Сандра Браун
Смъртоносно (34)

Тридесет и трета глава

Онър и Кобърн стигнаха обратно до паркинга на площадката без инциденти.

Майката и детето си бяха тръгнали. Тийнейджърът си почиваше след тенис тренировката, изтегнат под едно дърво със слушалки на ушите, и се занимаваше с мобилния си телефон. Той даже не забеляза двамата, които влязоха в откраднатата кола и потеглиха.

Едва тогава Онър попита Кобърн за краткия му разговор с Хамилтън.

— Какво каза той?

— Иска да се предадем на Том ван Алън. Даде ми дума, че Ван Алън е сигурен и при него ще бъдем в безопасност.

— Вярваш ли му?

— Ако Ван Алън е толкова сигурен, защо Хамилтън не му е казал за операцията? Сега изведнъж му се доверява напълно. Това ме притеснява. Трябва да съм очи в очи с Ван Алън, за да преценя дали може да му се вярва, а няма да имам толкова време, преди да му поверим живота си.

— А дали ще може да ни защити?

— Затова му вярвам още по-малко. — Той погледна към нея. — Най-лошото е, че нямам особен избор.

— Така е. Докара я дотам да изтърбушваш безобидни футболни топки.

Кобърн не обърна внимание на забележката, но тя и не очакваше извинение.

— Но аз знам, че съм прав.

Погледна я така, сякаш я предизвикваше да оспори думите му.

— Добре, да допуснем, че Еди е разполагал с нещо. Колко време смяташ да го търсиш сам? Искам да кажа, че с технологиите, с които разполага ФБР — бързо продължи тя, за да не му позволи да я прекъсне, — с цялата мрежа от специалисти вероятно ще имаш по-голям шанс да откриеш скривалището на Еди?

— Искаш ли да знаеш какво мисля за мрежата от специалисти? Нещата обикновено се оплескват, и то колосално, ето какво мисля. Даже и най-добрите агенти се оплитат в бюрократичните усложнения, наложени от федералното правителство, най-вече заради Министерството на правосъдието. Затова Хамилтън възложи всичко само на мен.

— И затова точно твоят живот сега е в опасност.

Той сви рамене.

— Рисковете на професията. — После наклони глава, за да привлече вниманието й към следващите си думи. — Моята професия. Не твоята.

— Аз съм тук, защото така реших.

— Грешно решение.

Те караха из покрайнините на града, където се виждаха групи от къщи, но не и благоустроени жилищни комплекси като в квартала, който преди малко бяха напуснали. Търговските центрове и офис сградите изглеждаха занемарени или изоставени. Някои изобщо не бяха отваряли врати след урагана Катрина, други вероятно бяха станали жертва на икономическата катастрофа, причинена от разлива на „Бритиш петролеум“.

Кобърн спря на паркинга на един търговски център, където имаше магазин за един долар, бръснарница, малък пазар и магазин за алкохол, в който се продаваха домашни наденички. Всички прозорци на сградата имаха решетки.

Той угаси двигателя, после постави лакът на отворения прозорец и подпря брада на дланта си. Остана неподвижен няколко минути, сякаш потънал в дълбок размисъл, но очите му бяха в непрестанно движение и наблюдаваха всеки, който влиза или излиза от магазините, както и всяка кола, която влизаше в паркинга.

Накрая свали ръка и посегна към мобилния си телефон.

— Ще действаме бързо, окей?

Тя кимна.

— Каквото и да кажа на Хамилтън, ти си съгласна.

Тя кимна, но не толкова убедително.

— Трябва да ми се довериш за това.

Сините му очи се впиха в нейните. Тя кимна още веднъж.

— Добре тогава.

Набра номера.

Тя чу грубия глас на Хамилтън.

— Дано да ми звъниш, за да ми кажеш, че си се вразумил.

— Има един стар влак на изоставена жп линия.

Той обясни на Хамилтън мястото в покрайнините на Тамбур. Тя познаваше района, но никога не беше обръщала внимание на железопътната линия и стария влак, спрян на нея.

— Само Ван Алън — каза той. — Говоря сериозно. Ако усетя, че се опитваш да ми изиграеш някой номер, веднага ще изчезна. Ще изпратя г-жа Жилет при Ван Алън. Но детето остава при мен, докато не съм сигурен, че всичко е…

— Кобърн, това…

— … ще стане точно както аз казвам. Десет часът.

Прекъсна разговора и изключи телефона.

 

 

Когато Стан вдигна гаражната врата с дистанционното, монтирано в сенника на колата, баскетболната топка на Еди се търкулна по алеята.

Това можеше да означава само едно.

Той угаси двигателя и слезе. В движение извади ножа от калъфа, закрепен на глезена му. Предпазливо приближи до отворената паст на гаража и се увери, че вътре няма никого. Обзе го ярост, когато забеляза разпраната футболна топка на Еди на работната маса. Вдигна ножа, наслаждавайки се на познатата тежест в ръката си.

Стан се придвижи бързо, но тихо към вратата, която водеше към кухнята. Завъртя дръжката и бутна силно. Предупредителният сигнал на алармата не прозвуча. Никой не скочи върху него. В къщата цареше глуха тишина. Изострените инстинкти му подсказваха, че вътре няма никого. Въпреки това той държеше ножа в готовност, докато минаваше от стая в стая и оглеждаше щетите.

Кобърн.

В този момент Стан реши твърдо, че ако някой ден се изправи лице в лице срещу този човек, ще го разкъса със същата безпощадност, с която Кобърн беше разпердушинил къщата му — и особено стаята на Еди.

Застанал на прага на спалнята, която до този момент беше останала непокътната от детските години на Еди, Стан се опита да разбере дали нещо е изчезнало. Макар че едва ли имаше някакво значение. Стаята беше осквернена и това бе далеч по-непростимо от кражба.

Такова старателно претърсване навярно бе отнело доста време. Часове, помисли си Стан. Една почти невъзможна задача за сам човек.

Онър.

Сърцето на Стан болезнено се сви при тази мисъл. Дали снаха му наистина бе участвала? Стан се опита да отхвърли тази идея, струваше му се немислима. Като вдовица на Еди не беше ли естествено да се стреми да запази доброто му име повече от всеки друг — ако не заради себе си, то поне заради Емили? Но по всичко личеше, че тя бе помагала на човека, решил да опетни репутацията на Еди.

Стан усети как го пронизва болката от предателството. Преди да направи фатална грешка, той трябваше да стигне до нея, да я вразуми.

Та нали точно заради това беше правил невъзможното през целия ден. Едва не стана за смях в офиса на ФБР, нахвърляйки се срещу Том ван Алън, в когото имаше даже и по-малко доверие, отколкото в заместник-шериф Крофърд и агенциите, които тези двамата представляваха. Ако искаше Онър и Емили да се приберат у дома, трябваше да вземе нещата в свои ръце.

Беше ходил на всяко място, където мислеше, че може да я открие. Беше се обадил на колеги на Онър, на приятели и познати, но без успех. Потърси дори свещеника в църквата, която посещаваше, и той му каза, че не се е обаждала, но че се моли за нейното и на Емили успешно завръщане. Стан беше внимавал при всички разговори с хората, при които я търсеше, и беше сигурен, че щеше да усети, ако го лъжат.

Доръл, който беше изпратил човек да следи къщата на Тори Шира, го информира, че тя не е излизала цял ден, освен за да си вземе вестника малко след зазоряване. Колата й още била на алеята.

Инстинктът на Стан обаче сочеше друго. Той си спомни едно място в околностите на града, което Еди веднъж му показа — място, на което Онър ходеше тайно от всички. Еди беше доверил на Стан, и то с доста голямо огорчение, че една нощ проследил Онър, която внезапно излязла от дома след кратък телефонен разговор, давайки някакво измислено обяснение.

Но тайнственото пътешествие се оказало просто среща с Тори. Еди го беше приел с насмешка — според него техните тайни срещи сигурно бяха просто традиция от годините в гимназията.

Възможно беше традицията да е още жива.

Когато разговаря с Тори предишния ден, тя му се стори истински шокирана и притеснена от „отвличането“ на Онър. Но се питаше дали не го бе изиграла. А може би Онър се бе свързала с нея след неговото посещение, но Тори бе скрила това от него и от полицията.

Затова, действайки само по инстинкт, той беше отишъл с колата до усамотеното място. През годините, откакто Еди му беше показал мястото, дървеният мост се беше разнебитил още повече. Старият дъб беше все така царствен, а корените му се бяха разпрострели още по-надалеч.

Стан веднага забеляза следи от гуми, оставени съвсем наскоро. Но това не го развълнува особено. Онър и приятелката й вероятно не бяха единствените хора на света, открили красотата на това скрито местенце. Би било идеално скривалище за тийнейджъри, които търсят къде да се усамотят, да пушат трева или да пият далеч от погледа на родителите си. Филмови компании непрекъснато обикаляха наоколо, търсейки удобни места за снимки.

И тъкмо когато се готвеше да си тръгне оттам, той забеляза букви, изписани в калта. Отначало ги видя откъм обратната страна, но когато се извъртя и клекна, за да ги прочете както трябва, сърцето му прескочи и остана без дъх.

Очертаните в калта символи бяха с неправилна форма и размер, но се четяха ясно: „Е-м-и-л-и“.

По пътя обратно към града се беше обадил на Доръл.

— Твоят човек заслужава да му откъснеш главата. Тори Шира изобщо не е в къщата си. Тя е с Онър и Емили.

След това се бяха разбрали да се срещнат в къщата на Стан, за да обсъдят как да проследят Тори. Смятаха, че ако наистина се постараят, чрез нея могат да открият местонахождението на Онър.

Стан чу да се затваря вратата на кола и се върна при гаража. Доръл стоеше там, сложил ръце на кръста, забил очи в спуканата футболна топка.

Когато Стан се доближи, той се обърна към него.

— Ах, копелето гадно.

— Още нищо не си видял. Къщата отвътре изглежда като тази на Онър.

Доръл изпсува.

— Има ли някакъв знак, че Онър и Емили също са били тук?

Стан каза лаконично „не“ и замълча. Нямаше намерение да споделя с никого опасенията си за лоялността на Онър.

— Но аз знам къде са били съвсем наскоро, а Тори Шира вероятно е с тях.

Мобилният телефон на Доръл иззвъня. Той вдигна пръст, за да покаже на Стан да не забравя мисълта си, докато говори. Изслуша отсрещния, а после каза „Веднага, щом разбереш“.

Той прекъсна разговора и се ухили.

— Може да не ни трябва Тори. Това беше моят човек от офиса на ФБР. Кобърн ще предаде Онър.

— Кога? Как?

— Моят човек ще ни съобщи подробности веднага, щом научи.