Сандра Браун
Смъртоносно (38)

Тридесет и седма глава

Стопаните не се бяха завърнали в къщата. Катинарът на гаражната врата изглеждаше точно както Кобърн го бе оставил. Черният пикап не беше преместен от мястото, където самият той го беше паркирал тази сутрин.

Спря седана точно до него и двамата излязоха. Онър, която още беше твърде замаяна, послушно го следваше.

— Хайде да видим как изглежда там горе. — Той кимна към стаята над гаража.

Изкачиха се по стълбището до външната стена. Вратата към стаята беше заключена, но само за десет секунди Кобърн вече беше намерил ключа над горната греда. Отключи и отвори вратата, след това опипом намери ключа за лампата и го щракна.

В малката стая явно беше живял млад мъж. По стените висяха плакати и знаменца на различни спортни отбори. Леглото беше покрито с одеяло със спортни щампи. Две еленски глави с огромни рога се гледаха една друга, закачени на противоположните стени. Подът беше покрит с надраскани, но чисти дъски. Единствените мебели бяха нощно шкафче, скрин и син стол барбарон.

Кобърн прекоси стаята и отвори една врата, зад която се видя килер, а в него — кутия с риболовни принадлежности, въдица и макара, зимни дрехи, старателно прибрани във вакуумни торби, и чифт ловни ботуши на пода.

Подобна врата водеше към банята, която не беше много по-голяма от килера. Нямаше вана, а само душкабина от фибростъкло, доста старичка.

Онър стоеше в средата на стаята и следеше с поглед Кобърн, който изследваше мястото без никакви угризения. Тя обаче се чувстваше много неудобно. Искаше й се да не е толкова тихо. Искаше й се да има повече пространство и второ легло. Искаше й се Кобърн да не се разхожда гол до кръста.

Но най-много й се искаше да изчезнат сълзите, които напираха под клепачите й.

Кобърн провери крановете на мивката в банята. След като известно време от тръбите се разнасяше фучене и бълбукане, накрая и на двете места бликна вода. Кобърн намери водна чаша в аптечката над мивката, напълни я със студена вода и я подаде на Онър.

Тя я пое с благодарност и я изпи до дъно. Кобърн наведе глава и пи направо от чешмата.

Като се изправи, изтри устата си с опакото на ръката.

— Ето ни у дома.

— Ами ако семейството се върне?

— Надявам се, че няма да го направи. Поне докато си взема душ.

Опита да се усмихне, но си помисли, че едва ли е прозвучало смешно. Имаше чувството, че не е.

— Кой взриви колата?

— Счетоводителя има свой човек в офиса на ФБР. Някой, който разполага с информация. — Той мрачно присви устни. — Някой, който ще умре в момента, в който му науча името.

— И как ще го направиш?

— Когато намерим тайното съкровище на мъжа ти, ще намерим и нашия човек.

— Но не сме го намерили.

— Не сме търсили, където трябва.

— Да не би Ван Алън…

— Не, той и идея си нямаше.

— Какво ти каза, когато се появи вместо мен?

Кобърн й предаде краткия разговор с Том ван Алън.

Онър не го познаваше, но си спомни, че той се беше оженил за момиче от гимназията на Еди.

— Джанис.

Кобърн, който продължаваше да говори, докато тя се опитваше да си спомни, я изгледа странно.

— Какво?

— Извинявай. Мислех си за жена му. Казва се Джанис, ако не се лъжа. Тази вечер и тя овдовя.

Онър искрено й съчувстваше.

— Мъжът й трябваше да прояви повече разум — каза Кобърн. — Наивното копеле наистина си мислеше, че сме съвсем сами.

— Някой е искал да го убие.

— Заедно с теб.

— Само дето ти се яви вместо мен.

Кобърн сви рамене с привидно безразличие.

Тя преглътна болезнената буца, която се надигна в гърлото й, и се опита да се концентрира върху нещо друго. Посочи към рамото му.

— Боли ли?

Той обърна глава и погледна разранената кожа.

— Мисля, че горящо парче от тапицерията на колата падна върху мен. Щипе малко. Не е чак толкова зле. — Погледът му се прехвърли към нея. — А ти? Ранена ли си?

— Не.

— Можеше да пострадаш. И то сериозно. Ако беше по-близо до колата в момента на взрива, навярно щеше да си мъртва.

— Явно съм изкарала късмет.

— Защо излезе от автосервиза?

Въпросът я свари неподготвена.

— Не знам. Просто излязох.

— Не направи каквото ти казах. Не тръгна с колата.

— Не.

— Но защо? Какво смяташе да правиш?

— Нищо не смятах. Действах импулсивно.

— Щеше да се предадеш на милостта на Ван Алън?

— Не!

— Тогава какво?

— Не знам!

Преди да каже още нещо по темата, тя посочи към главата му.

— Косата ти е опърлена.

Той разсеяно прокара ръка през косата си, вървейки към скрина. В едно от чекмеджетата намери тениска, в друго — чифт джинси. Тениската щеше да свърши работа, но джинсите бяха поне петнайсет сантиметра по-къси и петнайсет сантиметра по-широки в кръста.

— Ще трябва да си остана с панталона на баща ти.

— И двамата сме страхотна картинка.

Тя все още беше облечена в дрехите, които носеше, когато бяха избягали от дома й вчера сутринта. От тогава насам беше газила във вода, бе преминавала през тресавище и едва се бе разминала с експлозия.

— Ти вземи душ първа — каза той.

— Ти си по-зле от мен.

— Точно затова няма да искаш да влезеш в банята след мен. Аз ще видя дали мога да намеря нещо за ядене в голямата къща.

И той тръгна, без да каже и дума повече. Онър безпомощно гледаше затворената врата, докато чуваше звука от стъпките му по външните стълби. Няколко минути остана неподвижно на мястото си, като че нямаше сили да помръдне. Накрая се насили.

Сапунът в банята беше от най-евтините, но тя хубавичко се насапуниса с него. Изми и косата си. Топлият душ беше толкова приятен, че можеше да остане цяла нощ под него, но като се сети, че Кобърн се нуждае от душ не по-малко от самата нея, побърза да излезе.

Хавлиите бяха тънички, но успокоително миришеха на „Тайд“. Тя вчеса с пръсти заплетената си коса, а след това отново надяна мръсните дрехи. Не можа да се насили да обуе влажните маратонки. Взе ги в ръце и ги изнесе.

Кобърн се беше върнал с разни продукти, не много по-различни от онези, които откриха на лодката на баща й. Остави плячката върху скрина.

— Няма нетрайни храни в хладилника, така че сигурно са планирали да отсъстват доста време. Но открих един самотен портокал. — Той вече го беше обелил и разделил на парченца. — И това. — Кобърн вдигна чифт кухненски ножици, каквито се използват за разрязване на пиле. — Това е за джинсите ти. Долната част на крачолите е много мръсна.

Ножиците вече бяха свършили работа с панталона на баща й. Той беше отрязан до коленете.

Тя взе ножиците от него.

— Мерси.

— Хайде, хапвай. — Той направи знак към храната, а след това влезе в банята и затвори вратата.

Онър не беше яла нищо след сандвича на паркинга за тирове, но не беше гладна. Вместо това хвана ножиците и отряза джинсите до коленете, като остави неподшитите ръбове със стърчащи кончета. Чувстваше се много по-добре без долната част, която се беше втвърдила от изсъхналата кал и блатната вода.

Лампата от тавана блестеше много силно, затова я загаси и включи малка лампа за четене на нощното шкафче. После отиде до прозореца и дръпна евтините завеси.

Денят беше облачен, но сега небето се беше прояснило. Само малки перести облачета се носеха край стопената наполовина луна. „Виждам Луната и Луната ме вижда“. Песента, която пееха заедно с Емили, накара сърцето й болезнено да прескочи — детето много й липсваше. Сигурно вече сънуваше трети сън, прегърнала своя Елмо и любимото си одеялце.

Онър се зачуди дали е плакала, преди да заспи, когато носталгията по дома винаги е най-силна. Дали Тори й е разказала приказка, дали е изслушала молитвата й? Разбира се, че я е изслушала. Даже и сама да не се е сетила, Емили със сигурност й е напомнила.

„Бог да благослови мама и дядо, и Бог да благослови татко на небето.“ Емили казваше една и съща молитва всяка вечер. А снощи беше добавила и „Бог да благослови Кобърн“.

Когато го чу да излиза от банята, Онър бързо избърса сълзите от бузите си и се обърна към него. Беше облечен в отрязания работен панталон и твърде голямата тениска, която беше откраднал от скрина. Беше бос. И сигурно беше намерил самобръсначка, понеже беше обръснат.

Той погледна нагоре към изгасената лампа на тавана, после към светнатата лампа на нощното шкафче и накрая към нея.

— Защо плачеш?

— Липсва ми Емили.

Той повдигна брадичка в знак, че е разбрал. Погледна към храната.

— Яде ли нещо?

Тя поклати глава.

— И защо?

— Не съм гладна.

— Защо плачеш? — попита отново той.

— Не плача. Вече не. — Но още докато го казваше, по бузите й се плъзнаха нови сълзи.

— Защо рискува живота си?

— Какво?

— Защо излезе от автосервиза без колата? Защо тичаше към влака?

— Казах ти. Аз просто… Аз… Не знам защо. — Последните три думи излязоха с ридание.

Той тръгна към нея.

— Защо плачеш, Онър?

— Не знам. Не знам защо.

Когато стигна до нея, тя повтори още веднъж с дрезгав шепот: „Не знам“.

Той сякаш цяла вечност не помръдна, само се взираше в разплаканите й очи. После вдигна ръце, прокара пръсти през влажната й коса и обхвана главата й с длани.

— Знаеш.

Наклони глава и я целуна страстно, както предната вечер, но този път тя не се опита да се съпротивлява на чувствата, които целувката събуди. Не можеше да ги овладее, даже и да искаше. Те бяха бурни, всеобхващащи — и тя им се предаде.

Милувките на езика му, умелите му устни, както и това, че постави големите си длани на хълбоците й и я притегли към себе си, направиха целувката разтърсващо чувствена и изпратиха остри тръпки на възбуда в слабините й. А когато той изръмжа — едва отделил се от устните й — „Няма ли да ме спреш?“, тя поклати глава и го дръпна обратно към себе си.

Той вдигна тениската й и ръцете му се плъзнаха нагоре по гърба й, след това разкопча сутиена и обхвана гърдите й с длани. Онър изстена от удоволствие при нежното докосване на пръстите му и прошепна името му, когато той се наведе и жадно впи устни в гърдата й.

С една ръка той спусна ципа на панталона, после вдигна глава и — оставяйки я почти хипнотизирана от горещия блясък в очите му — взе ръката й, притисна я до себе си и я раздвижи нагоре и надолу. Той отдръпна дланта си, но нейната остана там и го погали. Той тихо изстена някакво проклятие от изненада и удоволствие, когато палецът й потри главичката на члена му.

Навеждайки се към нея с устни до ухото й, той прошепна: „Май ще ми хареса как се чукаш!“.

Докато се целуваха, самозабравени и жадни, той изрита панталона си и с един замах смъкна тениската през главата си. Свали нейната блузка и сутиена й също толкова бързо, а после падна на колене, разкопча джинсите й и ги смъкна надолу заедно с бикините. Целуна я точно под пъпа и със следващото движение я притегли към себе си на пода.

Настани се между бедрата й, изопна тяло над нейното и я облада. С един-единствен тласък. Защото, както и във всичко останало, той действаше без колебание, за да я завладее изцяло. Очите й се разшириха и дъхът й прескочи. Без да откъсва поглед от нейния, той влезе още по-дълбоко в нея, като едва се отдръпваше преди следващия тласък.

Харесваше й тежестта на тялото му, омайваше я топлината на чистата му кожа, усещането на косматите гърди върху нейните, натискът отвън и отвътре, мирисът на силното му тяло, мъжествеността му. Добил смелост, той повдигна коленете й към гърдите, като смени ъгъла на тласъците и увеличи удоволствието десетократно.

Беше невероятно. Почти непоносимо. Тя прехапа долната си устна. Покри очи с ръка, а с другата се опита да спре лудо въртящата се вселена, забивайки пръсти в дървения под. Но продължаваше да се хлъзга, да се хлъзга към…

— Онър.

Задъхана, тя свали ръка от очите си и го погледна в лицето.

— Прегърни ме. Поне се преструвай, че е нещо истинско.

Изстена, обви ръце около него, обхвана гърба му, после плъзна ръце надолу и го привлече още по-дълбоко в себе си. Той изпъшка, заби лице в косата й и тялото му се задвижи в трескав ритъм. Оргазмът му избухна в нея в същото време, когато свърши и тя.

И за нищо не се преструваше…