Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (29)

Енергия

Подкараха колата към другата страна на лабораторията, където беше електроцентралата. По пътя, вдясно от тях, видяха малко селище. Торн преброи шест къщи, построени в плантаторски стил, и една по-голяма, обозначена като „Резиденция на директора“. Личете си, че навремето къщите са били добре поддържани, но сега бяха обрасли с храсталаци и почти бяха потънали в джунглата. В центъра на комплекса имаше тенискорт, празен плувен басейн и нещо, което напомняше магазин. Отпред видя неголяма бензинова колонка.

— Чудя се колко души са живели тук — каза Торн.

— Откъде си сигурен, че всички са си отишли? — попита Еди.

— Какво искаш да кажеш?

— Шефе, тук има електричество. След толкова години… Трябва да има някакво обяснение.

Еди сви зад товарните рампи и продължи нататък, към електроцентралата, точно напред.

Електроцентралата нямаше прозорци и представляваше безлична бетонна кутия, в горния край на която имаше метални решетки за вентилация. Металът отдавна бе ръждясал, а на места се виждаха жълти петна.

Еди заобиколи постройката, за да открие врата. Беше отзад — тежка, стоманена, с олющен надпис:

ВНИМАНИЕ, ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ. НЕ ВЛИЗАЙ.

Тримата слязоха. Торн вдъхна въздух и отбеляза:

— Сяра.

Малкълм кимна.

— Миризмата е силна.

Еди дръпна вратата.

— Момчета, имам чувството, че…

Вратата се отвори безшумно и издрънча, когато се удари и бетонната стена. Еди се вторачи в тъмнината вътре. От пода се издигаше гъста пара, пространството беше изпълнено с метални тръби. Чуваше се силно, постоянно бръмчене.

— Проклет да съм! — изсумтя Еди. Тръгна напред и заоглежда измерителните прибори, много от които бяха нечетливи, защото стъклата им бяха плътно покрити с жълта кора. Съединенията на тръбите също бяха наслоени с жълто. Еди почисти с пръст едно петно.

— Изумително! — промърмори.

— Сяра ли е?

— Да, сяра. Изумително!

Тръгна към източника на звука. Беше голям кръгъл отвор, в който се въртеше турбина с пожълтели перки.

— И това ли е сяра? — попита Торн.

— Не — отвърна Еди. — Трябва да е от злато. Перките на турбината са от някаква златна сплав.

— Злато?

— Да. Металът трябва да е инертен. — Обърна се към Торн и попита: — Даваш ли си сметка какво е това? Невероятно! Толкова компактно и ефективно! Никой не се е сетил как да го направи! Технологията…

— Искаш да кажеш, че това е геотермична централа? — намеси се Малкълм.

— Точно така — кимна Еди. — Уловили са топлинния източник, вероятно газ или пара. Топлината се отвежда през тези тръби и се използва за загряване на водата в затворен цикъл… ето тази система тук… а после тя върти турбината, която пък генерира електричество. Независимо какъв е топлинният източник, щом е от земята, металите корозират много бързо. Поддръжката е много тежка… А тази централа продължава да работи. Изумително!

На едната стена имаше пулт за управление, който разпределяше напрежението в целия лабораторен комплекс. Беше покрит с мухъл, а на няколко места личаха хлътнатини.

— Тук от години не е влизал никой — отбеляза Еди. — Голяма част от електрическата мрежа вече не функционира, но самата централа продължава да работи… изумително!

Торн се закашля от миришещия на сяра въздух и излезе навън. Огледа задната част на лабораторията. Едната от товарните рампи беше напълно запазена, ала другата бе рухнала. Тревата зад сградата беше изпотъпкана.

Малкълм също излезе и застана до него.

— Питам се дали животно е направило това.

— Смяташ ли, че животно би могло да нанесе такива поражения?

Малкълм кимна.

— Някои от тези динозаври са по четирийсет-петдесет тона. Едно-единствено животно тежи колкото стадо слонове. Рампата може преспокойно да е разрушена от тях. Виждаш ли пътеката, ето там? Тя е отъпкана от животни и минава край рампата.

— А не са ли помислили за това, когато са ги пуснали на свобода? — попита Торн.

— Допускам, че са смятали да ги държат навън само няколко седмици или месеци, а после да ги приберат, докато са все още млади. Не смятам, че са предвиждали да…

Прекъсна ги някакво електростатично свистене. Идваше откъм джипа. Еди забърза нататък разтревожено.

— Знаех си — каза той. — Комуникационният ни модул ще се изпече! Трябваше да вземем другото устройство. — Отвори вратата на джипа, качи се на мястото до шофьора, взе слушалката и натисна бутона за автоматична настройка. През предното стъкло видя, че Малкълм и Торн се приближават.

След миг се чу дрезгаво гласче:

— … в колата!

— Кой говори?

— Доктор Торн! Доктор Малкълм! Бързо в колата!

Когато Торн се приближи, Еди каза:

— Шефе, това е онова проклето хлапе!

— Какво! — възкликна Торн.

— Арби.

— Качете се в колата! — продължаваше да вика Арби по радиото. — Идва! Виждам го!

— Какви ги дрънка? — попита Торн. — Не е тук, нали? Искам да кажа на острова?

Радиото изпращя.

— Да, тук съм. Доктор Торн!

— Ама как, по дяволите, е успял…

— Доктор Торн! Качете се в колата!

Торн почервеня от яд. Сви юмруци.

— Как е успял да го направи този малък кучи син? — Грабна слушалката от Еди и се развика: — Арби, за Бога…

— Идва!

— Какви ги говори? — учуди се Еди. — Като че ли е изпаднал в истерия.

— Виждам го на монитора! Доктор Торн!

Малкълм се огледа.

— Може би наистина трябва да влезем — каза той тихо.

— На какъв монитор!? — извика Торн. Беше бесен.

— Не знам, шефе — отвърна Еди, — но ако го хваща на караваната, би трябвало да го видим и ние.

Включи монитора на арматурното табло и изчака да загрее.

— Това проклето хлапе! — продължаваше Торн. — Ще му извия врата!

— Мислех, че ти допада — вметна Малкълм.

— Да, но…

— Хаосът в действие — поклати глава Малкълм.

Еди се вторачи в монитора.

— О, по дяволите — изпъшка той.

 

 

На малкия монитор на арматурното табло се виждаше могъщото туловище на един тиранозавър рекс, който крачеше по пътеката право към тях. Кожата му беше на червеникавокафяви петна, напомнящи засъхнала кръв. Мощните мускули на краката му изпъкваха съвсем отчетливо на слънчевата светлина. Животното се движеше бързо, без никакви признаци на страх или безпокойство.

Торн се вторачи в картината и извика:

— Всички в колата, бързо!

Качиха се и затвориха вратите. Тиранозавърът излезе извън обхвата на камерата, но те чуха приближаването му. Земята под тях завибрира.

— Иън? — попита Торн. — Какво според теб трябва да направим?

Малкълм не отговори. Седеше замръзнал, вторачен право напред, с безизразно лице.

— Иън? — подкани го Торн.

Радиото изпращя. Арби каза:

— Доктор Торн, вече не го виждам на монитора. Появи ли се при вас?

— Боже! — изпъшка Еди.

Тиранозавърът се появи от листака вдясно от джипа. Движеше се с изумителна скорост — огромен, колкото двуетажна постройка. Главата му се издигаше високо над тях, извън полезрението им. Беше невероятно пъргав и подвижен за тази голяма маса. Торн го гледаше занемял от удивление. Чакаше да види какво ще се случи. Почувства как колата се поклаща с всяка могъща стъпка на животното. Еди простена тихо.

Тиранозавърът не им обърна никакво внимание. Без да намалява темпото, той мина пред джипа и преди да успеят да го разгледат както трябва, тялото му се скри сред дърветата вляво. За миг видяха само краката и силната балансираща опашка, на около три метра височина, която се полюляваше с всяка стъпка.

Толкова бързо, помисли си Торн. Бързо! Животното се бе появило, беше закрило всичко пред очите им и бе изчезнало. Струваше му се невероятно такава огромна маса да се движи толкова енергично. След това пред погледите им остана само полюляващият се връх на опашката.

В следващия момент опашката удари предницата на джипа и се чу силен металически звук.

Тиранозавърът спря.

Разнесе се нисък, неуверен рев. Опашката се залюля напред-назад колебливо, сякаш опипваше, и докосна радиатора още веднъж.

Видяха как листата вляво се раздвижват и огъват, после опашката изчезна.

Защото, Торн си даде сметка, тиранозавърът се връщаше.

Излезе отново от джунглата и пое към колата, докато застана точно пред тях. Изръмжа — дълбок, гърлен звук — и наклони леко глава, за да види по-добре странния непознат предмет. После се наведе и Торн видя, че в устата му има нещо — от двете страни на челюстта му висяха краката на някакво същество. Наоколо жужеше облак мухи.

— По дяволите! — изпъшка Еди.

— Тихо! — прошепна Торн.

Тиранозавърът изсумтя и се втренчи в колата. Наведе се още повече и подуши няколко пъти, като накланяше глава вляво и вдясно. Торн си даде сметка, че души радиатора. Обнюха гумите и вдигна глава на нивото на капака. Гледаше ги през предното стъкло. Примигна. Очите му бяха студени, змийски.

Торн имаше чувството, че разглежда тях — погледът се местеше от единия към другия, върху третия. Побутна с муцуна калника, сякаш за да провери теглото на джипа, да го прецени като противник. Торн стисна кормилото и стаи дъх.

Тогава тиранозавърът отстъпи крачка назад, застана точно пред джипа и се обърна с гръб. Вдигна опашката си и започна да се приближава. Опашката му остърга покрива. Задницата му се залепи за капака…

Тиранозавърът клекна върху предницата на джипа — колата се наклони напред, бронята опря в земята под огромната му тежест. В началото не направи нищо — стоеше неподвижно, но след малко започна да търка бутовете си в капака, при което металът проскърца.

— Какво, по дяволите, прави!? — попита Еди.

Тиранозавърът се изправи отново и Торн видя, че по предния капак се стича някаква бяла каша. Огромното животно веднага се отдалечи към пътеката и след миг изчезна в джунглата.

След малко го видяха да прекосява откритото пространство по-нататък. Мина покрай магазина, после между две от къщите и отново се скри от очите им.

Торн погледна към Еди, който кимна към Малкълм, Малкълм не се бе обърнал след тиранозавъра. Все още не помръдваше, втренчен право напред, тялото му беше напрегнато.

— Иън? — каза Торн и го докосна по рамото.

— Отиде ли си? — попита Малкълм.

— Да, отиде си.

Иън Малкълм се отпусна, раменете му увиснаха и той въздъхна замислено. Главата му се отпусна към гърдите. След миг пое дълбоко дъх и отново изправи глава.

— Трябва да призная, че човек не вижда подобно нещо всеки ден — каза той.

— Добре ли си? — попита Торн.

— Да, да, нищо ми няма — отвърна Малкълм и сложи ръка на сърцето си. — Разбира се, че съм добре. В края на краищата това беше малък екземпляр.

— Малък?! — възкликна Еди. — Наричаш този изверг „малък…“

— Да, за тиранозавър. Женските са доста по-големи. При тиранозаврите има полов диморфизъм… женските са по-едри от мъжките. Предполага се и че предимно те са ловували. Може би ще успеем сами да установим дали е така.

— Един момент — каза Еди, — защо си толкова сигурен, че е бил мъжки?

Малкълм посочи към бялата каша върху капака на джипа, която бе започнала да изпуска специфична миризма.

— Току-що ни беляза като своя територия.

— Е, и? Може би и женските маркират територията си по същия начин.

— Възможно е — отвърна Малкълм, — но само мъжките имат анални жлези, които изпускат специфично вещество. Нали видя как го направи?

Еди погледна тъжно към капака на джипа.

— Надявам се да успеем да го измием — каза той. — Донесох някои разтворители, но не съм очаквал… секрет от динозавър.

Радиото изпращя.

— Доктор Торн? — обади се Арби. — Доктор Торн? Всичко наред ли е?

— Да, Арби… благодарение на теб.

— Тогава какво чакате? Доктор Торн, не видяхте ли доктор Левин?

— Не, още не.

Торн посегна към сигналното устройство, но то бе паднало на пода. Наведе се и го вдигна. Координатите на Левин се бяха променили.

— Движи се…

— Знам, че се движи. Доктор Торн?

— Да, Арби — отвърна Торн и след миг попита: — А откъде знаеш, че се движи?

— Виждам го. В момента е на велосипед.

 

 

Кели дойде в предната част на караваната. Прозяваше се и се опитваше да отмахне косата от лицето си.

— С кого говориш, Арби? — попита тя. Вгледа се в монитора и добави: — Ей, какво е това?

— Включих се в мрежата на зона Б — отговори той.

— Каква мрежа?

— Радиомрежа, Кели. Не знам защо, но все още работи.

— Така ли? А как може да…

— Деца — обади се Торн, — ако не възразявате, сега трябва да намерим Левин.

Арби взе слушалката.

— Движи се с някакво колело по пътека в джунглата. Доста стръмна и тясна е. Струва ми се, че е тази, по която тръгна тиранозавърът.

— Какво? — възкликна Кели.

 

 

Торн включи на скорост и подкара към селището. Минаха покрай магазина, после между къщите. Продължиха по пътеката, по която бе минал тиранозавърът. Беше достатъчно широка и равна.

— Тези деца не бива да са тук — отбеляза Малкълм мрачно. — Не е безопасно.

— Боя се, че вече е невъзможно да предприемем каквото и да било по въпроса — отвърна Торн и включи връзката. — Арби, още ли виждаш Левин?

Джипът подскочи върху някаква неравност — вероятно някогашна цветна леха — и заобиколи къщата на директора. Беше голяма двуетажна постройка в тропически колониален стил, с дървена тераса по цялото продължение на втория етаж. Както и останалите къщи, тя също беше обрасла с храсталаци.

Радиото изпращя.

— Да, доктор Торн, виждам го.

— Къде е?

— Следва тиранозавъра. С велосипеда.

— Следва тиранозавъра — въздъхна Малкълм. — Изобщо не трябваше да се хващам с него!

— Всички сме съгласни по този въпрос — отвърна Торн. Ускори покрай някаква полуразрушена каменна стена, която, изглежда, очертаваше външните граници на селището. Джипът продължи по пътеката и навлезе в джунглата.

— Виждате ли го вече? — попита Арби по радиото.

— Още не.

Пътеката започна да се стеснява все повече. Започнаха да се спускат на зигзаг по склона. След един завой се натъкнаха на паднало дърво, което препречваше пътя. Клоните и кората по средата на ствола бяха оголени и стъпкани — вероятно от минаващите големи животни.

Торн натисна спирачката, слезе и отиде зад джипа.

— Шефе — обади се Еди, — нека ида аз.

— Не — възрази Торн. — Ако се случи нещо, само ти можеш да поправиш апаратурата. Ти си по-важен, особено след като и децата са тук.

Торн откачи мотоциклета от куките, провери акумулаторите и го избута отпред.

— Дай ми карабината — каза на Малкълм и я окачи през рамо. После взе едни слушалки от арматурното табло. Закопча батериите на колана си и намести микрофона край бузата си. — Вие двамата се върнете при караваната — добави след това. — Погрижете се за децата.

— Но, шефе… — понечи да възрази Еди.

— Прави, каквото ти казвам — прекъсна го Торн, прехвърли мотоциклета над падналото дърво и сам се прекачи от другата страна. После върху ствола видя същата бяла пихтия със специфична миризма — беше полепнала и по ръцете му. Погледна към Малкълм въпросително.

— Маркиране на територия — отбеляза той.

— Страхотно — изсумтя Торн. — Направо великолепно.

Избърса длани в панталона си, качи се на мотоциклета и го подкара.

 

 

Пътеката се стесни. Клоните го удряха по раменете и краката. Тиранозавърът беше някъде напред, но не го виждаше. Караше бързо.

Слушалките му изпращяха и чу гласа на Арби:

— Доктор Торн? Виждам ви.

— Добре — отговори Торн.

— Но не виждам доктор Левин. — Гласът на Арби прозвуча разтревожено.

Електрическият мотоциклет не издаваше почти никакъв звук, особено когато се спускаше. След малко пътеката се разклони. Торн спря, облегна се на кормилото и се вгледа в следите в калта. Тиранозавърът беше тръгнал вляво. Видя и следата от велосипеда. Тя също водеше наляво.

Подкара нататък, но по-бавно.

След десетина метра видя полуизяден крак от някакво животно, захвърлен край пътя. Беше полуразложен, покрит с бели червеи и мухи. При сутрешната горещина вонята беше нетърпима. Продължи нататък и скоро видя череп на голямо животно, по който все още се виждаше плът и зелена кожа. И той беше покрит с мухи.

— Минавам край останки от разкъсани трупове — каза в микрофона.

— Точно от това се опасявах — долетя отговорът на Малкълм.

— От кое?

— Може би наблизо има гнездо. Видя ли трупа, който тиранозавърът носеше в устата си? Животното беше мъртво, но не го беше изял. Възможно е да го носи в гнездото си.

— Гнездо на тиранозавър… — заговори Торн.

— На твое място бих действал предпазливо.

Торн изключи мотоциклета от скорост и се спусна до подножието на склона по инерция. Когато пътят се изравни, слезе и продължи пеша. Усещаше, че земята под краката му вибрира. Някъде отпред долиташе дълбок гърлен звук, като мъркане на гигантска котка. Озърна се. Никъде не видя велосипеда на Левин.

Свали карабината от рамото си и я стисна в изпотените си длани. Отново чу ръмженето — ту по-силно, ту сподавено. Имаше нещо странно в този звук. Даде си сметка какво е то едва след няколко секунди.

Не идваше само от един източник — в храсталаците напред ръмжаха най-малко две животни.

Торн се наведе, откъсна няколко стръка трева и ги пусна. Полетяха към краката му. Вятърът духаше срещу него. Продължи напред към храсталаците.

Папратите наоколо бяха огромни и гъсти, но се виждаше, че зад тях има открито място, защото слънцето блестеше през пролуките между листата. Ръмженето стана много силно. Чуваше се и още нещо — някакво странно скимтене. Беше много високо и на моменти напомняше механично стържене като от скърцащо колело.

Торн се поколеба. После много внимателно свали едно голямо листо надолу. И се втренчи.