вратата за опора.

— О, боже. Мъртви ли са?

— Не. Поне се надявам, че не са. Може ли да вляза?

Отмаляла от облекчение, тя отстъпи встрани. Стан прекрачи прага и пристъпи с маршова крачка по коридора, който за него несъмнено бе входът за Гомор, после спря и се огледа наоколо, сякаш оценяваше вражеския лагер. Тори вярваше, че донякъде бе точно така. Мебелите й бяха скъпи и подбрани с вкус, но устните му бяха присвити неодобрително, когато се обърна към нея.

— Как разбра?

Запита се защо в устата на този човек и най-обикновеният въпрос може да прозвучи така, сякаш се кани да й забие бамбукови клечки под ноктите. Но обстоятелствата изискваха да се държи вежливо.

— Гледах новините.

— Не си ли се чувала с Онър?

— Защо всички ме питат за това?

Очите му се присвиха и се впериха в нея.

— Кой друг те е питал?

— Доръл. Беше тук, когато се прибрах у дома от клуба. Също като теб и той явно смята, че похитителят на Онър ще й даде почивка и ще я остави да се свърже с мен.

— Не се нуждая от сарказма ти.

— А аз — от намеците ти, че ако знаех какво е станало с Онър и Емили, щях просто да си стоя тук и да те ненавиждам с всяка клетка от тялото си. Ако беше така, щях да съм се втурнала да действам, за да ги върна в безопасност у дома. Което ме кара да те попитам, защо ти самият не си навън и не ги търсиш, вместо да оскверняваш дома ми с тесногръдото си осъдително мнение?

Дотук с вежливостта.

Той настръхна.

— Нима можеш и за част от секундата да допуснеш, че съм се загрижил как да те нараня, вместо да се опитам да си върна вдовицата и детето на сина ми, които са единствените ми близки хора?

Тори отлично разбираше чувствата му. Загрижеността й за Онър и Емили далеч превъзхождаше омразата й към него. След като бе дала воля на чувствата си, вече можеше да отстъпи.

— Не, Стан, не го мисля. Знам, че ги обичаш. — По своя арогантен и собственически начин, изкушаваше се да добави тя, но не го направи. — Сигурно си адски притеснен.

— Меко казано.

— Защо не седнеш? Да ти донеса ли нещо? Вода? Газирана напитка? Нещо по-силно?

Той за малко да се усмихне, но се усети навреме.

— Не, благодаря.

Не седна, а остана прав в средата на хола й, с притеснен вид.

— И аз ги обичам, както знаеш — меко каза тя. — Как мога да помогна? Какво знаеш, което не е известно на медиите?

— Нищо. Нищо особено.

Каза й за разговора си с Доръл и заместник-шериф Крофърд.

— Къщата бе напълно изтърбушена. Крофърд изглеждаше по-заинтересован да разбере дали липсва нещо от нея, сякаш фактът, че Онър и Емили са в неизвестност, имаше второстепенно значение.

— Той е заместник-шериф в някакъв си затънтен окръг. Дали е способен да ги върне живи и здрави?

— Надявам се. Естествено и ФБР се занимава със случая. Поискали са помощ от други окръжни управления, както и от полицията в Ню Орлиънс. — Отново се озърна наоколо, но си личеше, че е замислен.

— Нещо те тревожи. Какво?

Той се обърна отново към нея.

— Може да не е важно. — Няколко секунди се бори със себе си дали да изрази гласно притесненията си, после зададе въпрос, който на пръв поглед изглеждаше несвързан с темата. — Приспивала ли си някога Емили?

— Само преди две седмици. Онър ме беше поканила да хапнем пържоли на скара. Сложихме Емили да спи, после се отпуснахме и видяхме сметката на бутилка вино.

Споделяйки това, тя му нанасяше удар под кръста, защото той вярваше, че Тори влияе зле на снаха му.

От мига, в който се бяха запознали, Станли Жилет я смяташе за развратница и неподходяща приятелка за снаха му. Тори не се интересуваше от мнението му. Приятелството й с Онър бе изковано още в детството и бе издържало изпитанията на времето въпреки различните пътища, по които бяха поели.

Тя се възхищаваше от начина на живот на Онър, но не й завиждаше. Не беше за нея уютът на домашното огнище. Представата й за романтика не включваше брак с гаджето от гимназията. Еди бе прекрасен съпруг и баща и тя го бе харесвала, задето обичаше Онър и я правеше щастлива. Смъртта му бе истинска трагедия.

Но Стан поддържаше образа му толкова жив, че Онър се чувстваше виновна, дори ако помислеше за среща с друг мъж. Това бе една от темите, които бяха обсъждали, докато отпиваха от страхотното вино онази вечер.

Не за първи път Тори подтикваше Онър да започне да излиза, да се среща с нови хора и особено мъже.

— Траурният период при теб продължи два пъти по-дълго от обичайното. Време е да се изправиш на крака и го казвам в най-буквалния смисъл. Какво те задържа?

— Ще разбия сърцето на Стан, ако започна да се срещам с други — замислено отвърна Онър.

Тори й бе възразила, че не е омъжена за Стан и не би трябвало да се притеснява толкова какво мисли той.

Но Онър се притесняваше. И така позволяваше на Стан да я лишава от бъдеще. Той я държеше прикована към миналото и мъртвия й съпруг.

Но това бе тема на друг разговор. Днес имаха много по-спешен въпрос за разрешаване.

— Защо ме попита за приспиването на Емили? — заинтересува се тя.

— Тя винаги си ляга с две неща.

— Одеялцето й и Елмо.

— Тази сутрин не бяха в леглото й. — Докато Тори обмисляше чутото, той продължи. — Не бяха и в леглото на Онър. Не ги видях никъде.

— Похитител, който е позволил на Ем да си вземе любимата играчка? Хмм. — Сети се за намеците на Доръл, че предполагаемото отвличане може въобще да не е било такова. В какво се бе забъркала Онър?

Сякаш прочел мислите й, Стан се обади:

— Разчитам на твоята дискретност.

Тя не коментира.

— Знам колко сте близки с Онър. Не разбирам приятелството ви. Не го одобрявам. Но го уважавам.

— Добре.

— Но в случая говорим за престъпление, Виктория.

Използването на пълното й име допълнително подчертаваше колко критично е положението. Сякаш имаше нужда да й го казва.

— Ако Онър е споделила с теб…

— Че има връзка с мъж на име Лий Кобърн ли? Това ли се опитваш да намекнеш по заобиколен начин? Спести си усилията, Стан. Отговорът е „не“. Онър не споделя с мен всяка своя мисъл и чувство, но мисля, че щях да знам, ако се среща с някого. По дяволите, щях да вдигна купон. Но ако изобщо е познавала този човек, кълна ти се, че не знам нищо за това.

Той изслуша отговора й с характерния си стоицизъм. Прокашля се, закрил устни с длан, с което показа, че има и още нещо.

— Крофърд е задавал на Доръл много въпроси, свързани с Еди. Заместник-шерифът явно подозира, че всичко това по някакъв начин е свързано с него.

— Това обяснява защо Доръл ме разпитва за него.

— Какво те попита Доръл?

— Дали Онър наскоро не е споделила някаква тайна за Еди. — Тя сви рамене. — Казах му, че изглежда, е препушил с трева.

— Значи няма такава тайна.

Тя го зяпа няколко секунди, после се озърна в познатата обстановка на всекидневната си, сякаш очакваше да открие нещо, което да й обясни защо всички сякаш си бяха изгубили ума. Когато отново върна погледа си на него, тя просто каза:

— Стан, нямам представа за какво говориш.

— Няма да позволя никакви клеветнически намеци за моя син.

— Значи заместник-шерифът е намекнал нещо лошо?

— Не точно. Но ми се струва, че се опитва да направи връзка между Еди и случилото се в склада на Сам Марсет в неделя вечерта. Това е нелепо. Не знам защо Кобърн е потърсил Онър и е обърнал къщата й наопаки, но както той, така и Крофърд много грешат, ако си мислят, че Еди е бил забъркан в нещо…

Тори изрече думата, която той не можеше дори да изговори.

— Незаконно. — Тя изчака. Стан не каза нищо. — Съгласна съм с теб. Еди беше бойскаут, примерен гражданин, честен полицай. Тогава защо се притесняваш?

— Не се притеснявам.

— За малко да ме заблудиш. — Тя скръсти ръце под гърдите си и го изгледа преценяващо. — Цял табун диви коне не биха могли да те довлекат в дома на развратницата на Тамбур. Но ето че стоиш в свърталището на греха и ми задаваш въпроси, които за мен са напълно безсмислени, но които явно са важни за теб. И за Доръл.

Той запази мълчание.

Тори продължи:

— Братът на Доръл е бил убит тази сутрин. Снаха ти и внучката ти са изчезнали. Но тази предполагаема тайна, свързана с човек, който е мъртъв от две години, кара и двама ви да тичате към дома ми, вместо да търсите под дърво и камък приятелката ми и момиченцето й. Какво има, Стан?

Без да отрони и дума, той закрачи към вратата и я отвори.

— Чакай! — Тя го настигна на прага. Погледът, който й хвърли, можеше да накара всеки да изтръпне. Тя не отстъпи, но смекчи тона си. — Пет пари не давам какво мислиш за мен. Всъщност дори ми е приятно да дразня прословутата ти почтеност. Но обичам Онър. Обичам Емили. Искам да се върнат живи и здрави.

Той стоеше на прага с непроницаемо лице.

Тори продължи да говори тихо и благоразумно.

— Искам да знаеш, че съм се погрижила да имам на разположение голяма сума пари в брой, в случай че получиш искане за откуп. Не бъди упорит и горделив, Стан. Не се дръж като ограничен глупак. Няма нужда никой да разбира, че парите са дошли от продажните ми ръце. Позволи ми да го направя. Не за теб. За тях.

Той запази непроницаемия си израз, но каза:

— Благодаря ти. Ще те уведомя.