Сандра Браун
Смъртоносно (10)

Девета глава

Бутна я към спалнята. Сърцето й биеше оглушително и щом влязоха в стаята, тя трескаво се озърна за нещо, което би могла да използва за оръжие.

— Седни на леглото.

Нямаше нещо, което би могла да вземе и да използва, преди той да я застреля, но поне можеше да му се опълчи. Обърна се с лице към него и предизвикателно попита:

— Защо?

Беше извадил пистолета от колана на джинсите си. Не го беше насочил към нея, но дори и както го държеше отпуснат до бедрото си, заплахата бе съвсем осезаема.

— Седни на ръба на леглото.

Тя направи каквото й нареди, но с ясно изразена неохота.

Той направи няколко крачки назад и излезе в коридора. Без да откъсва поглед от нея, избута с крак отворения кашон с дрехи от коридора в спалнята, като го придвижи по дървения под чак докато стигне до нея.

— Избери някакви дрехи, които мога да облека. За мен няма значение какви са, но може за теб да означават нещо. Не искам да оскверня някоя свята дреха.

Трябваше й един дълъг миг, за да осъзнае, че няма да бъде изнасилена и че единственото, което той иска от нея, е чифт дрехи за преобличане. Но не просто някакви дрехи. Такива, които Еди бе носил.

Понечи да му каже, че би предпочела да изгние в окървавените си дрехи. Но така той щеше сам да вземе нещо от кашона, така че какъв смисъл имаше да му противоречи?

Коленичи на пода и се зае да рови в дрехите, от които избра износени джинси и тениска на колежанския футболен отбор. Вдигна ги високо, за да му ги покаже.

— Бельо? Чорапи?

— Не пазя нищо.

— Добре, вземи дрехите с теб в банята.

— В банята ли? И защо?

— Да си взема душ. Омръзна ми да воня на блато.

Тя погледна през отворената врата на банята в съседство и отново се обърна към него.

— Остави вратата отворена. Можеш да ме виждаш оттам.

— Няма начин. — Посочи с дулото на пистолета към банята.

Тя бавно се изправи и тръгна натам. Той й направи знак да седне върху капака на тоалетната чиния, което тя направи, докато с ужас гледаше как затваря вратата и я заключва. Кобърн отвори вратата на душкабината и пусна водата, след това остави пистолета на една декоративна лавица, където не би могла да го достигне. Свали каубойските си ботуши един по един. След това дойде ред на чорапите. Смъкна и тениската си и я захвърли на пода.

Тя се взираше в пресичащите се циментови фуги на плочките по пода, но с периферното си зрение забеляза стройното му тяло и покритите с косъмчета гръдни мускули. На левия му бицепс имаше татуировка на бодлива тел.

Беше се надявала да забрави телефоните в джоба на джинсите, но видя как ги взема и ги слага на лавицата до пистолета. От джоба извади свити банкноти, както и прилежно сгънат лист хартия, добил размерите на карта за игра. И двете неща отидоха на същата лавица.

След това ръцете му се преместиха върху предната част на джинсите и ловко измъкнаха металните копчета от по-оръфаните илици. Без никакво стеснение той смъкна крачолите надолу и като се освободи от тях, ги изрита настрани. Последни по реда си бяха долните гащета.

Сърцето на Онър биеше толкова лудешки, че усещаше всеки удар с тъпанчетата на ушите си. Беше забравила, или по-скоро си бе забранила да помни особеното излъчване на гол мъж, формите на мъжкото тяло, интригуващия силует.

Може би тъкмо защото се страхуваше от Кобърн и защото представляваше физическа заплаха, Онър съвършено ясно осъзнаваше неговата голота, докато той стоеше на сантиметри от нея и от него струеше истинска доминираща и първична мъжественост.

Под дрехите на Еди, които бяха в скута й, ръцете й се свиха в юмруци. Въпреки решимостта си да не го оставя да я сплаши, тя бе задържала очите си отворени. Сега те се затвориха здраво сякаш по своя воля.

След няколко мига, които й се сториха цяла вечност, тя усети как той се отдалечи и пристъпи в душкабината. Не затвори вратата. Когато струята топла вода го обля, той искрено въздъхна от удоволствие.

Именно този миг бе чакала. Скочи на крака, пусна дрехите на пода и с протегнати ръце се хвърли към лавицата.

И я намери празна.

— Очаквах, че ще го направиш.

Тя ядно се обърна към кабината. Кобърн невъзмутимо търкаше сапуна в дланите си, за да го превърне в хубава пяна, докато водата обливаше тялото му. Със самодоволна усмивка той вирна брадичка към тясното прозорче високо в стената на душкабината. Върху перваза му, на сухо и сигурно място, бяха пистолетът, мобилните телефони, парите и сгънатият лист хартия.

Със задавен вик на отчаяние тя се хвърли към вратата и завъртя ключа. Дори успя да я отвори, преди една сапунена ръка да се стрелне над рамото й и да я затръшне, след което остана прилепена там. Другата му ръка се озова на кръста й, като китката притисна тазовата кост, а дланта и пръстите му прилепнаха плътно по извивките на стомаха й.

Мокрият отпечатък от ръката му бе осезаем и изгарящ като белег от жигосване. Той се притисна към нея отзад и я смаза между тялото си и вратата. С периферното си зрение тя можеше да види съвсем отблизо татуираната бодлива тел, която изглеждаше също толкова неумолима, колкото и мускулите, които покриваше.

Замръзна от страх. Той също не помръдваше, с изключение на бързото издигане и спускане на гърдите му, опрени в гърба й. Дрехите й бяха като гъба за мократа му кожа. Водата се стичаше от него и капеше по голите й крака. Виждаше сапунените мехурчета по ръката му, която още бе залепена за вратата.

Дъхът му във врата й бе учестен и горещ. Той наведе глава към рамото й, докато в същото време бедрата му се повдигнаха леко нагоре. Беше съвсем деликатно наместване на телесни части, които бяха идеално синхронизирани и пасващи си. Но бе достатъчно, за да накара Онър да спре да диша.

— Исусе. — Думата бе изречена с едва доловим дрезгав стон, който се изтръгна дълбоко от гърдите му и нямаше абсолютно нищо общо с религиозното чувство.

Онър не смееше да помръдне, дори не дръзваше да си поеме дъх, опасявайки се какво може да провокира и най-малкото движение.

Измина половин минута. Постепенно напрежението в тялото му се уталожи и той отпусна хватката си, но съвсем малко. Заговори с дрезгав глас:

— Бяхме се разбрали. Съдействаш ми и няма да бъдеш наранена.

— Не вярвам, че ще спазиш своята част от уговорката.

— Значи сме квит, мадам. Току-що изгуби право на всякакви отстъпки. — Пусна я и се отдръпна от нея. — Сядай там и остани на мястото си, иначе бог да ти е на помощ…

Тонът му бе толкова категоричен, че този път дори не си направи труда да заключи вратата на банята. Коленете й се подгънаха и тя едва стигна до тоалетната чиния. Седна тежко отгоре й, благодарна за опората.

Кобърн отново влезе в душкабината и макар да не гледаше в онази посока, тя го усети как вдига сапуна от пода и после се сапунисва и изплаква няколко пъти поред, за да отмие мръсотията от себе си.

Долови уханието на шампоана си, когато той отвори пластмасовото шише. Съзнавайки, че той ще трябва да пъхне глава под струята вода, за да го изплакне, тя се запита дали би посмяла отново да опита да побегне. Но не вярваше, че краката ще я удържат, а и се страхуваше какво би сторил той, ако опитът й отново излезе неуспешен.

Банята се бе замъглила от пара, когато най-сетне спря кранчетата на топлата и студената вода. Тя го усети как се протяга през отворената врата на душкабината и грабва една хавлия от рафта. Секунди след това той взе старите джинси на Еди и ги нахлузи, после и избелялата морава тениска.

— Главата ми кърви отново.

Когато вдигна очи към него, видя как се мъчи да смъкне тениската върху мокрото си тяло с една ръка, докато с другата се опитва да спре кървенето от скалпа си. През пръстите му се процеждаше яркочервена кръв.

— Задръж кърпата до раната. Натисни здраво. — Тя се изправи и отвори аптечката над мивката. — Най-добре го почисти с кислородна вода.

Тя му подаде флакона. Той го отвори и последва съвета й, като щедро поля кислородна вода направо върху раната. Тя потръпна.

— Дълбока ли е? Може да са ти нужни шевове.

— И това ще свърши работа засега.

— Как се случи?

— Тичах с наведена глава и се опитвах да видя къде стъпвам. Ударих се в клон на дърво. — Захвърли окървавената кърпа на пода. — Теб какво те е грижа?

Онър не отвърна, но и не вярваше, че очаква отговор от нея. Мъжът посегна и взе нещата от перваза на прозорчето в кабината. Пъхна пистолета под колана на джинсите на Еди. Бяха му малко къси, както забеляза Онър, а и в колана му бяха леко широки. Мобилните телефони, парите и странното листче се озоваха в предните джобове. Едва тогава, след като бе вдигнал чорапите и ботушите си, той каза:

— Сега можеш да отвориш вратата.

Когато излязоха от банята, Онър се обади:

— Докато бяхме затворени вътре, някой можеше да дойде да те търси. Щеше да се окажеш в капан.

— Хрумна ми, че може да се случи, но не бях особено притеснен от тази възможност. Благодарение на свекър ти знам къде са съсредоточили търсенето си.

— Където си откраднал лодката?

— На няколко мили оттук. Ще им отнеме известно време, докато надушат отново следите ми.

 

 

— Ама сигурни ли сте? — Госпожа Арлита Тибаду присви очи недоверчиво. — Защото онези хлапета са откачени, лоши деца са и все си търсят белята. Няма да се учудя, ако употребяват и наркотици.

Том ван Алън бе отстъпил лидерството на Фред Хокинс и бе оставил полицая да разпитва собственицата на малката лодка, която бе открадната в района, където е бил видян за последно Лий Кобърн. Или поне се предполагаше, че е бил видян. Не можеше да се потвърди със сигурност дали той е бил и мъжът, когото шофьорът със спуканата гума бе видял да побягва към гората, но само с това разполагаха, затова работеха по тези следи, приемайки ги за сигурни.

Трите момчета със съмнителна репутация, които живееха на около четвърт миля от дома на госпожа Тибаду, бяха разпитани и отхвърлени като евентуални крадци на лодката. Предната нощ и тримата се бяха забавлявали в Ню Орлиънс с неколцина приятели, обикаляйки баровете във Френския квартал. Бяха останали да преспят — или по-точно се бяха натръшкали мъртво пияни — в микробуса на един от тези приятели и тъкмо се бяха домъкнали у дома със страшен махмурлук и зачервени очи, съвсем навреме за разпита от полицаите.

Това бе обяснено на госпожа Тибаду, която не бе напълно готова да ги изключи като заподозрени в кражбата.

— Само преди няколко дни трябваше да им се развикам. Видях ги долу до кея да се мотаят край лодката ми.

— Приятелите им могат да свидетелстват къде са били след осем часа снощи — увери я Фред.

— Хм. Ами, добре. — Тя само изсумтя. — Лодката и бездруго не струва нищо. Не съм я използвала, откакто мъжът ми умря. Все си мислех да я продам, но така и не го направих. — Тя се ухили и разкри празното място на един от предните си зъби. — Ще струва повече, ако онзи убиец се е измъкнал с нея. Ако я намерите, не позволявайте на никого да я повреди с нещо.

— Разбира се, че не, госпожо.

Фред я поздрави с докосване на фуражката си и мина покрай двете хрътки, които се бяха проснали на верандата. Докато слизаше по стъпалата, той извади дъвка за себе си и подаде пакета на Том.

— Не, благодаря. — Том избърса вадичка пот от челото си и размаха ръка, за да прогони рояка комари, които го бяха набелязали за жертва. — Смяташ ли, че Кобърн е взел лодката й?

— Може просто да се е отвързала от кея и да я е отнесло течението — отбеляза Фред. — Но тя се кълне, че е била добре вързана. Във всеки случай трябва да приемем, че е бил Кобърн, и да се опитаме да я намерим.

Разочарованието на Фред пролича в отговора му, явно говореше по задължение. Том виждаше, че търпението на полицая е започнало да се изчерпва. Колкото по-дълго оставаше на свобода Кобърн, толкова повече се увеличаваха шансовете му да избяга. Фред долавяше напрежението му.

— Обадиха ми се от офиса, докато разговаряше с госпожа Тибаду — каза Том. — Претърсването на камионите не е дало никакъв резултат.

Първото, което бе сторил предната вечер, след като го уведомиха за масовото убийство, бе да нареди всички камиони на „Роял“ да бъдат спрени по маршрута им и да бъдат щателно претърсени.

— Не съм и очаквал друго — отвърна Фред. — Ако Кобърн е имал съучастник, който го е измъкнал с камион на компанията, или приятел, който да му осигури път за бягство, той може да е слязъл някъде по пътя.

— Ясно ми е — раздразнително се обади Том. — Но въпреки това шофьорите са задържани и разпитвани. А като използваме дневниците на компанията, проверяваме всеки, който е бил в онзи склад през последния месец. Кобърн може да има съучастник в някоя от компаниите, с които „Роял“ има делови отношения. Дори повече от един.

— Нищо не липсва от склада.

— Доколкото ни е известно — подчерта Том. — Кобърн може да е крадял по малко и просто досега да не са го засичали. Вероятно кражбите не са били разкрити до вчера, когато Сам го е уличил и той е изгубил контрол. Както и да е, наредил съм няколко от агентите ми да разследват този аспект.

Фред вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че му е все едно, ако Том е решил да хаби напразно правителствени средства и сили. Иронично отбеляза:

— Можеш да попиташ Кобърн за това, когато го заловим.

— Ако го хванем ние.

— Трябва да сме ние — изръмжа решително Фред. — Да не съм три четвърти кажун^[1], ако той не е още в района.

— И защо си толкова сигурен?

— Усещам го с настръхналите косъмчета по врата ми.

Том реши да не спори. Някои полицаи имаха вродени способности за разкриване на престъпления, които ги бяха подтикнали да изберат точно тази професия. Том не беше от тях. Винаги бе искал да е агент от ФБР, да работи в тези среди, но никога не се бе заблуждавал, че притежава изключителни умения в разкриването на престъпления и разрешаването на заплетени случаи. Разчиташе изключително на обучението си и на правилата.

Знаеше, че с нищо не прилича на сексапилния образ на агента от ФБР, наложен от Холивуд — със стоманен поглед и корава челюст, който отбягва картечните откоси, докато преследва гангстери в бързи коли.

Опасностите, срещу които се изправяше Том, бяха от съвсем различно естество.

Той се прокашля, за да се отърси от смущаващите го мисли.

— Значи смяташ, че Кобърн е някъде там. — Той постави ръка над очите си и погледна срещу слънцето, което още не се бе спуснало зад дърветата. Чуваше полицейския хеликоптер наблизо, но не можеше да го види поради ярката светлина. — Хеликоптерът може да забележи лодката.

— Може. Но по-вероятно е да не я види.

— Така ли?

Фред премести дъвката в другия край на устата си.

— Той е във въздуха близо два часа. Според мен Кобърн е прекалено умен, за да се остави да го забележат толкова лесно. Хеликоптерът няма как да се промъкне тихомълком до него. Междувременно имаме полицейски лодки, които претърсват десетки мили…

Рязко изсвирване привлече вниманието им към разнебитения кей на около петдесетина метра от къщата на госпожа Тибаду. Доръл Хокинс размахваше ръце високо над главата си. Ван Алън и Фред се затичаха по затревения склон, отрупан с боклуци, предмети от битаци и гаражни разпродажби, които са били купени, а после изоставени на милостта на соления морски въздух.

Присъединиха се към Доръл и неколцина униформени полицаи, които се бяха струпали на брега на заблатения речен ръкав.

— Какво има, братле? — попита Фред.

— Частичен отпечатък. И кръв. — Доръл с гордост показа ясно различими пръски кръв близо до дълбок отпечатък във втвърдената кал.

— По дяволите! — Фред се отпусна на колене, за да разгледа по-добре първата истинска следа, която бяха открити.

— Не се вълнувай чак толкова — обади се Доръл. — Прилича ми на отпечатък от каубойски ботуш. Може да принадлежи на когото и да е от онези непрокопсани тийнейджъри, от които се оплакваше жената.

— Каза, че ги е видяла тук долу само преди няколко дни — отбеляза Том.

— Ще проверим какви обуща носят — каза Фред. — Но една от жените, които работят в офисите на „Роял“, изглежда, си е падала по Кобърн и го описа доста подробно. До токовете на ботушите. — Ухили се на двамата мъже. — Каза, че никога не го е виждала с друго, освен с каубойски ботуши.

— Какво ще кажеш за кръвта? — попита Том.

— Само няколко капки са, няма локвичка, значи не е тежко ранен. — Фред се плесна по бедрото, докато се изправяше, и извика на един от полицаите: — Докарай тук момчетата от шерифската служба.

След това заповяда на двама други да поемат охраната на района.

— Искам да отцепите района в периметър поне двайсет метра. От къщата до водата. И кажете на госпожа Тибаду да държи проклетите си кучета далеч оттук.

— Може да надушат миризмата му — с надежда се обади Том.

Фред изсумтя презрително:

— Не и онези жалки псета. Къде са били, когато Кобърн е отмъквал лодката им?

Добър въпрос. Непознати се разхождат нагоре-надолу из имота, а двете кучета дори не бяха изръмжали.

Доръл, който стоеше загледан в лениво помръдващата вода на речния канал, използва палеца си, за да избута още по-назад шапката си с козирка.

— Не ми се ще да ви обезкуражавам, но ако Кобърн е тръгнал оттук по реката…

— Здраво ни е прецакал — довърши Доръл умърлушено.

Том не искаше да показва невежеството си, но трябваше да попита.

— Какво мислите?

— Ами — подхвана Доръл, — оттук Кобърн може да е поел най-малко в пет различни посоки. — И той посочи разклоненията, които се събираха в широкия речен ръкав след имота на Тибаду.

— Всеки един от онези пет канала се разклонява на други, а те на свой ред — на нови канали. Истинска плетеница. Което означава, че ще трябва да пребродим безброй мили по вода и в блатото. — Въодушевлението на Фред бързо се бе изпарило. Загледан във водните канали, той сложи ръце на хълбоците си. — По дяволите. Трябваше вече да сме прибрали този тип в ареста.

— Няма да споря с теб — обади се Доръл.

— Та той е работел на товарния док, за бога — измърмори Фред. — Колко умен може да е?

Том се въздържа да изтъкне очевидното, но все пак отбеляза:

— Изглежда, неслучайно е избрал това място, нали? Явно е знаел, че всички ръкави се сливат тук.

— Как би могъл да го знае, ако не е тукашен? — попита Доръл.

Фред измъкна сдъвканото парче дъвка от устата си и го метна в мътните води на реката.

— Това означава, че е планирал маршрута си за бягство.

Мобилният телефон на Том завибрира. Той го извади от джоба си.

— Жена ми — каза той на двамата братя.

— По-добре вдигни — обади се Фред.

Том не говореше с никого за положението вкъщи, но беше сигурен, че хората го обсъждат зад гърба му. Никога не споменаваха Лени, но всеки, който познаваше семейство Ван Алън дори и само по име, знаеше за сина им. Недъгавостта на Лени предизвикваше съжаление и любопитство и тъкмо затова Том и Джанис никога не бяха го извеждали пред хора. Искаха да спестят не само на себе си, но и на безпомощния си син, унижението да бъде зяпан като атракция.

Дори и приятелите им — бившите им приятели — бяха проявили нездраво любопитство, което бе станало толкова неприятно, че двамата с Джанис бяха прекъснали всякакви контакти. Вече не общуваха с никого. Освен това приятелите им си бяха родили здрави, нормални деца. Беше болезнено да ги слушат как говорят за училищни пиеси, рождени дни и футболни мачове.

Обърна гръб на останалите и прие обаждането.

— Всичко наред ли е?

— Да — отвърна тя. — Просто исках да те чуя как си. Как върви?

— Всъщност току-що постигнахме някакъв напредък. — Той сподели с нея скорошното откритие. — Добрата новина е, че най-вероятно сме попаднали на следите му. Лошата е, че водят към заблатен речен ръкав. Което означава, че трябва да се претърси огромна заблатена територия.

— Колко ще се забавиш?

— Канех се да тръгвам вече. Но не ме чакай за вечеря. Трябва да мина през офиса, преди да се прибера. Как е Лени?

— Винаги питаш.

— Винаги искам да знам.

Тя въздъхна.

— Добре е.

Том се канеше да й благодари, но преглътна думите. Почувства се неловко, че усеща потребност да й благодари, задето е отговорила на въпрос за състоянието на сина им.

— Ще се видим после — каза той и веднага затвори.

Намирането на отпечатъка и кръвта бе съживило ентусиазма на полицаите, включени в издирването. Изпратиха хора да доведат нови, отпочинали кучета следотърсачи. Госпожа Тибаду крещеше от верандата си, че някой ще трябва да плати за щетите, нанесени на двора и кея й. Фред и Доръл не й обърнаха никакво внимание, докато реорганизираха и разпределяха отговорностите между различните служби и участници.

Том сметна, че моментът е удобен да се измъкне. Щеше да си тръгне незабелязано и може би никой нямаше да усети липсата му.