Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (23)

Пътят

Торн се безпокоеше. Започна да разбира как се чувстваше Еди. Беше построил тези превозни средства, а сега изпитваше неприятното усещане, че е изолиран, че е попаднал на това далечно място, без да ги е изпитал. Продължиха нагоре по стръмния път през тъмната джунгла още петнайсет минути. В кабината стана неприятно горещо.

— Няма ли климатик? — попита Малкълм.

— Не искам да натоварвам акумулатора.

— Мога ли да отворя прозореца?

— Ако смяташ, че няма да има проблеми…

Малкълм сви рамене.

— Защо? — Натисна бутона и стъклото слезе надолу. В кабината нахлу топъл въздух. Погледна Торн и попита:

— Нерви?

— Аха… И още как.

Въпреки отворения прозорец чувстваше как потта се стича по гърдите му.

— Казах ти, че най-напред трябваше да направим изпитанията — обади се Еди по радиото. — Да действаме по правилата. Човек не отива на място, където има отровни кокошки, ако не е сигурен, че колата му ще издържи.

— Колите са наред — отвърна Торн. — Как е нивото на акумулаторите ти?

— Нормално. Много добре. Разбира се, изминали сме само пет мили. Девет сутринта е, шефе.

Пътят сви вдясно, после вляво, след това се заизкачва на зигзаг по стръмнината. Торн трябваше да се съсредоточи изцяло върху управлението на голямата каравана и това донякъде прогони мрачните мисли от главата му.

Пред тях Еди сви вляво и продължи да се изкачва нагоре.

— Не виждам повече животни — каза той. Гласът му прозвуча облекчено.

Най-накрая стигнаха билото на хребета и пътят продължи хоризонтално. Според екрана на ГПС сега се движеха на северозапад, все по-навътре в острова. Джунглата обаче продължаваше да ги притиска от всички страни, та нямаха никаква видимост.

Стигнаха до разклон. Еди отби и спря. Торн видя олющена табела със стрелки към двете посоки. Отляво пишеше „Към блатото“, а вдясно — „Към зона Б“.

— Накъде?

— Към зона Б — отговори Малкълм.

— Добре — кимна Еди и подкара по десния път. Торн го последва. Забелязаха вдясно от тях, че от земята излизат жълтеникави серни изпарения, които бяха оцветили листата в бяло. Миризмата беше силна.

— Вулканични пари — каза Торн на Малкълм. — Както ти предположи.

Минаха край бълбукащо езерце, в краищата на което се бе образувала дебела жълта кора.

— Да… — обади се Еди. — Само че това тук е активно… Всъщност бих казал, че… по дяволите!

Еди натисна рязко спирачките и закова на място. За да не го удари, Торн трябваше да свие рязко встрани. Спря до Еди и го изгледа кръвнишки.

— Еди, за Бога! Какво правиш?!

Но Еди не слушаше.

Гледаше право напред, с провиснала челюст.

Торн също погледна натам.

Точно отпред дърветата край пътя бяха полегнали и през пролуката се откриваше гледка към целия остров на запад. Торн обаче не обърна внимание на панорамния изглед, защото виждаше единствено голямото колкото хипопотам животно, което пресичаше пътя. Не беше хипопотам. На цвят беше светлокафяво, покрито с големи като чинии плочи, а около главата му имаше извит костен гребен, от който излизаха два притъпени рога. Трети рог стърчеше от муцуната му.

По радиото се чу учестеното тежко дишане на Еди.

— Знаете ли какво е това?

— Трицератопс — отвърна Малкълм. — Млад е, ако се съди по вида му.

— Така изглежда — каза Еди. На пътя пред тях се появи много по-голям екземпляр. Беше близо два пъти по-едър от първия, а рогата му бяха дълги, извити и остри. — Защото това е майка му.

Появи се трети трицератопс, после четвърти. Цяло стадо такива животни се заниза бавно през пътя. Динозаврите не обръщаха никакво внимание на автомобилите. Минаха през пролуката в дърветата и изчезнаха надолу по склона.

Едва тогава мъжете насочиха вниманието си към пейзажа. Торн видя просторна блатиста равнина, разделена на две от широка река. По нейните брегове пасяха животни. В южния й край имаше стадо от около двайсет средни по големина и тъмнозелени динозаври. Големите им глави непрекъснато се показваха над тревата край реката. Недалеч Торн зърна осем динозаври с птичи човки и големи, издигащи се над главите им гребени. Те пиеха вода, точеха шии и тъжно тръбяха. Точно отпред видя самотен стегозавър, с извития му гръб и редиците вертикални плочи на гърба. Стадото трицератопси мина бавно покрай него, но той не им обърна никакво внимание. Над гората на запад се издигаха дългите, грациозни шии на десетина апатозаври. Телата им бяха скрити сред листака, който те лениво опасваха. Гледката внушаваше спокойствие. Но беше гледка от друг свят.

— Шефе — обади се Еди. — Що за място е това?