Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (70)

Селището

Сара подкара мотоциклета към селището на служителите. Видя джипа, оставен пред магазина, недалеч от бензиновите колонки. Спря и тримата слязоха. Луната продължаваше да свети. Кели отвори вратата на магазина и помогна на Малкълм да влезе. Сара вкара мотоциклета и затвори.

— Джак? — каза тя.

— Тук сме — обади се Торн. — С Арби.

На лунната светлина, която се процеждаше през прозорците, успя да разгледа вътрешността — приличаше на най-обикновен квартален магазин. Имаше хладилник за безалкохолни напитки със стъклена врата, но кутиите вътре не се виждаха от мухъл. На телените стелажи наблизо личаха шоколадови сладки и дъвки, но опаковките бяха позеленели. На съседната поставка за вестници се виждаха пожълтели страници със заглавия отпреди пет години.

Имаше още пасти за зъби, аспирин, лосиони за слънце, шампоани, гребени и четки, по-нататък видя фланелки, къси панталони, чорапи, тенисракети, бански костюми… Също и сувенири — ключодържатели, пепелници, чаши.

В средата имаше оградено място с касов апарат, микровълнова печка и машина за кафе. Вратичката на печката беше отворена — някакво животно си бе направило вътре гнездо. Машината за кафе беше потънала в паяжини.

— Каква мръсотия — каза Малкълм.

— Нямам претенции — отвърна Сара. На всички прозорци имаше решетки, стените изглеждаха достатъчно здрави. Консервите може би още ставаха за ядене. Видя табелка, на която пишеше „Тоалетни“, така че не бе изключено да има и вода. Поне за известно време тук щяха да са в безопасност.

Помогна на Малкълм да легне на пода, после отиде при Торн и Левин, които се суетяха около Арби.

— Донесох аптечката — каза тя. — Как е той?

— Доста е насинен — отговори Торн. — Има и няколко рани, но нищо счупено. Главата му е най-зле.

— Всичко ме боли — изпъшка Арби. — Даже и устата.

— Дайте някаква светлина — каза Сара. — Остави ме да погледна, Арби. Аха, липсват ти няколко зъба, затова те боли. Това ще се оправи. Раната на главата ти не е сериозна. — Изчисти я с парче марля и се обърна към Торн. — След колко време ще дойде хеликоптерът?

Той погледна часовника си.

— След два часа.

— Къде ще кацне?

— Площадката е на няколко километра оттук.

Сара кимна.

— Добре. Значи имаме два часа, за да стигнем дотам.

— Как ще успеем? — попита Кели. — Джипът е без бензин.

— Не се безпокой — каза Сара. — Все ще измислим нещо. Всичко ще бъде наред.

— Винаги казваш така.

— Защото винаги е истина. Така… Арби, сега искам да ми помогнеш. Трябва да седнеш и да свалиш ризата си…

Торн се отдръпна и застана до Левин, който продължаваше да гледа обезумял от ужас и да трепери. Пътуването с джипа сякаш бе изчерпало всичките му сили.

— Какво говори тя? Тук сме в капан! В капан! — В гласа му се прокрадва истерия. — Не можем да отидем никъде. Не можем да направим нищо. Казвам ви, всички ние ще у…

— Млъкни — прекъсна го Торн, улови го за ръката и се наведе към него. — Не плаши децата!

— Има ли някакво значение? — продължаваше Левин. — Рано или късно ще разберат, че… Ох, по-внимателно!

Торн стисна ръката му силно. Приближи се до него и прошепна:

— Твърде дърт си, за да се държиш като задник. А сега се съвземи. Чуваш ли ме?

Левин кимна.

— Добре. Ще изляза навън, за да видя дали в бензиностанцията е останал някакъв бензин.

— Не е възможно помпите да работят — каза Левин. — Не и след пет години. Казвам ти, губиш си…

— Ричард — прекъсна го Торн отново, — трябва да проверим.

Левин замълча. Двамата се погледнаха в очите.

— Искаш да кажеш, че ще излезеш вън? — попита Левин.

— Да.

Левин се намръщи и пак замълча.

Сара, наведена над Арби, попита:

— Намерихте ли осветление?

— Момент — каза Торн и пак се приближи до Левин. — Е?

— Добре — кимна Левин и въздъхна.

Торн отвори вратата и излезе навън в тъмнината. Левин затвори зад гърба му. Торн чу щракването на бравата. Обърна се веднага и почука тихо. Левин отвори няколко сантиметра и надникна.

— За Бога! — изсумтя Торн. — Не заключвай!

— Помислих си, че…

— Не заключвай проклетата врата!

— Добре, добре, извинявай.

— По дяволите! — изруга Торн, затвори вратата и тръгна.

 

 

Селището беше притихнало. Чуваха се само щурците. Струваше му се прекалено спокойно. Може би усещането се дължеше на контраста с ръмженето и съскането на рапторите? Остана дълго време с гръб към вратата, вторачен към поляната. Не видя нищо. Най-накрая отиде до джипа и потърси радиостанцията. Едва успя да я напипа — беше паднала под седалката. Взе я. Върна се до магазина и почука. Отвори Левин.

— Не беше зак…

— Вземи — каза Торн и пак затвори вратата.

Изчака. Ослушвайки се, огледа околността. Всичко бе потънало в тишина. Луната светеше ярко. Въздухът бе неподвижен.

Приближи се до бензиновите колонки и се вгледа в тях. Ръчката на по-близката беше потънала в ръжда и оплетена с паяжини. Дръпна маркуча, тръсна го, стисна ръкохватката. Не потече нищо. Чукна стъклото пред броячите и то падна в ръката му. Паяците вътре хукнаха уплашено по металните цифри.

Нямаше бензин.

Трябваше да намерят бензин или нямаше да се доберат до хеликоптера.

Намръщи се и се замисли. Бяха стар модел и много надеждни — като тези, които се монтират временно по големите строежи. Това беше разумно решение, защото, в края на краищата, това беше остров.

Спря.

Това беше остров. Следователно всичко е пристигало по въздуха или по вода. По-често по вода, вероятно с лодки. Малки лодки, които са се разтоварвали на ръка. Това означаваше, че…

Наведе се и разгледа основата на помпите. Както очакваше, отдолу нямаше заровен резервоар за горивото. Видя дебела пластмасова тръба, която влизаше в земята под наклон. Водеше някъде встрани от магазина.

Торн тръгна предпазливо нататък. От време на време спираше и се ослушваше, после пак тръгваше.

Сви зад ъгъла на магазина и видя това, което очакваше — двесталитрови варели, подредени край едната стена. Бяха три, свързани с черни маркучи. Разумно решение. Бензинът на острова трябва да е пристигал във варели.

Почука по тях с пръст. Бяха празни. Вдигна ги един по един и го разклати, с надеждата на дъното да е останало малко от ценната течност — трябваха им само литър-два, — ала…

Нищо.

Варелите бяха празни.

Но би трябвало някъде да има и други. Направи бърза преценка — такава голяма лаборатория би имала нужда поне от пет-шест спомагателни превозни средства, а може би и повече. Дори и да са били икономични, биха изгаряли поне по петдесет литра на седмица. За да няма засечки, компанията би складирала запаси най-малко за два месеца, а може би и за шест.

Това означаваше между десет и трийсет варела. Тези варели бяха тежки, така че би трябвало складът да е някъде наблизо, може би на няколко десетки метра…

Обърна се и се огледа. Лунната светлина бе силна, така че се виждаше добре.

От другата страна на магазина имаше открито пространство, обрасло с рододендрони, които скриваха пътеката към тенискортовете. Над тях се виждаше телена мрежа, обвита с пълзящи растения. Вляво беше първата къща на селището. Подаваше се само тъмният й покрив. Вдясно от корта, по-близо до магазина, видя гъсталак, макар че сякаш имаше пролука…

Пътека.

Тръгна нататък. Когато наближи пролуката в листата, съзря вертикален светъл ръб и си даде сметка, че това е ръбът на отворена дървена врата. Сред листата имаше нещо като барака. Другата врата беше затворена. Приближи се още повече и видя ръждясала метална табела с червени букви:

PRECAUCION

NON FUMARE

INLAMMABLE

Спря и се ослуша. Чу ръмженето на рапторите в далечината, но му се стори, че са се върнали назад — поради някаква причина не искаха да влязат в селището.

Изчака малко и с разтуптяно сърце тръгна към тъмния вход на бараката. Нямаше смисъл да се бави — имаха нужда от бензин. Продължи напред.

Пътеката към бараката беше мокра от дъжда, но вътре беше сухо. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината. Помещението беше малко — може би четири на четири. Успя да различи очертанията на десетина ръждясали варела, изправени вертикално. Три или четири бяха хоризонтално. Торн мина покрай всичките и ги разклати — бяха празни, леки.

До един. Празни.

Почувства се победен. Тръгна назад към изхода. Спря за момент и се вгледа в лунната нощ. Тогава, докато стоеше, чу дишане. Вън от всякакво съмнение.

 

 

Левин крачеше от прозорец на прозорец и се опитваше да види какво прави Торн. Беше нервен и напрегнат. Какво правеше Торн? Как можа да се отдалечи толкова? Глупава постъпка. Непрекъснато поглеждаше към вратата и му се щеше да имаше как да я заключи. Така не се чувстваше спокоен.

Торн бе тръгнал към храсталаците и изцяло се бе скрил от очите му. И вече го нямаше доста време — най-малко минута или две.

Вгледа се през прозореца и прехапа устни. Чу далечните ревове на рапторите и разбра, че са останали пред входа на лабораторията. Не бяха дошли дотук, дори сега. Защо? Замисли се. Въпросът бе добре дошъл. Успокояваше го. Въпрос, на който трябваше да намери отговор. Защо рапторите бяха останали там?

Минаха му през ум всевъзможни обяснения. Рапторите изпитват някакъв атавистичен страх от лабораторията, мястото, където са създадени. Спомнят си клетките вътре и не искат отново да попаднат в тях. Подозираше обаче, че най-вероятното обяснение е и най-простото — че територията около лабораторията принадлежи на някое друго животно, което я е белязало с миризмата си и е готово да я отбранява, а рапторите не желаят да навлизат в нея. Спомни си, че дори тиранозавърът бе минал оттук бързо, без да спира.

Чия територия?

Продължаваше да гледа през прозореца и да чака.

— Какво стана с осветлението? — извика Сара от другия край на магазина. — Трябва ми някакво фенерче.

— Веднага — отвърна Левин.

 

 

Торн спря пред входа на бараката и се ослуша.

Чу тихо, леко хрипкаво дишане, като на кон. Голямо животно, застинало в очакване. Звукът идваше някъде отляво. Обърна се натам, съвсем бавно.

Не видя нищо. Луната осветяваше селището. Виждаше магазина, бензиновите колонки, тъмния силует на джипа. Вдясно беше откритото пространство, обрасло с рододендрони. По-нататък тенискортовете…

Нищо друго.

Продължи да се взира и да напряга слух.

Тихото дишане продължаваше. Напомняше шумолене на вятър. Но нямаше вятър — дърветата и храстите не помръдваха.

Или?

Торн имаше чувството, че нещо не е както трябва. Нещо, което е пред очите му, нещо, което би могъл да види, но не виждаше. От напрежението му се струваше, че очите го лъжат. Стори му се, че долови леко движение в храсталаците вдясно. Шарките на листата сякаш помръднаха на лунната светлина. Помръднаха, после пак застинаха.

Но не беше сигурен.

Продължи да се взира в тъмнината. След малко му мина през ум, че не листата са привлекли вниманието му, а мрежата на оградата. В по-голямата си част тя бе покрита с плетеница от пълзящи растения, но тук-там се виждаха и ромбовете на мрежата. Точно там имаше нещо странно — оградата като че ли се движеше някак вълнообразно.

Може би наистина се движи, помисли си. Може би от другата страна има животно, което я клати. Но нещо не беше както трябва.

Имаше нещо друго…

Изведнъж прозорците в магазина светнаха и хвърлиха геометрични петна към откритото пространство и тенискортовете. За миг, само за миг, Торн видя, че храстите до тях имат странна форма, че всъщност бяха два динозавъра, високи по два метра, застанали един до друг, вторачени право в него.

Телата им сякаш бяха покрити със светли и тъмни петна, благодарение на които идеално се сливаха с фона на листата отзад и дори с оградата на тенискорта. Торн се смути. Животните се сливаха с околността съвършено, наистина съвършено. Едва когато прозорците на магазина светнаха, успя да ги забележи.

Гледаше ги, притаил дъх. След малко забеляза, че телата им са оцветени като листата — на светлини и сенки — само до известна височина. По-нагоре бяха на ромбове, като телта на оградата.

Докато ги гледаше, оцветяването им започна да избледнява и съвсем скоро станаха бели, на черни вертикални сенки — точно както тези, които хвърляше светлината от прозореца.

Пред смаяния му поглед двата динозавъра отново се сляха напълно с фона и изчезнаха от очите му. Когато се вгледа много внимателно, едва успя да различи заоблените очертания на телата им. Изобщо нямаше да ги забележи, ако не знаеше, че са там.

Бяха хамелеони, но с много по-силна способност да мимикрират. Торн не беше виждал подобно нещо.

Съвсем бавно той се отдръпна назад в бараката и изчезна в тъмнината.

 

 

— Боже мой! — възкликна Левин, докато гледаше през прозореца.

— Съжалявам — обади се Сара, но се наложи да запаля лампата. Момчето има нужда от помощ, а на тъмно не бих могла да направя каквото и да било.

Левин не й отговори. Продължаваше да гледа навън, опитваше се да осъзнае това, което бе видял току-що. Осъзна, че е зърнал същото, което и в деня, когато бе убит Диего. Същото моментно усещане, че нещо не е наред. Сега вече знаеше какво е то. Само че надхвърляше всички представи за известните животни от планетата и…

— Какво има? — попита Сара и застана до него пред прозореца. — Нещо с Торн ли?

— Гледай — каза Левин.

Тя се вгледа през решетките.

— Какво да гледам? Храстите ли? Е? Какво трябва да ви…

— Гледай! — прекъсна я той.

Тя се взря в тъмнината още малко и поклати глава.

— Съжалявам.

— Започни в долния край на храстите, после премести много бавно поглед нагоре… гледай… ще видиш нещо като очертания.

Сара въздъхна.

— Нищо не виждам.

— Тогава угаси лампата отново.

Тя угаси лампите и за момент Левин видя двете животни, които сега рязко се отличаваха от околния фон — бяха бели, на продълговати черни линии. Започнаха да променят окраската си почти веднага.

Сара се върна, застана до него и този път го видя веднага. Както се очакваше.

— Истина ли е? — възкликна тя. — И са две!

— Да. Едно до друго.

— И… май си променят цвета!

— Да. Променят го.

Докато гледаха, двете животни постепенно добиха окраската на листата около тях и пак станаха невидими. Но способността да се оцветяват със сложни шарки означаваше, че епидермалните пластове на кожата им бяха устроени по начин, подобен на хроматофорите на морските безгръбначни. Фините оттенъци, бързината на смяната означаваше…

Сара се намръщи.

— Какви са те?

— Явно някакви ненадминати хамелеони — отвърна Левин. — Въпреки че според мен не е правилно да ги наричаме така, защото хамелеоните могат само да…

— Какви са тези животни? — прекъсна го Сара нетърпеливо.

— Струва ми се, че са Carnotaurus sastrei. Образци са намерени в Патагония. Високи са три метра, с характерни глави… забеляза ли късите муцуни като на булдог и големите рога над очите? Почти като криле…

— Хищници ли са?

— Да, разбира се. Имат…

— Къде е Торн?

— Изчезна в онези храсталаци вдясно преди известно време. Не съм го виждал оттогава, но…

— Какво ще правим?

— Да правим? Не съм сигурен, че те разбирам.

— Трябва да направим нещо — отговори тя съвсем бавно, сякаш обясняваше на дете. Да помогнем на Торн да се върне.

— Не знам как — възрази Левин. — Тези животни са поне по двеста килограма всяко. А са и две. Казах му да не излиза, но той…

Сара се намръщи. Погледна навън и го прекъсна:

— Иди да запалиш лампата отново.

— Бих предпочел да…

— Върви да запалиш лампата!

Левин се отдалечи от прозореца неохотно. Наслаждаваше се на забележителната си находка, на тази наистина неочаквана способност на този вид динозаври да… макар че не беше без прецедент сред подобни гръбначни… и сега тази мъжкарана го командваше както си иска. В края на краищата тя не беше кой знае какъв учен. Някаква си там естествоизпитателка. Практика без всякаква теория. От хората, които ровят в животинските изпражнения и си въобразяват, че се занимават със сериозна научна дейност. Приятен живот сред природата наистина, но само толкова. Това изобщо не е наука, както и да…

— Пали! — извика Сара, без да отделя очи от прозореца.

Левин запали лампите и тръгна назад към прозореца.

— Гаси!

Върна се и пак щракна електрическия ключ.

— Пали!

Запали.

Сара се отдалечи от прозореца и прекоси стаята.

— Това не им хареса — отбеляза тя. — Обезпокоиха се.

— Може би има рефракционен период, който…

— Да, и аз мисля така. Ето, отвори ги. — Сара взе няколко джобни фенерчета от един от рафтовете и отиде до съседния, за да вземе батерии. — Надявам се все още да са заредени.

— Какво смяташ да правиш? — попита Левин.

— Не аз, а ние — отговори тя мрачно. — Ние.

 

 

Торн стоеше в тъмната барака и гледаше навън през отворената врата. Някой в магазина палеше и гасеше лампите. След това за малко останаха запалени. Сетне пак изгаснаха. Мястото пред бараката се осветяваше само от луната.

Чу някакво движение, меко шумолене. Отново дишането. После видя двата динозавъра да крачат с вдигнати опашки. Окраските им се меняха непрекъснато и бе трудно да се следят, но в едно нямаше съмнение — животните идваха към бараката.

Застанаха пред вратата и лунната светлина очерта силуетите им — най-накрая успя да види ясно формата на телата им. Приличаха на малки тиранозаври, ако не се броят издатините над очите и съвсем малките, почти закърнели предни крайници. Животните наведоха надолу четвъртитите си глави и надникнаха предпазливо в бараката. Душеха, пръхтяха. Опашките им зад тях се поклащаха съвсем бавно.

Бяха твърде големи, за да влязат вътре и за момент Торн се надяваше, че няма да успеят. Но първият приклекна, изръмжа и се промъкна през вратата.

Торн притаи дъх. Опитваше се да измисли някакъв изход от ситуацията, но не беше в състояние. Животните действаха спокойно и сякаш обмислено — първото се отдръпна встрани, за да даде възможност да влезе и второто.

Неочаквано откъм магазина засветиха половин дузина електрически фенерчета. Светлините се движеха по телата на динозаврите — бавно, безразборно, сякаш търсеха нещо.

Животните разбраха, че ги виждат и това определено не им хареса. Заръмжаха и се опитаха да се скрият от светлините, но нямаше къде — лъчите продължаваха да шарят по телата им. Кожата на тези места побеляваше и шарките следваха движението на светлините. Телата им станаха на ивици, ивиците потъмняваха, появяваха се отново.

Лъчите не преставаха да се движат, освен когато осветяваха главите и очите на животните. Примигваха и тръскаха муцуни, сякаш ги бяха нападнали мухи. Разтревожиха се. Обърнаха се, излязоха от бараката и изреваха срещу фенерчетата.

Те не преставаха да ги осветяват. Лъчите се движеха хаотично, объркващо. Животните изреваха пак и пристъпиха заплашително напред, но не много сърцато — явно това, което ставаше, не им допадаше никак. След малко се обърнаха и се отдалечиха отвъд тенискортовете, съпроводени от досадните лъчи.

Торн пристъпи напред.

— Джак — обади се Сара. — По-добре излез веднага, защото могат да решат да се върнат.

Торн излезе бързо и тръгна към светлините. Видя Сара и Левин, които продължаваха да размахват електрическите фенерчета.

Върнаха се в магазина.

 

 

Веднага щом влязоха, Левин затръшна вратата, заключи я и залепи гръб за нея.

— Никога през живота си не съм се страхувал толкова — въздъхна той.

— Ричард — каза Сара хладно, — овладей се.

Тя прекоси магазина и остави фенерчетата на щанда.

— Ама че безумие да излизаш навън! — добави Левин и избърса челото си. Беше плувнал в пот, по ризата му се виждаха тъмни петна.

— Всъщност нямаше нищо страшно — възрази Сара и се обърна към Торн. — Забелязах, че минава известно време, преди кожата им да реагира и да промени цвета си. Наистина ставаше по-бързо, отколкото при октоподите, да кажем, но все пак минаваше известен период. Предположих, че тези динозаври са като всички други животни, които разчитат на камуфлаж. Не нападат, а дебнат в засада. Не са особено бързи или активни. Стоят неподвижно с часове в непроменяща се обстановка, слети с околния фон, и чакат да мине нещо за храна, което не подозира, че са там. Когато обаче осветлението се променя, разбират, че не могат да се скрият и това ги безпокои. Ако се разтревожат достатъчно, предпочитат да избягат, както и стана.

Левин изгледа Торн ядосано.

— Ти си виновен за всичко! Ако не беше излязъл да се разхождаш по това време…

— Ричард — прекъсна го Сара, — нужен ни е бензин. Иначе няма да се измъкнем оттук. Да не би да предпочиташ да останеш?

Левин не отговори и продължи да се въси.

— Е — намеси се Торн, — в онази барака така или иначе нямаше бензин.

— Ха! — възкликна Сара. — Вижте кой се появи!

 

 

Приближи се Арби. Помагаше му Кели. Беше се облякъл с дрехи от магазина — къси панталони и фланелка с къси ръкави, на която пишеше: „ИнДжен, биотехнологични лаборатории“ и отдолу: „Ние правим бъдещето“.

Окото на Арби беше насинено, скулата му беше подута, главата му беше превързана. Ръцете и краката му бяха изподрани. Въпреки всичко стоеше на краката си и дори успя да пусне крива усмивка.

— Как си, момче? — попита Торн.

— Знаете ли какво искам сега повече от всичко друго на света? — попита Арби.

— Какво?

— Диетична ко̀ла — отвърна той. — И много аспирин.

 

 

Сара се наведе над Малкълм. Той продължаваше да тананика тихо, с вперен в тавана поглед.

— Как е Арби? — попита той.

— Добре е.

— Трябва ли му морфин?

— Не, не мисля.

— Добре тогава — каза Малкълм и запретна ръкава си нагоре.

 

 

Торн намери някакви телешки консерви, разчисти гнездото от микровълновата печка и ги затопли. Отвори пакет картонени чинии, украсени с празнични мотиви, и разпредели храната. Двете деца започнаха лакомо да ядат. Подаде чиния на Сара и попита Левин:

— А ти?

Левин гледаше през прозореца.

— Не — поклати глава той.

Торн сви рамене.

Приближи се Арби с чинията си в ръце и попита:

— Има ли още?

— Има — отвърна Торн и му даде своята.

Левин седна до Малкълм и заговори:

— Е, поне се оказахме прави в едно. Този остров е един истински изгубен свят… девствена, недокосната екология. Бяхме прави от самото начало.

Малкълм го погледна и вдигна ръка:

— Шегуваш ли се? А мъртвите апатозаври?

— Мислих за това. Очевидно са ги убили рапторите. След това…

— Какво? — прекъсна го Малкълм. — Завлекли са ги в гнездото си? Това са петдесет тона, Ричард. И сто раптора не биха могли да ги помръднат. Не… — Въздъхна. — Явно апатозаврите са умрели там и рапторите са направили гнездото си близо до тях… удобен източник на храна.

— Да, възможно е…

— А защо имаше толкова много мъртви апатозаври, Ричард? Защо нито едно от животните не е достигнало пълна зрелост?

— Е, разбира се, ще са ни нужни още данни, но…

— Не, не са ни нужни още данни. Нали минахме през лабораторията? Вече знаем отговора.

— И какъв е той? — попита Левин с леко раздразнение.

— Приони — отговори Малкълм и затвори очи.

Левин се намръщи.

— Какво е това?

Малкълм въздъхна.

— Иън — настоя Левин. — Какви са тези приони?

— Стига толкова — прошепна Малкълм и махна с ръка.

 

 

Арби се мушна в един ъгъл, почти заспал. Торн сви на руло една фланелка и я подложи под главата му. Момчето промърмори нещо и се усмихна.

След миг захърка.

Торн се приближи до Сара, която стоеше до прозореца. Небето над дърветата започваше да избледнява, да става светлосиньо.

— Колко време ни остава? — попита тя.

Торн погледна часовника си.

— Може би час.

Тя започна да се разхожда напред-назад.

— Трябва да намерим бензин. Ако имаме бензин, ще стигнем до площадката за кацане без проблеми.

— Няма бензин — поклати глава Торн.

— Все някъде трябва да е останал. Ти опита колонките…

— Да. Сухи са.

— А в лабораторията?

— Не мисля.

— Къде другаде? Караваната не се ли движи?

— Не, тази беше само ремарке. В другата имаше малко бензин за технически нужди, но тя падна в пропастта.

— Може би не се е разлял при падането. Мотоциклетът все още работи. Мога да отида и да…

— Сара! — прекъсна я той.

— Струва си да опитаме.

— Сара…

— Горе главите — обади се Левин, застанал до прозореца. — Имаме посетители.