Сандра Браун
Смъртоносно (20)

Деветнадесета глава

— Мамка му!

Кобърн просъска ругатнята през зъби, съобразявайки се с хлапето. Що се отнася до майка му, която малко по-рано се бе намръщила за едно изтървано „по дяволите“, сега го зяпаше, сякаш му бе поникнал рог на челото.

Той размаха телефона.

— Предполагам, че чу това.

— Че агент Лий Кобърн е мъртъв повече от година ли? Да, чух го.

— Явно не е наясно.

— Или съм се хванала на лъжите ти и сега…

— Виж какво — гневно я прекъсна той, — и аз не съм се молил за вас, нали? Искаш да се върнеш у дома и да си пробваш късмета с Доръл Хокинс и останалите, на които Счетоводителя плаща? Добре. Върви. Сам ще ти отворя вратата.

Не беше добре естествено, и не би я пуснал, дори ако реши да си тръгне. Без него тя едва ли щеше да живее дълго. Бяха го описвали като студен и безсърдечен и определенията му прилягаха. Но дори и той не беше съгласен да изпрати жена и четиригодишно хлапе на сигурна смърт. Освен това тя щеше да му е полезна, сега и по-късно, за да свидетелства срещу Счетоводителя. Вероятно знаеше много повече, отколкото съзнаваше. Докато не изцеди от нея и последната капка информация, тя оставаше с него.

От друга страна, тя и детето щяха да са сериозен проблем за него.

Не беше допускал, че ще му се наложи да се грижи за друг, освен за себе си, докато Хамилтън успее да го прибере. Поемаше огромен риск, след като всеки глупак с пушка в околността го смяташе за убиец и похитител. Повече или по-малко, той се бе примирил, че няма да се измъкне невредим от този случай, ако изобщо оцелее.

Но сега бе отговорен за Онър и Емили Жилет и тази отговорност бе породила решимост да ги опази живи, дори ако той самият не оцелее.

Опровергавайки предишните си думи, той каза:

— Независимо дали го съзнаваш, или не, ти държиш ключа към разбиването на престъпната мрежа на Счетоводителя.

— За хиляден път ти казвам…

— Ключът е в теб. Просто трябва да разберем какъв е и къде да го намерим.

— Тогава ме закарай до най-близкия офис на ФБР и ме остави там. Ще го търсим заедно с останалите.

— Не мога.

— Защо?

— Защото не мога да наруша прикритието си. Още не. В момента Хокинс и Счетоводителя си мислят, че съм само един от работниците в склада, който е имал късмета да се измъкне. Свидетел на масово убийство. Което е лошо. Но не толкова, колкото свидетел, който при това е федерален агент под прикритие.

— Но ФБР ще те защити.

— Както полицай Фред Хокинс от управлението в Тамбур се канеше да защити теб ли?

Нямаше нужда да й пояснява повече. Сама можеше да си направи изводите.

— Смяташ, че Счетоводителя е подкупил и местните служители на ФБР?

— Не бих заложил живота си, а ти? — Остави й малко време за отговор. Тя не каза нищо, което бе все едно да отрече. — Нямаше да си тук, ако не вярваше поне малко на казаното от мен.

— Тук съм, защото си давам сметка, че ако си имал намерение да ни нараниш, щеше да го направиш още вчера. А ако всичко, което ми каза, е истина, тогава нашият живот, моят и на Емили, е в опасност.

— Напълно си права.

— Но основната причина да дойда с теб е свързана с Еди.

— И каква е тя?

— Ти повдигна два въпроса, на които искам отговор. Първо, наистина ли е загинал при злополука?

— Нещата са представени така, но не мисля, че е инцидент.

— Трябва да знам — развълнувано настоя тя. — Ако е загинал в пътно произшествие, е едно. Съдба. Божията воля. Ще се примиря. Но ако някой е предизвикал катастрофата, която го уби, искам да си получи заслуженото.

— Разбирам. Какъв е вторият въпрос?

— Еди добро или лошо ченге е бил? Знам отговора. Но искам и ти да се убедиш в това.

— Не ме е грижа какъв е бил — отвърна той сериозно. — Мъртъв е. Единственото, което ме интересува, е да науча кой е Счетоводителя и да го извадя от бизнеса. Останалото, включително и репутацията на загиналия ти съпруг, не ме интересува.

— Е, мен ме интересува. Стан също ще иска да знае. — Тя посочи телефона, който все още бе в ръката му. — Трябва да му се обадя, да му кажа, че сме добре.

Той поклати глава и прибра телефона в джоба си.

— Той направо ще откачи, когато разбере, че ни няма.

— Сигурен съм.

— Ще се опасява от най-лошото.

— Че сте оставени на милостта на един убиец.

— Няма какво друго да си мисли. Затова, моля те…

— Не.

— Това е жестоко.

— Такъв е животът. Не можеш да му се обадиш. Не му вярвам.

— Ти не вярваш на никого.

— Започваш да схващаш.

— Вярваш на мен.

Той я погледна косо.

— Как ти хрумна тази мисъл?

— Щом ме водиш със себе си, явно ми вярваш до известна степен.

— Не бих казал. Вярвам ти не повече, отколкото ти на мен. Но независимо дали ни харесва, или не, ние сме зависими един от друг.

— Как така?

— Ти се нуждаеш от защитата ми, за да оцелееш. Аз се нуждая от теб, за да получа каквото търся.

— Няколко пъти ти казах…

— Знам какво ми каза, но…

— Мамо?

Гласът на момиченцето го прекъсна. Онър извърна гневен поглед от него и се обърна назад към дъщеря си.

— Какво има, миличка?

— Ядосана ли си?

Тя протегна ръка и потупа Емили по крачето.

— Не, не съм ядосана.

— А Кобърн ядосан ли е?

Когато чу детето да произнася името му, нещо в него трепна. Никога не бе чувал детско гласче да го изрича. Звучеше различно.

Онър се усмихна насила и излъга през стиснати зъби.

— Не, той също не е ядосан.

— Изглежда сърдит.

— Не е. Той само… само…

Кобърн положи всички усилия да не изглежда сърдит.

— Не съм ядосан.

Хлапето не се хвана. Не повярва напълно, но смени темата.

— Трябва да пишкам.

Онър погледна към Кобърн с въпросително изражение. Той сви рамене.

— Щом трябва, значи трябва.

— Може ли да идем до някоя бензиностанция? Мога да я заведа…

— А, не. Може да пишка в храстите.

Онър се поколеба, но детето захленчи на задната седалка. Тя отвори вратата на колата и слезе. Докато измъкваше Емили от седалката, тя й каза, че са на приключение и я поведе за ръчичка към задната част на колата.

Кобърн не чу нищо повече, освен заговорнически шепот. Емили се засмя звънко. Той се опита да не мисли за практическите затруднения, които имат жените, когато им се налага да пишкат насред дивата природа, и вместо това се концентрира върху по-сериозни проблеми. Например да реши какво ще правят по-нататък. Както бе изтъкнала Онър, не можеха да продължават да карат крадената кола.

Къде биха могли да отидат? Не и в неговия апартамент. Със сигурност го чакаха там. Не вярваше Стан Жилет да може да ги опази. Беше прекалено близък с братята Хокинс, така че имаше вероятност и той да е в играта. Онър бе уверена в любовта и предаността му към нея и Емили, но Кобърн не бе склонен да го приеме на доверие. Нуждаеше се от доказателства. Жилет можеше да се окаже и съвестен бивш военен, който да се почувства задължен незабавно да уведоми властите. Което също го изключваше като вариант.

След като си свърши работата, Емили отвори предната врата и се усмихна лъчезарно.

— Готова съм!

— Браво.

— Мога ли да се возя отпред? — попита тя.

— Не, не може. — Онър я побутна към задната врата.

— Но и бездруго не съм в моето столче.

— Не, не си. — Онър изгледа обвинително Кобърн, задето бе зарязал детското столче заедно с колата й. — Ще нарушим правилото само този път — каза тя на Емили, докато й помагаше да закопчае колана.

Когато Онър се настани на седалката до него, Кобърн попита:

— Знаеш ли някое място, където можем да отидем?

— Имаш предвид да се скрием?

— Точно това имам предвид. Трябва да останем незабелязани, докато успея да се свържа с Хамилтън.

Тя кимна замислено.

— Знам къде можем да идем.

 

 

Том ван Алън бе събуден рано сутринта с шокиращата новина, че Фред Хокинс е мъртъв, а Онър Жилет и детето й са изчезнали от дома им. Убийството и отвличането се приписваха на Лий Кобърн.

Когато сподели това с Джанис, тя реагира с абсолютно недоумение, а после и с искрено съжаление.

— Чувствам се ужасно заради нещата, които казах за Фред вчера.

— Ако това е някаква утеха за теб, той е починал моментално. Вероятно не е усетил нищо. — Разказа й как Доръл е намерил тялото.

— Какъв ужас. Двамата бяха толкова близки. — След кратка пауза тя попита: — Какво са правили в къщата на Онър Жилет?

Той й каза как са открили лодката.

— Била е на няколко мили от къщата, но достатъчно близо, за да се разтревожат, затова Фред е отишъл да провери как са. Според Доръл Фред заварил къщата, обърната с главата надолу.

— С главата надолу ли?

Той й описа състоянието на къщата, както му го бе описал заместник-шериф Крофърд.

— Тялото на Фред е било намерено точно до входната врата. Кобърн явно се е появил зад гърба му.

— Както е застрелял и Сам Марсет.

— Изглежда. Както и да е, трябва да видя лично какво става.

Мразеше да излиза от дома, преди да й е помогнал с тежката сутрешна задача да измие, преоблече и нахрани Лени. Тъй като не можеше да дъвче и преглъща, той приемаше храната през тръбичка. Времето за хранене не бе никак приятно. Джанис обаче проявяваше разбиране към дълга му. Увери го, че може да се справи с нещата у дома и че не бива да се тревожи.

— Ситуацията е критична. Имат нужда от теб. Бъди внимателен — прошепна му тя и дори се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата.

По-голямата част от задълженията му изискваха да седи на бюро. Том предположи, че вълнуващите обрати в този случай са много по-близко до представите на Джанис за работата му по времето, когато й бе казал, че иска да стане агент от ФБР. Изненада я приятно, като отвърна на целувката й.

На два пъти се загуби по черните пътища, но накрая намери къщата на Жилет и пристигна точно когато Крофърд се канеше да тръгва. Двамата се ръкуваха и се представиха един на друг. Крофърд го осведоми за развитието на случая.

— Прехвърлих всичко на Отдела за криминално разследване. Ще имат много работа. Вашите агенти бяха тук и си тръгнаха. Ще се срещнем с тях в града, където ще отворим гореща телефонна линия, ще организираме специална група за случая и ще си поделим задълженията. Полицейското управление в Тамбур ще ни предостави последния етаж на сградата за команден център.

— Да, говорих с хората си, докато идвах насам. Напомних им, че най-важно е да действаме съвместно и че приоритетната ни задача е да намерим госпожа Жилет и детето, преди да пострадат.

Крофърд го погледна с израз, който казваше, че това се подразбира от само себе си, който Том се постара да не забелязва.

— Научихте ли нещо полезно от Доръл Хокинс?

— Не много. Твърди, че е получил развълнувано обаждане от брат си точно на зазоряване. Пристигнал тук възможно най-бързо. Лодката на Фред била привързана на кея. Първият признак, който му подсказал, че нещо не е наред, била широко отворената предна врата на къщата.

— Какво мисли за бъркотията вътре? — попита Том.

— Същото като мен. Някой — трябва да предположим, че е бил Кобърн — е търсил нещо.

— Какво например?

— Никой не знае.

— Намерил ли го е?

— Нямам представа. Явно никой не знае какво е търсил Кобърн. Нито Доръл, нито свекърът на госпожа Жилет.

Разказа на Том за неочакваното пристигане на Стан Жилет на местопрестъплението и подробно описа бившия военен, чак до лъснатите до блясък обувки.

— Тежък характер има, но в подобна ситуация и аз не бих се държал мило — призна заместник-шерифът.

Взе си довиждане с Том, но му позволи да огледа къщата. Том се постара да не се пречка на техническите лица, които усърдно ровеха в стаите и се опитваха да съберат доказателства. Влезе и излезе след няколко минути.

Връщането в Лафайет му отне повече от час. Когато най-сетне влезе в кабинета си, почувства облекчение, че е отхвърлил неприятното задължение.

Но нямаше и минута, откак бе седнал зад бюрото си, когато служебният телефон звънна. Натисна мигащото бутонче на вътрешната линия.

— Да?

— Заместник-директор Хамилтън се обажда от Вашингтон.

Стомахът на Том се преобърна. Той се прокашля, преглътна, благодари на секретарката и едва тогава натисна другия мигащ бутон.

— Агент Ван Алън.

— Здравей, Том. Как си?

— Добре, сър. А вие?

Клинт Хамилтън премина направо към въпроса с обичайната си деловитост.

— Озовал си се в страхотна воняща каша.

Том, който се чудеше как, по дяволите, Хамилтън е разбрал това, се обади предпазливо:

— Изминаха няколко напрегнати дни.

— Докладвай.

Следващите пет минути говори само Том. На няколко пъти направи пауза, за да се увери, че линията не е била прекъсната случайно. Хамилтън не задаваше въпроси, но Том можеше да чуе дишането му, затова продължаваше да говори.

Когато приключи, Хамилтън мълча известно време, достатъчно, за да накара Том да попие влагата над горната си устна с джобната си кърпичка. Хамилтън му бе гласувал огромно доверие. Вярата в способностите му сега бе подложена на изпитание и той не искаше да разочарова покровителя си.

Когато най-сетне заговори, Хамилтън изненада Том с въпрос:

— От твоите агенти ли е?

— Моля?

— Този Кобърн. Да не би да е агент под прикритие, който работи по разследването на транспортната компания на Сам Марсет?

— Не, сър. Не бях чувал за него, докато не отидох на местопрестъплението в склада. Научих името на заподозрения от Фред Хокинс.

— Фред Хокинс, който сега е мъртъв.

— Точно така.

След още една продължителна пауза Хамилтън се обади:

— Добре, продължавай.

— Аз… хм…

— Тъкмо ми обясняваше как агенти от твоя офис работят рамо до рамо с полицаите от Тамбур.

— Да, сър. Не исках да ги дразня с присъствието си. Убийствата в склада са под тяхна юрисдикция. Офисът на шерифа разследва убийството на Фред Хокинс. Но след като се изясни, че госпожа Жилет наистина е била отвлечена…

Хамилтън го прекъсна грубо.

— Наясно съм с юрисдикцията, Том. Да се върнем на Сам Марсет. Той е имал прекрасни условия да се заеме с нелегален трафик.

Том прочисти гърлото си.

— Да, сър.

— Стигнал ли си до някакви други заключения?

— Не, нищо засега. — Разказа на Хамилтън за претърсването на камионите на компанията, за разпитите на шофьори и други служители. — Наредил съм на наши агенти да издирят и разпитат всеки, който е бил в склада или наоколо през последните трийсетина дни, но засега не е открита и следа от контрабанда.

— Какъв е мотивът на заподозрения да убие Сам Марсет и колегите си?

— Опитваме се да установим това, сър. Но начинът му на живот ни създава затруднения.

— В какъв смисъл?

— Кобърн е самотник. Няма приятели, семейство, почти не е общувал с колегите си. Никой не го познава добре. Хората…

— Постарай се максимално, Том — прекъсна го Хамилтън с явно нетърпение. — Направи предположение. Защо ги е убил?

— Бил е недоволен от работата си.

— Недоволен от работата — Хамилтън го повтори без всякаква емоция и определено без въодушевление.

Том реши, че е най-добре да замълчи.

Накрая директорът проговори:

— Ако Кобърн просто е имал зъб на шефа си и е откачил, защото са го засегнали на товарната рампа или не са му платили достатъчно за наднорменото работно време, защо е отишъл в къщата на мъртво ченге и я е обърнал с главата надолу? Ако се е опитвал да избяга от местопрестъплението, защо е останал при вдовицата с детето за близо двайсет и четири часа? И ако ги е взел със себе си, защо го е направил? Защо просто не се е отървал от тях там, на място? Това необичайно поведение не те ли дразни?

Въпросите не бяха реторични. Том бе работил с Клинт Хамилтън в офиса на Бюрото в Лафайет за кратък период, който му бе достатъчен да разбере, че този човек не си губи времето в излишни приказки.

Когато Хамилтън бе повишен и изтеглен във Вашингтон, Колумбия, прескачайки областното ниво в Ню Орлиънс, той бе препоръчал Том за свой наследник. Том бе наясно, че подкрепата от страна на Хамилтън е била посрещната със скептицизъм от някои и открито недоволство от други. Човекът се бе борил за Том и бе спечелил битката.

Всеки ден, когато влезеше в кабинета, където някога бе седял Хамилтън, Том изпитваше гордост, че е наследил един толкова способен, уважаван и дори всяващ страх агент. И в същото време го обземаше паника, че не е способен да отговори на високите стандарти и очакванията на предшественика си. Във всяко отношение.

Понякога беше болезнено откровен със себе си и стигаше дотам, да се пита дали Хамилтън не му бе подхвърлил поста заради Лени. Кипваше от унижение и възмущение при мисълта, че назначението му може да се дължи на снизхождение, но се опасяваше, че случаят е точно такъв.

Питаше се и откъде Хамилтън черпи информацията си. Не само знаеше за убийството на Марсет и станалото след това, но бе добре запознат с подробностите. Което означаваше, че бе разговарял с някой в местния офис, преди да се обади на Том. Това го засегна.

Но тъй като не искаше Хамилтън да долови съмненията му, той си придаде фалшива увереност.

— И аз си задавам тези въпроси, сър. Те са доста притеснителни.

— Меко казано. Ясно е, че това не е случайно избухване на психар с лични проблеми. Което означава, Том, че имаш ясна задача.

— Да, сър.

— Първото и най-важно нещо е да ги намериш.

— Да, сър.

След напрегната и продължителна пауза Хамилтън каза само:

— Ще очаквам новини. — И прекъсна връзката.