Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (73)

Фордът

Джипът беше оставен на засенчен от дърветата участък от пътя, малко след вдлъбнатина, в която несъмнено предишната нощ бе имало вода. Сега се бе превърнала в кална дупка, благодарение на десетината животни, които се плискаха в нея, пиеха и се търкаляха наоколо. Тъкмо тях наблюдаваше през последните няколко минути Сара и се опитваше да реши какво да прави. Животните се въргаляха не само около локвата, но и от двете страни на джипа.

Пахицефалозаврите изпълваха Сара с безпокойство. Бе прекарала много време сред дивите животни в природата, но онова бяха твари, които тя познаваше добре. От дългия си опит знаеше при какви обстоятелства и доколко може да се доближи до тях. Ако бяха хищници, би ги доближила, без колебание. Ако бяха американски бизони, би била предпазлива, но пак би се приближила. За нищо на света обаче не би пристъпила към стадо африкански биволи…

Дръпна микрофона към устните си и попита:

— Колко време ни остава?

— Двайсет минути.

— Значи трябва да ида на всяка цена. Някакви предложения?

Последва пауза.

— Левин твърди, че никой не знае нищо за тези животни, Сара.

— Великолепно.

— Досега не бил откриван цял скелет и никой нямал дори най-бегла представа за поведението им. По всяка вероятност са агресивни.

— Великолепно — повтори тя.

Огледа ситуацията около джипа и надвисналите отгоре дървета. Мястото беше сенчесто, тихо и спокойно.

Радиостанцията изпращя.

— Левин каза, че можеш да опиташ да се приближиш до тях, но много бавно. Да следиш реакцията им. И без резки движения.

Сара се вторачи в животните и се замисли. Главите им имаха такава форма поради някаква причина.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Ще опитам нещо друго.

— Какво?

 

 

— Какво каза тя? — попита Левин.

— Че смята да опита нещо друго.

— Какво например?

Левин отиде до прозореца и погледна навън. Небето изсветляваше все повече. Намръщи се. Това щеше да доведе до нещо. Имаше някакво предчувствие, нещо смътно се въртеше в главата му, без да е в състояние да го определи точно.

Нещо, свързано с дневната светлина…

И територията.

Територия.

Отново погледна към небето и се опита да се съсредоточи. Какво значение имаше дневната светлина? Поклати глава и се отказа, поне за момента.

— За колко време може да включи предпазителите?

— Минута-две — отговори Торн.

— Значи все още имаме време. Радиостанцията изпращя и чуха гласа на Сара.

— Така… намирам се над джипа.

— Къде?

— Над джипа — отговори тя. — На едно дърво.

 

 

Сара се качи на един клон й пропълзя напред. Усещаше как се огъва под тежестта й. Беше жилав. Намираше се на около три метра над колата и се спускаше по-ниско. Малко от животните долу й бяха обърнали внимание, но стадото като цяло й се стори обезпокоено. Налягалите се изправиха, започнаха да се разхождат и озъртат. Видя как опашките им се заразмахваха неспокойно.

Тя продължи напред, клонът се спусна още по-ниско. Беше хлъзгав от дъжда предната нощ. Опита се да прецени местоположението си спрямо джипа и то й се стори добро.

Изведнъж едно от животното се засили и блъсна с глава ствола на дървото, на което беше тя. Ударът беше изненадващо силен. Дървото се залюля, клонът й се заклати нагоре-надолу и Сара напрегна всички сили, за да се задържи.

По дяволите, изруга мислено.

Издигна се нагоре, после се спусна надолу и тогава изгуби равновесие. Ръцете й се хлъзнаха по мократа кора и тя полетя надолу. В последния момент забеляза, че въобще няма да падне върху покрива на джипа. Падна в калта край него.

До животните.

 

 

— Сара? — извика Торн по радиото.

Не последва отговор.

— Какво прави сега пък? — попита Левин и започна да крачи нервно. — Ще ми се да можех да я видя.

Кели се събуди и стана, разтривайки очите си.

— Защо не използвате видеото? — попита тя.

— Какво видео? — учуди се Торн.

Кели посочи към касовия апарат.

— Това е компютър.

— Така ли?

— Да, струва ми се.

 

 

Кели изпусна още една прозявка и седна на стола пред касовия апарат. Приличаше на второстепенен терминал, който едва ли имаше достъп до нещо сериозно, но си струваше да се опита. Включи го. Нищо. Изключи захранването и пак го включи. Нищо.

Разклати крака лениво и без да иска, ритна някакъв кабел под масата. Наведе си и видя, че машината е изключена. Мушна щепсела в контакта.

Екранът светна и се появи една-единствена дума:

РЕГИСТРАЦИЯ:

Знаеше, че за да продължи, щеше да й е нужна парола. Арби я знаеше. Обърна се към него и видя, че още спи. Не й се искаше да го буди. Спомни си, че я бе записал на едно листче, което прибра в джоба си. Може би то все още беше там. Прекоси стаята, намери мокрите, кални дрехи, които бе съблякъл, и започна да бърка в джобовете. Намери портмонето му, ключовете от дома, някакви други неща. Най-накрая, в задния джоб, откри листче, мокро и изцапано с кал. Мастилото беше размазано, но въпреки това успя да го разчете:

VIG/&*849/

Взе листчето и се върна при компютъра. Набра всички знаци внимателно и натисна копчето. Екранът побеля и след секунда се появи надпис. Изненада се, защото не беше като онзи, в караваната:

Беше проникнала в системата, но всичко изглеждаше друго. Може би защото това не е радиомрежата, помисли си. Вероятно се бе свързала със системата на лабораторията. Имаше повече графични изображения, защото терминалът бе свързан със солидни кабели. Не би се учудила, ако имаше и оптически влакна.

— Кели? — извика Левин от другия край на магазина. — Какво става?

— Опитвам се — отговори тя.

Започна да набира клавишите внимателно. На екрана се появиха редове с изображения, един до друг.

Знаеше, че това е някакъв графичен интерфейс, но нямаше представа какво означават отделните изображения, а липсваха и обяснения.

Хората, работили с програмата, вероятно са били запознати с характера й предварително. Кели обаче не знаеше нищо за нея. Искаше да се свърже с видеосистемата, но никое от изображенията не й приличаше на видео. Раздвижи курсора по екрана, без да знае как да постъпи.

Реши, че ще трябва да опитва. Избра ромба на последния ред и го включи.

— Ох-о-о-о! — извика разтревожено.

Левин се приближи.

— Нещо нередно ли има?

— Не, всичко е както трябва.

Натисна черната ивица със заглавието и се върна към предишния екран. Този път опита единия от триъгълниците. Екранът се промени пак.

Това е то, каза си, и в този момент картинките изчезнаха и се появи истинското видеоизображение. На малкия монитор на касовия апарат изображението не беше добро, но тя вече познаваше района и се справяше бързо.

— Какво търсите? — попита.

— Джипа — отговори Торн.

Кели набра нещо на клавиатурата. Появи се нова картина.

— Ето го.

— Наистина ли? — изненада се Левин.

Кели го погледна и каза:

— Да, наистина.

Двамата мъже застанаха зад нея и се вторачиха в екрана, през раменете й. Виждаха джипа, оставен на пътя. Наоколо се разхождаха пахицефалозаврите — доста на брой. Животните побутваха гумите и предната броня.

Сара не се виждаше никъде.

— Къде е? — попита Торн.

 

 

Сара Хардинг беше под колата, легнала по очи в калта. Беше пропълзяла там след падането — нямаше къде другаде да отиде и сега наблюдаваше с тревога краката на разхождащите се наоколо животни.

— Джак, чуваш ли ме? — извика по радиостанцията. Но проклетото нещо отново бе престанало да работи. Животните пръхтяха и тропаха с крака, мъчеха се да се доберат до нея под колата.

След това си спомни, че Торн й бе казал да затегне винтчето на батериите. Протегна ръка назад, напипа апарата и с нокът затегна винтчето.

Слушалките в ушите й зашумяха веднага.

— Джак — извика тя.

— Къде си? — попита Торн.

— Под колата.

— Какво? Да не би вече да си опитала?

— Какво да съм опитала?

— Да я поправиш.

— Не, не съм опитвала да я поправя. Паднах.

— Е, след като и без това си там, можеш да провериш и предпазителите.

— Тук, отдолу ли са?

— Някои. Иди до предните гуми.

Сара се обърна и пропълзя напред.

— Да, до предните гуми съм.

— Вляво, отпред, точно зад бронята, трябва да има една кутия. Вляво.

— Виждам я.

— Опитай да я отвориш.

— Мисля, че ще успея.

Припълзя още малко напред и освободи ключалката. Капачето падна. Под него имаше три черни прекъсвача.

— Виждам три копчета — каза тя. — Сочат нагоре.

— Нагоре?

— Да. Към предницата на джипа.

— М-м-м. Не може да бъде. Можеш ли да прочетеш какво пише?

— Да. Пише „15 VV“ и „02 R“.

— Аха, това обяснява всичко.

— Какво?

— Кутията е наопаки. Щракни копчетата на обратната страна. Сухи ли са ти ръцете?

— Не. Подгизнала съм. Лежа в гадна кал.

— Тогава го направи с ръкава на ризата си или нещо друго.

Сара се придърпа още малко напред. Най-близкото животно изпръхтя и блъсна бронята. Няколко глави се наведоха надолу и започнаха да я разглеждат.

— Имат лош дъх — каза Сара.

— Повтори! Не чух.

— Няма значение. — Щракна прекъсвачите един след друг. Някъде над главата й се разнесе жужене. — Направих го. — Колата забръмча.

— Това е добре — отбеляза Торн.

— Какво да правя сега?

— Нищо. По-добре чакай.

Сара се отпусна в калта и се загледа в краката на животните. Продължаваха да се разхождат наоколо.

— Колко време имаме? — попита тя.

— Около десет минути.

— Джак, не мога да мръдна оттук.

— Знам — отговори той.

Сара погледна към животните. Бяха от всички страни на колата. Струваше й се, че стават още по-неспокойни и активни. Душеха нетърпеливо и тропаха с крака. Защо са толкова нервни, зачуди се тя. Тогава съвсем неочаквано всички се разбягаха. Тичаха към колата и нататък, по пътя. Обърна глава, за да ги проследи с поглед.

Тишина.

— Джак?

— Да.

— Защо се разбягаха?

— Стой под колата — каза Торн.

— Джак?

— Не говори. — Радиостанцията млъкна.

Сара зачака, без да знае какво става. Бе почувствала напрежението в гласа на Торн. Не знаеше каква е причината. След секунда обаче чу леко влачене на крака и ги видя — край лявата врата, откъм волана.

Два крака, обути в кални ботуши.

Мъжки ботуши. Сара се намръщи. Позна тези ботуши. Позна и панталоните, въпреки че бяха ужасно мръсни.

Доджсън.

Ботушите се обърнаха с върховете към вратата. Чу се щракването на дръжката.

Доджсън се канеше да се качи.

Сара реагира толкова бързо, че нямаше време да премисли действията си. Изсумтя, извъртя тялото си странично, улови ботушите за глезените и дръпна с всичка сила. Доджсън падна назад и извика от изненада. Падна по гръб и се надигна. Лицето му беше мрачно и ядосано.

Видя я и се намръщи още повече.

— Да вярвам ли на очите си? Мислех, че съм ти видял сметката още на лодката.

Сара почервеня от гняв и започна да се измъква отдолу. Доджсън застана на колене, когато тя беше наполовина излязла, но в този момент земята започна да трепери. Сара веднага разбра защо. Видя как Доджсън хвърля поглед през рамо, как се залепва за земята. Веднага пропълзя под колата, до нея.

Сара също се скри отдолу и погледна пътя в двете посоки.

Видя тиранозавърът. Земята се тресеше при всяка негова стъпка. Доджсън се мъчеше да застане в средата на джипа, близо до нея, но Сара не му обръщаше внимание. Тя не отделяше поглед от големите крака с остри нокти, които приближиха до джипа и спряха. Бяха около метър в диаметър. Тиранозавърът изрева.

Сара хвърли поглед на Доджсън. Беше пребледнял от страх. Големият хищник не продължи по-нататък. Спря до джипа и запристъпя от крак на крак. Чу как души някъде високо горе. Чу се рев и главата се наведе. Долната челюст почти опря в земята. Не виждаше окото, а само челюстта. Тиранозавърът подуши пак, бавно и продължително.

Надуши ги.

До нея Доджсън започна да трепери. Самата тя се чувстваше странно спокойна. Знаеше какво трябва да направи. Премести бързо тялото си, извъртя се, опря главата и раменете си на задната гума. Доджсън се обърна към нея точно в момента, в който Сара изрита краката му. За да се покажат навън.

Доджсън, ужасен, се опита да се съпротивлява, но Сара имаше солидна опора. Постепенно ботушите му се показаха под хладното утринно небе. Тя напрегна всички сили и продължи да натиска.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя Доджсън с изтънял глас. Сара чу рева на тиранозавъра. Видя големите крака да пристъпват. — Престани! Чуваш ли! Полудя ли?

Но Сара не престана. Премести единия си крак на рамото му и го изрита за последен път. Доджсън продължи да се съпротивлява още секунда, после тялото му рязко се отмести — тиранозавърът беше захапал краката му и го дръпна.

Доджсън стисна с ръце ботуша й — опитваше се да се задържи, да я повлече със себе си. Тя го изрита с другия крак по лицето. Пусна я. Плъзна се навън.

Сара зърна за миг ужасеното му лице, пепеляво на цвят, отворената уста. Не каза нищо. Видя как пръстите му се забиват в калта и оставят дълбоки бразди. Всичко бе странно тихо. Доджсън се обърна по гръб и погледна нагоре. Сянката на тиранозавъра падна върху него. Големият крак се спусна надолу, настъпи го, после главата се наведе пак, с отворени челюсти. Доджсън започна да крещи, когато челюстите се присвиха и когато се издигна нагоре.

 

 

Доджсън почувства как се издига високо във въздуха. Не престана да крещи. Знаеше, че огромното животно всеки момент ще стисне челюстите си и той ще умре. Но тиранозавърът не затвори челюстите си.

Почувства, че го носят през джунглата. Клоните на дърветата го шибаха по лицето. Топлият дъх на животното обливаше тялото му на тласъци. По гръдния му кош се стичаше слюнка. Стори му се, че ще умре от ужас.

Но тиранозавърът не затвори челюстите си.

 

 

На монитора в магазина видяха как тиранозавърът отнася Доджсън. По радиото чуваха писъците му.

— Виждаш ли? — обади се Малкълм. — Има Бог.

Левин се намръщи.

— Тиранозавърът не го уби. — Посочи екрана. — Виждаш ли, ръцете му още се движат. Защо не го уби?

 

 

Сара Хардинг изчака, докато писъците утихнат. Изпълзя изпод колата и се изправи. Отвори вратата и седна зад волана. Ключът беше на мястото си. Улови го с кални пръсти, завъртя го. Чу се боботене, после свистене. Светлините на таблото светнаха. После всичко утихна. Работеше ли? Опита да завърти волана и го направи без усилие — значи механизмът за олекотяване беше в ред.

— Джак?

— Да, Сара?

— Колата работи. Връщам се.

— Добре — каза той. — Бързай.

Включи на скорост и изчака трансмисията да подеме. Колата беше необикновено тиха, почти не се чуваше. Затова чу далечното боботене на хеликоптер.