Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (66)

Наблюдателницата

Първият раптор се разсъска и започна да подскача. Металната конструкция задрънча, разклати се, ноктите му драскаха по тръбите. Еди се изненада от височината, до която достигаше — животното правеше с лекота три-четириметрови подскоци, един след друг. Привлече вниманието на останалите, които се върнаха и заобиколиха наблюдателницата.

Скоро хората горе се оказаха обкръжени от ръмжащи, подскачащи велоцираптори. Конструкцията се клатушкаше и дрънчеше, но по-страшното беше, че животните се учеха от грешките си, както забеляза Малкълм. След няколко опита някои от тях вече не се опитваха да скачат, а се улавяха за тръбите, мъчейки се да се покатерят. Едно успя да достигне само на метър от платформата и едва тогава падна. Подобни неуспехи изобщо не им се отразяваха — рапторите скачаха на крака веднага и продължаваха да нападат.

Еди и децата се изправиха.

— Назад! — извика им Левин. — Не се показвайте навън!

И избута децата в средата на площадката.

Еди се наведе над раницата си, за да извади една сигнална ракета. Запали я и я запрати към рапторите — две от животните паднаха на земята. Ракетата продължи да гори в мократа трева и да хвърля резки червени отблясъци. Рапторите не се стреснаха. Еди измъкна една алуминиева рейка от пода, надвеси се над парапета и я заразмахва като тояга.

Едно от животните се бе изкачило достатъчно високо, за да се стрелне напред с отворени челюсти към врата му. Той изкрещя изненадано и се отдръпна назад — измъкна се на косъм, но зъбите на животното закачиха ризата му. Хищникът не успя да се задържи на мястото си и полетя надолу. Еди увисна на парапета и се разкрещя:

— Помогнете! Помогнете ми!

Насмалко да падне, но Левин го хвана през кръста и го задържа. Погледна над рамото на Еди — рапторът висеше във въздуха и съскаше бясно, но не пускаше ризата. Еди го удари по муцуната с рейката, без да го накара да се откаже. Стискаше като булдог. Еди беше опасно увиснал над парапета, всеки момент можеше да падне.

Успя да премести рейката в ръката си и да я забие в окото на хищника — едва тогава той отпусна челюстите си и падна. Еди и Левин тупнаха назад. Когато отново се изправиха, видяха че рапторите се катерят от другата страна. Една глава се появи над парапета, Еди замахна с рейката и животното падна.

— Бързо! — извика той на децата. — Качвайте се на покрива! Бързо.

Кели обви с ръце и крака една от подпорите и с лекота се покатери върху навеса. Арби остана долу, пребледнял. Кели надникна отгоре и извика:

— Хайде, Арби!

Момчето остана на мястото си с уголемени от страх очи. Левин се спусна да му помогне и го вдигна. Еди продължаваше да размахва рейката.

Един раптор успя да я захапе и рязко я дръпна — Еди загуби равновесие, залитна силно назад и падна през парапета.

— А-а-а-а! — изкрещя той, докато падаше. Всички животни моментално скочиха на земята. Еди продължаваше да крещи. Рапторите ръмжаха.

Левин се ужаси. Все още държеше Арби в ръцете си и го буташе към навеса.

— Хайде — не преставаше да го подканя, — качвай се! Качвай се!

— Давай, Арби — окуражаваше го Кели отгоре.

Арби се улови за ръба и се опита да се вдигне на мускули. Зарита с крака, обезумял от страх, и без да иска удари Левин по лицето. Левин го пусна. Видя как Арби полита назад и пада долу.

— О, Боже! — възкликна той. — О, Боже!

 

 

Торн пропълзя под караваната и освободи въжето, после изпълзя и хукна към джипа. В това време Сара свали мотоциклета, възседна го и го подкара с пълна скорост. Бе взела една от карабините.

Торн скочи зад кормилото, запали двигателя и зачака нетърпеливо макарата да прибере въжето. Струваше му се, че е минала цяла вечност. Чакаше. Видя как светлината от мотора на Сара се отдалечава през шубраците към наблюдателницата.

Най-после лебедката спря. Торн включи на скорост и джипът се понесе с рев. Взе радиостанцията и извика:

— Иън?

— Не се безпокой за мен — долетя сънливият глас на Малкълм. — Аз съм добре.

 

 

Кели легна върху наклонения покрив на наблюдателницата и погледна надолу. Арби падна на земята от другата страна, срещу Еди. Стори й се, че се удари сериозно. Не разбра какво стана с него, защото изведнъж започна да се хлъзга върху мокрия покрив и се дръпна назад, за да се закрепи. Когато надникна пак, Арби го нямаше. Нямаше го.

 

 

Сара Хардинг караше с пълна скорост по калния път през джунглата. Не знаеше със сигурност къде се намира, но смяташе, че ако се движи надолу по склона, в края на краищата ще стигне до равнината. Поне се надяваше да се добере дотам. Ускори, взе един завой и изведнъж видя голямо дърво, паднало напряко на пътя. Обърна мотоциклета и тръгна в обратна посока. Малко по-нататък видя фаровете на джипа, който сви вдясно. Подкара натам.

 

 

Левин остана сам върху платформата на наблюдателницата, замръзнал от ужас. Рапторите вече не подскачаха, не се опитваха да се изкачват по конструкцията. Чуваше как ръмжат и съскат долу, на земята. Чуваше рязко хрущене и чупене на кости. Момчето не бе издало никакъв звук.

Обля го студена пот.

След това чу Арби да крещи:

— Назад! Назад!

 

 

Кели пропълзя до високия край на покрива, за да види какво става от другата страна. На светлината на догарящата сигнална ракета видя, че Арби е в клетката. Беше успял да затвори вратата. Промуши ръка през пръчките и завъртя ключа. Трите раптора, които бяха наблизо веднага скочиха, когато видяха ръката му, и той бързо я дръпна вътре.

— Назад! — изкрещя.

Рапторите започнаха да гризат металните пръчки, с извити хоризонтално глави. Едното от животните промуши долната си челюст през ластика, на който беше вързан ключът, и той се заплете в зъбите му. Животното се дръпна рязко назад — ключът изскочи и го удари неочаквано по муцуната.

Рапторът проскимтя изненадано и се опита да махне ластика с предните си ноктести лапи, но не успя, защото се бе закачил за извитите назад задни зъби. Скоро се отказа и започна да трие муцуната си в тревата.

Междувременно останалите раптори успяха да откачат клетката от конструкцията и да я съборят. Нахвърляха се върху нея с нокти и зъби, но скоро разбраха, че от това няма полза и започнаха да я търкалят и тъпчат — събраха се седем животни. Арби не се виждаше от телата им. Забутаха клетката към храсталаците.

Кели чу шум от мотор и видя светлини — автомобил.

Някой идваше.

В клетката Арби се чувстваше като в ада, заобиколен от черни ръмжащи хищници. Рапторите не можеха да проврат глави през пръчките на клетката, но топлата им слюнка капеше върху него, а докато търкаляха клетката, понякога ноктите им закачаха раменете и ръцете му и оставяха дълбоки рани. Изпитваше болка. Главата му бучеше. Всичко наоколо се въртеше като във вихрушка. Знаеше със сигурност само едно: отдалечаваха го от наблюдателницата.

 

 

Докато джипът приближаваше, Левин надникна над парапета. Видя как три раптора влачат останките на Еди към джунглата. Съскаха и се зъбеха един на друг, но продължаваха нататък към гъсталака й.

След това съзря останалите, които търкаляха клетката по пътеката към гората.

Подир малко чу шума от двигателя на джипа. Зад волана разпозна силуета на Торн.

Надяваше се да е взел карабина. Искаше му се да убие тези гадни животни до последното. Обзет бе от неистово желание да ги унищожи.

 

 

Кели продължи да следи с поглед как рапторите се отдалечават с клетката. Един от тях изостана и започна да се върти в кръг като объркано куче. Беше онзи, в чиито зъби се бе заплел ключът. Животното тръскаше глава и трескаво се мъчеше да се освободи.

Джипът пристигна с рев и рапторът сякаш се стресна от неочаквано появилите се светлини. Торн настъпи педала и се опита да го блъсне, но рапторът успя да отскочи и хукна към равнината.

Кели се спусна от покрива, после заслиза надолу.

 

 

Торн отвори вратата на джипа и Левин скочи на седалката до него.

— Отмъкнаха хлапето! — извика той.

— Чакайте! — извика Кели, която още не бе достигнала земята.

— Качвай се горе — нареди Торн. — Сара идва след малко. Ние ще видим какво става с Арби.

— Но…

— Няма време за губене. Ако ги изпуснем, ще трябва да претърсваме цялата джунгла.

Торн включи на скорост, настъпи педала и джипът се понесе по пътеката след рапторите.

 

 

Иън Малкълм чуваше гласовете, които крещяха по радиото. Даде си сметка, че са объркани, уплашени. Черни звуци, каза си. Всичко отива по дяволите едновременно.

Стотици хиляди взаимодействащи си неща.

Въздъхна и затвори очи.

 

 

Торн караше бързо. Джунглата наоколо беше гъста. Пътеката се стесни, листата удряха колата.

— Ще успеем ли?

— Пътеката е достатъчно широка — каза Левин. — По-рано днес минах по нея. Използват я паразаврите.

— Как стана така?! — чудеше се Торн. — Клетката беше закрепена за конструкцията.

— Не знам — отвърна Левин. — Откъснала се е.

— Как. Как?

— Не видях. Станаха много неща.

— А Еди? — попита Торн мрачно.

— Свърши бързо.

Джипът продължаваше напред, през джунглата, като подскачаше по неравната повърхност. Главите им се удряха в брезентовия покрив. Торн шофираше направо безразсъдно. Рапторите обаче напредваха с главоломна скорост. Вече почти не виждаха последното животно, хукнало напред, в тъмнината.

 

 

— Не искаха да ме изслушат! — извика Кели, когато Сара спря с мотоциклета.

— Какво трябваше да им кажеш?

— Един раптор отмъкна ключа! Арби е заключен в клетката, а рапторът отмъкна ключа!

— Накъде тръгна? — попита Сара.

— Натам! — извика Кели и посочи към равнината. На лунната светлина успяха да различат тъмния силует на бягащото животно. — Ключът ни трябва!

— Качвай се — каза Сара и свали карабината от гърба си. Кели скочи на седалката зад нея. — Можеш ли да стреляш?

— Не… тоест…

— Можеш ли да караш мотоциклет?

— Не, аз…

— В такъв случай ще трябва да стреляш — отсече Сара и й подаде оръжието. — Ето това е спусъкът. Нали? Ето го предпазителя. Завърташ насам и готово. Ще друса доста, така че не го освобождавай, докато не приближим.

— Какво ще приближим?

Но Сара не я чу. Включи на скорост и мотоциклетът се понесе напред към равнината след бягащия раптор. Кели се улови за кръста й, за да не падне.

 

 

Джипът продължаваше напред по осеяната с локви кална пътека.

— През деня не ми се стори толкова неравно — отбеляза Левин и стисна ръкохватката. — Може би трябва да понамалиш скоростта.

— Не, по дяволите! Ако ги изгубим от поглед, край. Не знаем къде е гнездото им, а в тази джунгла през нощта…

Рапторите се отклониха от пътеката и продължиха през храстите. Клетката изчезна от погледите им. Торн не виждаше добре терена, но имаше чувството, че бягат надолу по стръмен, почти отвесен скат.

— Не можеш да минеш оттам — каза Левин. — Стръмно е.

— Няма друг начин.

— Ти си луд! Приеми фактите! Джак, изгубихме хлапето, това е истината. Жалко, но е така.

Торн го изгледа ядосано.

— Хлапето не те изостави, сега и ти няма да го изоставиш.

Торн завъртя волана и подкара джипа по ската. Колата се наклони страховито, набра скорост, заспуска се бясно.

— По дяволите! — крещеше Левин. — Ще се размажем!

— Дръж се!

Продължиха да се носят стремглаво надолу в тъмнината.