Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (63)

Караваната

Сара Хардинг, все още увиснала на ръце в горния край на караваната, се вгледа в усуканата гума, зад която беше втората каравана. Тиранозаврите бяха престанали да я блъскат, вече не се движеха надолу, но… по лицето й започна да капе вода и тя знаеше какво означава това.

Гумата бе започнала да се къса. Погледна нагоре и видя образувалата се цепнатина, металната спирала и мрежестата тъкан. След малко тъканта щеше да се разкъса окончателно, спиралата да се развие и…

Оставаха им няколко минути, преди увисналата каравана окончателно да се откъсне и да полети надолу в пропастта.

Слезе при Малкълм и се закрепи до него.

— Иън?

— Знам — отвърна той и поклати глава.

— Иън, трябва да се измъкнем оттук.

Грабна го под мишниците и се опита да го изправи.

— Идваш ли с мен?

Малкълм поклати глава отрицателно, победен. И преди беше виждала това изражение, поражението, примирението. Ненавиждаше го. Тя никога не се предаваше. Никога.

Малкълм простена.

— Не мога.

— Трябва.

— Сара…

— Не искам да те слушам. Няма за какво да си говорим. Тръгваме и толкова.

Задърпа го. Той простена, но все пак се надигна. Тя напрегна всичките си сили и успя да го освободи от краката на масата. Следващата мълния сякаш му даде сили. Успя да се изправи върху железата, да запази равновесие.

— Какво ще правим?

— Не знам, но ще се махнем оттук… Има ли въже?

Той кимна едва забележимо.

— Къде?

Посочи надолу, към предната част.

— Там долу, под арматурното табло.

— Хайде.

Тя се разкрачи и опря стъпалата си в двете срещуположни стени — като алпинист в комин. Двайсет метра по-надолу беше арматурното табло.

— Добре, Иън. Тръгваме.

— Няма да успея, Сара. Сериозно.

— Тогава ще те пренеса — каза тя.

— Но…

— Стига, по дяволите! Тръгваме!

Малкълм се напрегна, улови се за нещо с треперещи ръце. Десният му крак се влачеше. Сара почувства тежестта му. Стори й се огромна, имаше чувството, че ще полети надолу. Малкълм обви шията й с ръце, щеше да я задуши. Тя пое рязко дъх, спусна назад двете си ръце, улови го за бедрата и леко го повдигна, за да може той да я хване по-добре. Най-накрая започна да диша нормално.

— Извинявай — каза той.

— Няма нищо. Тръгваме.

Започна да се спуска надолу по вертикалния коридор, като се улавяше за каквото намери. На места имаше ръкохватки, а където нямаше, се държеше за дръжките на шкафове и чекмеджета, крака на маси, дори и мокета на пода, който не издържаше тежестта им и се късаше. На едно място мокетът се скъса на дълга ивица и двамата се хлъзнаха надолу. Сара успя да се закрепи с крака и да спре падането. Малкълм дишаше тежко. Ръцете му, увити около шията й, трепереха.

— Силна си — каза той.

— Да, но все пак съм жена — отговори тя мрачно.

Оставаше само метър и половина до таблото. Метър. Напипа някаква дръжка на стената и отпусна крака надолу. Пръстите й докоснаха кормилото. Приклекна бавно и остави Малкълм върху таблото.

Караваната скърцаше и се люлееше. Сара заопипва под таблото, напипа някаква кутия, отвори я. От нея с дрънчене се изсипаха някакви инструменти. Най-накрая намери въжето — найлоново, поне двайсет метра.

Надигна се погледна надолу, към дъното на пропастта. Вратата откъм кормилото беше точно до нея. Натисна дръжката и я отвори. Вратата се удари във външната стена на караваната и Сара почувства дъжда.

Показа се малко навън и погледна нагоре. Видя гладката метална обшивка, по която нямаше за какво да се уловиш. Отдолу обаче, прецени тя, трябваше да има оси, кутии и други удобни за стъпване неща. Наведе се, за да погледне, и в този момент чу дрънкане на метал.

— Най-накрая — възкликна някой и пред очите й изникна едър силует. Беше Торн, който се бе спуснал по долната страна на караваната.

— За Бога! — каза той. — Какво чакате? Писмена покана ли? Да се махаме оттук!

— Забавихме се заради Иън — отвърна тя. — Ранен е.

 

 

Типично, помисли си Кели, докато гледаше Арби. Когато станеше напечено, не беше в състояние да направи нищо. Твърде много емоции, твърде много напрежение, започваше да трепери, да се държи странно. Арби отдавна се бе обърнал с гръб към караваните и сега гледаше в обратната посока, към реката. Като че ли нищо не се бе случило. Типично.

Кели се обърна отново към Левин.

— Какво става сега?

— Торн току-що влезе — отговори той, без да сваля очилата.

— Влязъл е? Къде? В караваната ли?

— Да. А сега… някой излиза.

— Кой?

— Мисля, че е Сара. Излизат.

Кели присви очи в тъмнината, за да се опита да види. Дъждът бе почти спрял. Сега само ръмеше. Караваната все още висеше над пропастта. Стори й се, че вижда някаква фигура, прилепнала към шасито отдолу, но не беше сигурна.

— Какво прави?

— Катери се.

— Сама?

— Да — отговори Левин. — Сама.

 

 

Сара Хардинг се измъкна през вратата и изви тялото си в дъжда. Не погледна надолу. Знаеше как изглежда отвесната стометрова пропаст. Усещаше люлеенето на караваната. Бе прехвърлила въжето през раменете си и сега опипом успя да намери опора за крака си и да стъпи — вероятно на скоростната кутия. С ръка се улови за някакъв кабел и се прехвърли.

Торн бе влязъл вътре.

— Няма да измъкнем Малкълм оттук без въже — каза той. — Можеш ли да се изкачиш горе?

Блесна мълния. Сара успя за миг да зърне долната част на караваната, блестяща и мокра от дъжда, покрита на места с машинно масло. После всичко отново потъна в тъмнина.

— Сара, ще се справиш ли?

— Да — отговори тя.

Протегна ръце нагоре и започна да се катери.

 

 

— Къде е тя? Какво става? Всичко наред ли е? — питаше Кели непрекъснато.

Левин наблюдаваше през очилата за нощно виждане.

— Катери се — отговори той.

Арби чуваше гласовете им далечни и неясни. Беше се обърнал с гръб, вторачен към реката и тъмната равнина. Очакваше нетърпеливо следващата светкавица. Искаше да се увери, че е истина това, което бе видял преди малко.

 

 

Не си спомняше как, но в края на краищата с много усилия, хлъзгания и залиталия успя да се изкачи до ръба на пропастта и да се прехвърли горе. Нямаше време за губене. Пропълзя под втората каравана, уви въжето около оста, завърза го здраво и хвърли другия край на Торн.

— Джак! — извика тя.

 

 

Торн, застанал на вратата на караваната, улови въжето и го привърза около гърдите на Малкълм. Той простена.

— Хайде — извика Торн.

Улови Малкълм през кръста и успя да го извади навън — стъпиха на скоростната кутия.

— Боже! — изпъшка Малкълм, когато погледна нагоре.

Сара започна да го тегли. Въжето се изпъна.

— Използвай ръцете си — каза Торн. Малкълм започна да се издига. Скоро се оказа три метра по-нагоре. Сара беше някъде на ръба, но Торн не я виждаше, защото тялото на Иън пречеше. Започна да се катери мъчително — повърхността на караваната отдолу беше хлъзгава. Трябваше да я направя грапава, помисли си. Само че на кого би му хрумнало, че ще стане така?

Представи си как гумената хармоника горе се къса все повече, как тъканта не издържа…

Продължи да се катери — стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър.

При следващата светкавица видя, че вече са близо до върха.

Сара беше на ръба и протегна ръка, за да помогне на Малкълм. Той разчиташе предимно на ръцете си. Боляха го, но въпреки това продължаваше. Още малко… Най-накрая тя успя да улови яката на ризата му и да го изтегли. Той се прехвърли през ръба и изчезна от погледа на Торн.

Продължи да се изкачва. Краката му се хлъзгаха. Ръцете го боляха.

Придвижваше се нагоре.

Сара протегна ръка.

— Хайде, Джак — извика тя.

Още малко и щеше да го улови.

Изведнъж гумата се скъса с рязък звук, караваната хлътна с цели три метра.

Торн се закатери по-бързо. Сара все още го чакаше с протегната ръка.

— Хайде, Джак, ще успееш.

Той продължаваше, вече без да гледа, стиснал здраво въжето. Ръцете и раменете го боляха, въжето се хлъзгаше. Уви го около китката си, за да се задържи. В последния момент се подхлъзна и почувства остра болка в скалпа.

— Съжалявам за това — каза Сара, след като го задърпа за косата. Заболя го силно, но му беше все едно, не обръщаше внимание, защото виждаше как спиралата се разкъсва все повече и как караваната пропада все по-надолу. Сара го теглеше нагоре — беше невероятно силна. След секунда пръстите му напипаха мокра трева и той се прехвърли над ръба — най-после.

Отдолу гумената хармоника започна да се къса на тласъци, с поредица резки чаткания. След миг караваната полетя надолу в пропастта, ставаше все по-малка и по-малка, и се разби в скалите с глух трясък. Приличаше на смачкан хартиен плик.

— Благодаря — каза Торн на Сара.

Тя се отпусна тежко на земята край него. От превързаното й чело течеше кръв. Отпусна пръсти и от тях падна кичур мокра сива коса.

— Каква нощ! — отрони тя.