Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (57)

Малкото

Събраха се около масата в караваната, край малкото тиранозавърче, което упоено беше положено върху плот от неръждаема стомана. Големите му очи бяха затворени, върху муцуната му беше сложена кислородна маска от прозрачна пластмаса. Тя прилягаше почти плътно. Чуваше се съскането на кислорода.

— Не можех да го оставя просто така — каза Еди. — Помислих си, че бихме могли да оправим счупения крак.

— Но, Еди… — поклати глава Малкълм.

— Бих му една инжекция морфин от аптечката — продължи Еди — и го донесох. Виждате ли? Кислородната маска му е почти по мярка.

— Еди — каза Малкълм, — така не бива да се прави.

— Защо? Какво пречи? Ще го излекуваме и ще го върнем.

— Това е намеса в системата.

Радиото изпращя.

— Постъпката ти е удивително неразумна — обади се Левин. — Удивително.

— Благодаря ти, Ричард — отвърна Торн.

— Изцяло съм против да водим животни при караваните.

— Сега вече е късно да мислим за това — намеси се Сара. Тя застана до раненото животно и започна да прикрепя електродите към гръдния му кош. Чуха пулса. Беше много ускорен, повече от сто и петдесет удара в минута. — Колко морфин му сложи?

— Ами… — отговори Еди. — Колкото… знаеш, цялата спринцовка.

— Колко е това? Десет кубика?

— Струва ми се. Може би двайсет.

Малкълм я погледна.

— Колко време ще трае ефектът?

— Нямам представа — отвърна тя. — Упоявала съм лъвове и чакали. При тях дозата е в зависимост от телесното тегло. С малките обаче нещата са непредсказуеми. Може би няколко минути, може би няколко часа. За малките тиранозавърчета обаче не знам абсолютно нищо. По принцип това зависи от метаболизма, обмяната на веществата, а доколкото виждам, тук нещата са доста ускорени, както при птиците. Сърцето бие много учестено. Искам само да кажа, че трябва да го махнем оттук колкото е възможно по-бързо.

Тя взе малкия трансдюсер на ултразвуковия видеозон и го доближи до крака на животинчето. Обърна се през рамо, за да види екрана, но Кели и Арби бяха застанали пред него.

— Моля ви, дръпнете се. Нямаме много време. Моля ви.

Те отстъпиха назад. Сара огледа зелено-белите очертания на крака и костите. Много приличаха на птичи, на лешояд или на щъркел. Придвижи трансдюсера и пак се вгледа в изображението.

— Да… ето ги костите на стъпалото… ето ги тибията и фибулата, двете основни кости в долната част на крака…

— Защо костта е с различни оттенъци? — попита Арби. По костите се забелязваха бели петна.

— Защото животното е малко — отговори Сара. — Костната му система не се е калцирала напълно. Вероятно това животинче още не може да ходи. Ето, вижте колянната става. Това са кръвоносните съдове, които оросяват капсулата…

— Откъде знаеш толкова много за костите? — попита Кели.

— Налага се. Често изследвам оставените от хищниците скелети, за да установя какви животни ядат. За това е нужно да познаваш разликите помежду им. — Премести още веднъж трансдюсера. — Пък и баща ми беше ветеринарен лекар.

— Баща ти е бил ветеринар? — попита Малкълм.

— Да. В зоологическата градина на Сан Диего. Специалист по птиците. Само че не виждам… можеш ли да увеличиш това?

Арби натисна едно копче и образът се уголеми два пъти.

— Така е добре. Ето го. Виждате ли?

— Не.

— Средата на фибулата. Ето тук. Тънката черна линия. Това е фрактура, малко над епифизата.

— Тази тук ли? — попита Арби.

— Да. Тази малка черна линия означава смърт за това животно — отбеляза Сара. — Фибулата няма да зарасне правилно и глезенът няма да може да носи теглото. Животното няма да е в състояние да тича, дори и да ходи. Ще остане осакатено и някой хищник ще го довърши само след няколко седмици.

— Но ние можем да наместим костта — каза Еди.

— Е, добре — кимна Сара. — А какво ще използваш за шина?

— Диестераза — отговори Еди. — Донесох цял килограм, за лепило. Това е полимерна смола и когато се втвърди, става като камък.

— Чудесно… само че и това ще го убие.

— Така ли?

— Животното расте, Еди. За няколко седмици ще стане доста по-голямо от сега. Трябва материал, който сега е здрав, но с времето ще се разложи, износи или счупи. След две-три седмици, когато кракът оздравее. Можеш ли да предложиш нещо?

Еди се намръщи.

— Не знам.

— Е, нямаме много време — отбеляза Сара.

— Шефе? — каза Еди на Торн. — Това прилича на тестовете, които някога даваше на студентите. Как да направим шина за динозавър, като използваме тоалетна хартия и полимерна смола.

— Наистина прилича — кимна Торн. Долавяше иронията в ситуацията. Беше поставял подобни задачи на студентите повече от трийсет години, а сега сам трябваше да се справи с такава.

— Не можем ли да отслабим смолата? — попита Еди. — Какво ще стане, ако я смесим със захар например?

Торн поклати глава.

— Не. Хидроксилната група в захарозата ще я направи крехка. Пак ще се втвърди, но ще се счупи като стъкло при първото по-рязко движение.

— Ами ако я нанесем върху плат, който е напоен със захарен разтвор?

— За да се разложи след време от бактерии ли?

— Да.

Торн сви рамене.

— Би могло да се получи, но без проба не знаем колко време ще издържи. Може би дни, а може би няколко месеца.

— Това е твърде много — отбеляза Сара. — Животното расте бързо. Ако ограничим растежа му, ще го осакатим.

— Трябва ни — заразсъждава Еди на глас — органична смола, която постепенно ще се разложи. Нещо като дъвка.

— Дъвка ли? — обади се Арби. — Имам доста…

— Не, имах предвид нещо друго. От химическа гледна точка полимерните смоли…

— Не можем да я разтворим — възрази Торн. — Нямаме нужните химикали.

— Какво друго може да се направи? Изглежда нямаме избор, освен да…

— Какво ще кажете за цилиндър, който не е еднакво здрав в различните посоки? — попита Арби. — Устойчив вертикално, но слаб хоризонтално?

— Няма как да се направи — каза Еди. — Смолата е хомогенна. Втвърдява се равномерно и…

— Чакай малко — прекъсна го Торн. — Какво имаш предвид, Арби?

— Ами… Сара каза, че кракът ще расте. Това означава, че ще стане по-дълъг, което не е от значение, и по-дебел, което е от значение, защото шината ще започне да го притиска. Ако обаче я направим слаба по посока на диаметъра…

— Прав е — отбеляза Торн. — Ще измислим нещо механично.

— Какво например? — попита Еди.

— Ами… можем да сложим нещо в смолата… вертикални ивици алуминиево фолио за готвене… имаме малко. След време смолата ще се пропука по…

— Ще стане много слабо — възрази Еди.

— Няма. Върху самите ивици ще сложим по-дебел пласт смола, който ще издържи. — Торн се обърна към Сара. — Ще направим шина, която ще понася голямо вертикално натоварване, но ще се чупи при хоризонтално натоварване. Няма да е трудно. Животното ще може да ходи с шината и да се подпира на нея без проблеми. Когато обаче кракът започне да расте, ще я пукне и готово.

— Да — кимна Арби.

— Ще се справим ли? — попита Сара.

— Не би трябвало да има проблем. Трябва да увием крака с няколко вертикални ивици алуминиево фолио и да ги покрием със смола.

— А как ще ги задържиш, докато ги покриваш и смолата съхне? — попита Еди.

— Какво ще кажете за малко дъвка? — попита Арби.

— Точно така — усмихна се Торн.

В този момент тиранозавърчето се раздвижи. Краката му потрепериха, надигна глава — кислородната маска падна — и тихо пропищя.

— Бързо! — възкликна Сара. — Още морфин.

Малкълм извади спринцовка и я заби в шията на животното.

— Само пет кубика — каза Сара.

— Защо не повече? Ще бъде упоено по-дълго.

— Защото е в шок от раната, Иън. По-голяма доза морфин може да го убие. Ще блокира дишането. Жлезите му с вътрешна секреция сигурно също са под напрежение.

— Ако изобщо има такива — каза Малкълм. — Има ли хормони тиранозавър рекс? Истината е, че не знаем нищо за тези животни.

— Говори само за себе си, Иън — обади се Левин по радиото. — Трябва да кажа, че имам сериозни основания да смятам, че динозаврите имат хормони. Всъщност, след като и бездруго се занимавате с нещо, с което не би трябвало, защо не вземете малко кръв за изследване? Джак, би ли вдигнал телефона? Искам да поговорим насаме.

Малкълм въздъхна.

— Започва да ми лази по нервите — каза той.

 

 

Торн отиде в комуникационното отделение в предния край. Настояването на Левин беше странно — в цялото помещение имаше чудесна система от микрофони и Левин го знаеше много добре, защото сам бе поискал да бъдат монтирани. Вдигна слушалката и каза:

— Да?

— Джак — заговори Левин веднага, — ще говоря направо. Това, че заведохте животното в караваната, беше грешка. Нещо ще стане.

— Какво?

— Бедата е, че не знам точно какво. И не искам да тревожа никого. Все пак вземи децата и ги доведи при мен за известно време, какво ще кажеш? Съветвам те да дойдеш и ти, с Еди.

— Съветваш ме да се махна оттук. Смяташ ли, че наистина се налага?

— С една дума — отговори Левин, — да.

 

 

Когато забиха спринцовката във врата на тиранозавърчето, то изпусна въздуха от дробовете си шумно и се отпусна върху стоманения плот. Сара намести кислородната маска на муцуната му и се обърна към монитора, за да види пулса, но Арби и Кели отново бяха застанали пред него.

— Деца, моля ви.

Торн се върна и плесна с ръце.

— Добре, деца, отиваме на наблюдателницата. Да тръгваме!

— Сега? — учуди се Арби. — Но ние искаме да гледаме как…

— Не, не, не! — прекъсна го Торн. — Доктор Малкълм и доктор Хардинг имат нужда от място, за да работят. Време е да ги оставим на спокойствие. Ще наблюдаваме динозаврите цял следобед.

— Но, доктор Торн…

— Да не спорим. Тук пречим и затова излизаме. Еди ще дойде също. Да оставим двете влюбени птички да работят на спокойствие.

След малко потеглиха. Вратата на караваната се затръшна след тях. Сара Хардинг чу жуженето на джипа, намести отново кислородната маска и каза:

— Влюбени птички?

Малкълм сви рамене.

— Левин…

— Негова ли беше идеята да прогони всички?

— Вероятно.

— Знае ли нещо, което ние не знаем?

Малкълм се засмя.

— Сигурен съм, че си го мисли.

— Е, да започваме с шината. Искам да приключим бързо и да върнем малкото в гнездото.