Сандра Браун
Смъртоносно (24)

Двадесет и трета глава

Когато Том се прибра у дома, Джанис бе потънала в любимата си игра с мобилния телефон. Дори не разбра, че е там, докато не застана зад гърба й и не произнесе името й. Джанис подскочи до тавана.

— Том! Не прави така!

— Съжалявам, че те изплаших. Мислех, че си ме чула.

Той не можа да прикрие горчивината в гласа си, въпреки че опита. Тя играеше някаква игра на думи с човек, който живееше на другия край на света. Неговият свят се срутваше. Животът му се струваше ужасно несправедлив. В крайна сметка всичко, което правеше, целеше да спечели одобрението й, да се издигне в очите й, да подобри поне малко ужасния им живот.

Разбира се, тя не беше виновна, че бе имал лош ден. Не заслужаваше да я превръща в изкупителна жертва. Но той се чувстваше победен и огорчен, затова вместо да каже нещо, което да предизвика кавга, той остави куфарчето си в кабинета, където я бе сварил, и отиде в стаята на Лени.

Очите на момчето бяха затворени. Том се запита дали те просто не се бяха отворили след някое мигване, или Лени наистина спеше. Дали сънуваше? Ако да, какво ли сънуваше? Беше мазохистично да си задава подобни въпроси. Никога нямаше да получи отговори на тях.

Продължи да се взира в неподвижното момче и си припомни нещо, което се бе случило скоро след раждането на Лени, когато двамата с Джанис още се опитваха да проумеят степента на уврежданията му и как това щеше да повлияе на живота им. Един католически свещеник ги бе посетил в дома им. Бе дошъл да ги утеши и успокои, но изтърканите му фрази за Божията воля само ги бяха разстроили и разгневили. Минути след като бе пристигнал, Том му бе показал вратата.

Но свещеникът бе казал нещо, което остана в съзнанието му. Мнозина вярват, каза той, че увредените дечица като Лени имат директна връзка с Бог и макар да не могат да общуват с нас тук, на земята, те са в постоянно общение с Всевишния и ангелите. Това навярно бе една от баналностите, която свещениците бяха длъжни да говорят в паството си. Но понякога Том жадуваше да повярва в това.

Той се наведе и целуна челото на Лени.

— Кажи им една добра дума и за мен.

Когато влезе в кухнята, Джанис му поднесе чинията на единична подложка за сервиране и каза с извинителен тон:

— Не знаех кога ще се прибереш и дали изобщо ще се върнеш, затова не съм готвила.

— Така е добре.

Той седна до масата и разгъна салфетката в скута си. Салатата от скариди, намазаните с масло франзели и резенчетата пъпеш бяха аранжирани с вкус и изглеждаха апетитно, но той не усещаше глад.

— Искаш ли чаша вино?

Том поклати глава.

— Трябва да се върна в офиса за малко. Длъжен съм да съм там, ако изскочи нещо.

Джанис седна на стола насреща му.

— Изглеждаш изморен.

— Така се чувствам.

— Нещо ново по отвличането?

— Нищо, а всички са навън и ги търсят, дори и кучкарят на управлението. Тях или телата им.

Жена му кръстоса ръце пред гърдите си и се сви.

— Дори не го казвай.

Том постави лакътя си на масата и подпря челото си върху дланта, после вдигна глава и разтри слепоочието си. Джанис се пресегна през масата и погали ръката му, която лежеше отпусната до чашата с вода.

— Не мисля, че ги е убил, Том.

— Тогава защо ги е отвлякъл?

— За откуп?

— Няма обаждане. Следим домашния телефон на свекъра й. Получил е множество загрижени обаждания от познати, но нищо друго. Същото е и с мобилния му номер. — Вдигна вилицата си и замислено почука с нея по ръба на чинията, но дори не опита храната. — Не мисля, че става дума за откуп.

— Защо смяташ така?

— Кобърн не прилича на човек, който може изведнъж да превърти и да застреля всичко живо на работното си място или в училище.

— Как така?

Том осъзна, че не може да хапне нищо, остави вилицата и се опита да подреди мислите, които цял ден се въртяха в главата му.

— Типично за тези хора е да заемат предизвикателна позиция срещу мръсния, гнил свят и всички в него, които са ги засегнали по някакъв начин. Категорично искат да заявят за себе си и да оставят трайно впечатление, а после да изгорят на кладата, образно казано. Ако не се самоубият на местопрестъплението, те обикновено си отиват у дома, убиват жена си и децата, родителите си, роднините или който е там, а после се самоубиват. — Той свали ръце в скута си и погледна към Джанис. — Понякога задържат заложници за известно време, преди да ги убият или освободят. Но обикновено не изчезват някъде с тях.

— Разбирам какво казваш, но… — Тя леко тръсна глава. — Съжалявам, Том. Не знам как да отговоря, защото не схващам накъде клониш.

— Само изтъквам, че Лий Кобърн не е класическият масов убиец.

— Има ли такъв тип?

— Естествено има и изключения, но той не отговаря на общоприетия профил. — Поколеба се, после добави: — Дори Хамилтън го е усетил.

— Клинт Хамилтън ли? Мислех, че е във Вашингтон.

— Така е. Но ми се обади днес, искаше да знае какво, по дяволите, става тук при нас и какво ще предприема аз.

Джанис се слиса.

— Значи те е проверявал?

— В общи линии.

— Какво нахалство. — Тя бутна стола си назад и посочи към недокоснатата му чиния. — Няма ли да вечеряш?

— Съжалявам, не. Изглежда добре, но… — Том довърши фразата с безпомощно свиване на рамене.

Тя отнесе чинията му до кухненския плот, като тихичко ругаеше предшественика на съпруга си в службата.

— Ако е смятал, че не си достоен за работата, защо се застъпи да получиш този пост?

Отговорът на този въпрос според Том бе твърде унизителен, за да го изрече гласно, особено пред Джанис. Тя ненавиждаше пораженческото поведение. Най-вече у съпруга си.

Том каза:

— Не знам откъде Хамилтън е получил информацията си, вероятно от други агенти в офиса, но явно е забелязал същите несъответствия в начина на действие на Кобърн, които направиха впечатление и на мен. Дори ме попита да не би Кобърн да е агент от моя офис, който е работил под прикритие в транспортната компания.

Тя избухна в смях, после доби сериозен вид толкова бързо, че му се стори комично.

— Такъв ли е?

Том й се усмихна иронично.

— Не. Поне аз не съм го пращал там. — Усмивката му помръкна. — Някой в Ню Орлиънс, който стои по-високо от мен, би могъл да го прати вероятно. Или някой от друга държавна агенция.

— Без да те информират?

Той просто сви рамене, понеже не му се искаше да признае гласно, че няма особена тежест. Или поне така смятаха колегите му.

Тя отново дойде при него на масата.

— Хамилтън няма право да се меси. Този мъж има огромно его.

— Ти дори не си го срещала.

— Съдя по онова, което си ми казвал за него. Бясна съм, че си е позволил да те следи.

Реши да не й казва, че не е бил единственият агент в офиса, който се е чул с Хамилтън същия ден. Мнозина сред агентите не бяха одобрили назначението му и изобщо не си бяха направили труда да скрият чувствата си. Но имаше и такива, които било с думи, било с поведение, бяха демонстрирали подкрепата си. Сред тях бе и една жена, която работеше като аналитик. Тя бе споделила, че и други агенти в офиса са били търсени по телефона от Хамилтън.

— По някаква причина — каза тя на Том при затворени врати — този случай се е озовал в полезрението на Хамилтън. Следи го отблизо и задава въпроси за теб.

— Какви въпроси?

Тя вдигна ръце с открити длани.

— Не искам да се заплитам в интриги, Том. Нуждая се от тази работа. Но реших, че трябва да знаеш, че те следят изкъсо.

Том й благодари. През целия ден долавяше шепот зад гърба си. Това можеше да се дължи на параноята му, но той не мислеше така. Негодуваше от намесата на Хамилтън. Каквато и да бе причината за нея, тя си оставаше обидна и смущаваща.

Той бутна стола си назад и стана.

— Най-добре да се връщам обратно.

Побърза да излезе от кухнята, за да избегне продължението на разговора. Изми се в малката баня в коридора и взе куфарчето си от кабинета. Джанис го пресрещна на задната врата с плик с храна.

— За всеки случай, ако огладнееш. Бисквити с фъстъчено масло и ябълка.

— Благодаря.

Този път тя не го целуна, нито той нея. Но преди да тръгне, тя сложи ръка над лакътя му.

— Справяш се отлично, Том. Не позволявай на Хамилтън или на когото и да било друг да те накарат да мислиш другояче.

Той й се усмихна вяло.

— Няма. Горчивата истина е, че Хамилтън е прав.

— В какъв смисъл?

— Всеки глупак, който следи случая, ще се досети, че не става дума за обикновено отвличане. По всяка вероятност Кобърн е убил Фред Хокинс пред очите на госпожа Жилет. Убийците не оставят очевидци. Кобърн има някаква причина да я остави жива.