Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (34)

Дама купа

Напечени от слънцето, апатозаврите се приближиха до реката. Навеждаха се да пият вода и грациозните им дълги шии се отразяваха в повърхността й. Дългите им, напомнящи камшик опашки се полюляваха лениво насам-натам. Няколко малки подскачаха сред възрастните.

— Красиво, нали? — каза Левин. — Каква хармония! Красота! — Наведе се през парапета и извика: — Къде е стативът?

— Ето го! — извика Торн.

По въжето нагоре се изкачи масивен статив, с поставка за пет видеокамери в горния край и множество проводници за свързване със слънчевите батерии. Левин и Малкълм се заеха да го инсталират.

— Какво ще правите с видеозаписите? — попита Арби.

— Ще ги изпратим в Калифорния. По сателит. Освен това ще се свържем с видеомрежата на острова, така че ще разполагаме с много гледни точки.

— Значи не е нужно да оставаме тук?

— Точно така.

— И това се нарича наблюдателница?

— Да. Поне учените като Сара Хардинг го наричат така.

Торн се качи при тях. На малкото пространство горе не остана почти никакво свободно място, но Левин не обръщаше внимание. Вниманието му беше насочено изцяло към динозаврите. Вдигна бинокъла си и го насочи към пръснатите из долината животни.

— Точно както си мислехме — каза той на Малкълм. — Налице е пространствена организация. Малките остават в средата на стадото, а възрастните са около тях, за да ги предпазват. Апатозаврите се отбраняват с опашките си.

— Така изглежда.

— Няма място за съмнение — каза Левин и въздъхна. — Толкова е приятно, когато се окажеш прав…

Еди, все още долу, разопакова кръглата клетка, която децата бяха видели в Калифорния. Беше от титаниеви ребра, висока два метра и широка около един.

— Какво да направя с това? — попита той.

— Остави я долу — отвърна Левин. — Там й е мястото.

Еди изправи клетката край едната подпора на наблюдателницата. Левин слезе при него.

— А за какво е тази клетка? — попита Арби. — Да не би да искате да хванете динозавър?

— Точно обратното — подвикна Левин в отговор и прикачи клетката към опората. Отвори и затвори вратата, за да я опита. Провери и ключалката и остави ключа, завързан в нея с дълъг ластик. — Това е клетка против хищници. Като онези, които предпазват от акули. Ако си долу и нещо се случи, можеш да влезеш вътре и ще си в безопасност.

— А какво може да се случи? — попита Арби разтревожено.

— Не мисля, че ще се случи каквото и да било — отвърна Левин. — Съмнявам се, че животните ще обърнат някакво внимание на нас или на наблюдателницата, след като я маскирахме.

— Значи няма да ни видят?

— Ще я видят, но няма да й обърнат внимание.

— Няма ли да ни надушат?

Левин поклати глава.

— Избрахме мястото така, че преобладаващият вятър да духа срещу нас. Освен това вероятно си забелязал, че тези листа имат специфична миризма.

Беше мека, малко лепкава, почти като на евкалипт.

Арби продължи да се съмнява.

— Ами ако решат да ги пасат?

— Няма — увери го Левин. — Това са Dicranopterus cyatheodes. Те са леко отровни и причиняват възпаления в устата. Всъщност съществува теория, според която тези растения са развили това свое качество през юрската епоха като защита срещу тревопасни динозаври.

— Това не е теория — отбеляза Малкълм, — а недоказано предположение.

— Има някаква логика — възрази Левин. — Растителността през мезозоя е била сериозно застрашена. Появили са се цели стада огромни динозаври, всеки от които е поглъщал стотици килограми листна маса дневно. При това положение не би оцеляло никое растение, което няма защита от рода на лош вкус, тръни, химическа токсичност и така нататък. Защитата на тази папрат е много ефективна, защото съвременните животни не я ядат никъде по света. Поради това и се среща в такова изобилие. Може би сте забелязали.

— Растенията да имат защита? — учуди се Кели.

— Разбира се, че имат. Те се развиват както всички други форми на живот и са изработили свои видове агресивност, отбрана и така нататък. Възникналите през деветнайсети век теории в по-голямата си част се отнасят до животните — червената природа, зъбите, ноктите и всичко останало. Сега обаче учените мислят повече за зелената природа, корените и стъблата. Даваме си сметка, че растенията, в безкрайната им битка за оцеляване, са развили всевъзможни защитни механизми, от сложните симбиози с животни и начините за предупреждаване на други растения до откровената химическа война.

Кели се намръщи.

— Сигнализиране ли?

— Да. Съществуват много примери — кимна Левин. — Акациите в Африка са си създали много дълги и остри тръни, близо десет сантиметра. Това обаче накарало някои животни, като жирафите и антилопите например, да развият дълги езици, така че да избягват тези тръни. Те вече не вършели работа и в еволюционната надпревара във въоръжаването акациите развили токсичност. Започнали да произвеждат големи количества танин в листата си, предизвикващ летална метаболична реакция при животните, които ги ядат. Това означава, че ги убива. Наред с това акациите развили и нещо като химическа система за предупреждение помежду си. Ако, да речем, антилопа започне да яде листата на някое от дърветата в горичка, то започва да отделя химикала етилен, който кара останалите дървета да засилят синтеза на танин, така че след десет-петнайсет минути листата им стават отровни.

— А какво става с антилопата? Умира ли?

— Не. Вече не — отвърна Левин. — Защото въоръжаването продължава. Антилопите научили, че могат да пасат съвсем кратко време. След като дърветата започнат да отделят повече танин, престават. Прибегнали и до други хватки. Например ако видят, че жирафът яде листа на акация, избягват дърветата, които са по посока на вятъра, а отиват на някое дърво, което е по-далеч. Животните също се приспособяват към защитата на растенията.

— В теорията на еволюцията това се нарича феномен на дамата купа — продължи Малкълм. — Защото в „Алиса в страната на чудесата“ дамата купа казва на Алиса, че трябва да бяга с всички сили, за да остане на едно място. Така изглежда и еволюционната спирала. Организмите се развиват с удивителни темпове само и само да се запази балансът. За да останат там, където са.

— Често ли се среща това? — попита Арби. — Дори и при растенията?

— Да — отговори Левин. — Растенията са много активни, по свой собствен начин. Дъбовете например отделят танин и фенол, когато ги нападнат гъсеници. Щом е нападнато едно дърво, веднага цялата гора бива предупредена. Това е нещо като колективна защита, сътрудничество между дърветата, ако щеш.

Арби кимна и погледна към апатозаврите, които все още бяха скупчени край реката.

— Значи затова динозаврите не са изпасли всички дървета на острова — каза той. — Тези апатозаври имат дълги шии и могат да достигнат и най-високите клони, а сигурно ядат много. Дърветата обаче изглеждат недокоснати.

— Браво — кимна Левин. — Аз също го забелязах.

— На защитата им ли се дължи това?

— Може би. Но, струва ми се, че обяснението е много по-просто.

— Какво?

— Просто погледни — каза Левин. — Пред очите ти е.

Арби взе бинокъла и го насочи към стадото.

— Какво е простото обяснение? — попита той.

— Палеонтолозите отдавна водят спорове по въпроса защо зауроподите имат толкова дълги шии. Животните, които виждаш, имат шии по пет метра. Традиционното мнение е, че те са се развили, за да могат да достигат високите листа, които по-малките животни не могат.

— Е? — попита Арби. — За какво са споровете?

— Повечето животни на нашата планета имат къси вратове — обясни Левин, — защото дългият врат е… хм… голямо главоболие… Води до всевъзможни проблеми… с поведението, защото нервните импулси трябва да изминават много дълъг път от мозъка до тялото; с гълтането, защото храната трябва да изминава голямо разстояние от устата до стомаха; с дишането, защото въздухът трябва да се всмуква през дълга трахея; със сърцето, защото кръвта трябва да бъде изпомпвана на голяма височина, чак до главата, иначе животното би припаднало. От гледна точка на еволюцията постигането на всичко това е доста трудно.

— Но жирафите са го постигнали — отбеляза Арби.

— Да, така е. Макар че техните шии далеч не са толкова дълги. Жирафите са развили големи сърца и много дебели шийни тъкани… всъщност вратът на жирафа е като дълъг маншет на апарат за кръвно налягане.

— При динозаврите също ли е така?

— Не се знае. Предполага се, че апатозаврите имат много големи сърца, може би сто-сто и петдесет килограма. Все пак съществува и друго решение на проблема за изпомпването на кръвта по дълга шия.

— Какво е то?

— Виждаш го в момента — отвърна Левин.

Арби плесна с ръце.

— Не изправят главите си!

— Точно така. Поне не често и не за дълго. Разбира се, в момента пият вода и главите им са наведени, но смятам, че ако ги наблюдаваме достатъчно дълго, ще се убедим, че рядко изправят главите си.

— И затова не ядат листата на дърветата!

— Точно така.

Кели се намръщи.

— Добре. След като дългите вратове не им служат за ядене, защо тогава са се развили?

Левин се засмя.

— За това трябва да има сериозна причина. Според мен има нещо общо със самозащитата.

— Самозащитата? Дългите вратове? — Арби го изгледа учудено. — Не разбирам.

— Продължавай да гледаш — каза Левин. — Мисля, че е очевидно.

Арби погледна през бинокъла и подхвърли на Кели:

— Не обичам, когато се казва, че нещо е очевидно.

— Знам — отвърна тя и въздъхна.

Арби отмести очи към Торн и срещна погледа му. Торн направи знака на победата и дръпна единия от двата пръста настрани. Другият също помръдна. Двата бяха свързани и…

Ако искаше да му подскаже нещо, не го разбра. Не разбра. Намръщи се.

Торн прошепна: Везна.

Арби погледна животните отново и видя как опашките им се люлеят напред-назад над малките.

— Сетих се! — извика след малко. — Използват опашките си за самозащита. Дългите вратове са им нужни, за да уравновесяват теглото. Като везна!

Левин присви очи.

— Бързо се сети.

Торн се обърна настрана, за да скрие усмивката си.

— Но съм прав — каза Арби.

— Да — кимна Левин. — По принцип това, което каза, е вярно. Дългите вратове съществуват, защото съществуват дълги опашки. При тероподите, които стоят на два крака, нещата са по-различни. При четириногите обаче теглото на дългата опашка трябва да бъде уравновесено, в противен случай животното просто няма да може да стои на краката си.

— При това стадо апатозаври — обади се Малкълм — има нещо много по-озадачаващо.

— Така ли? — попита Левин. — Какво е то?

— Няма наистина възрастни екземпляри. Тези, които виждаме, са много големи за нашите разбирания, но всъщност нито един от тях не е достигнал до размерите на истински зряло животно. Според мен това е странно.

— Не мисля — каза Левин. — Това е така, защото животните не са имали време да достигнат зряла възраст. Сигурен съм, че апатозаврите съзряват по-бавно от другите динозаври. В края на краищата едрите бозайници като слоновете растат по-бавно от по-малките.

Малкълм поклати глава.

— Не това е обяснението — каза той.

— О?! Какво е тогава?

— Погледни. — Малкълм посочи към равнината. — Очевидно е.

Децата се изкикотиха.

Левин потрепери едва забележимо от неудоволствие.

— За мен е очевидно, че нито едно от тези същества не е достигнало зряла възраст. Трицератопсите, апатозаврите и дори паразаврите са малко по-малки, отколкото би могло да се очаква. Тук би трябвало да се търси някакъв общ фактор… наличната храна, ограничената площ на този неголям остров, може би дори начинът, по който са били получени от гените… Така или иначе това не ми се струва чак толкова забележително и не мисля, че си струва безпокойството.

— Може би си прав — отбеляза Малкълм. — Но може и да не си.