Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (7)

Бъркли

Малкълм, седнал в претрупания си кабинет, вдигна очи към своята асистентка Бевърли, която влезе при него. Следваше я човек от „Ди Ейч Ел“. Носеше малък пакет.

— Съжалявам, че ви безпокоя, доктор Малкълм, но трябва да подпишете разписката… Това е материалът от Коста Рика.

Малкълм се изправи и заобиколи бюрото. Не посегна към бастуна. През последните седмици упорито се опитваше да ходи без него. Все още изпитваше болки в крака, но бе решен да се справи. Дори рехабилитаторката му, вечно веселата Синди, отбеляза по този повод: „Охо! След всичките тези години най-после ви виждам мотивиран, доктор Малкълм. Какво се е случило?“ „Нищо — отговорим той. — Не бих могъл да разчитам на бастуна вечно, нали?“

Истината обаче беше доста по-различна. Неизчерпаемият ентусиазъм на Левин във връзка с хипотезата му за изгубения свят и възбудените му телефонни обаждания по всяко време на денонощието го бяха накарали да промени възгледите си. Беше започнал да вярва, че е съвсем възможно — дори вероятно — в някое отдалечено, неизвестно място да съществуват животни от изчезнали видове. Малкълм имаше и свои основания да мисли така и само бе намекнал за тях пред Левин.

Причината да се опитва да ходи без бастун обаче беше съществуващата възможност да има друг остров. Искаше да е готов да го посети и бе започнал да полага усилия, ден след ден.

С Левин бяха стеснили обхвата на търсенията си до поредицата острови покрай бреговете на Коста Рика. Левин беше истински ентусиаст. За Малкълм възможността си оставаше хипотетична.

Отказваше да се въодушеви, преди да види безспорни доказателства — снимки, материал от тъкани, свидетелстващи за съществуването на изчезналите животни. Засега не бе видял нищо. Не знаеше дали е разочарован, или изпитва облекчение.

Във всеки случай пробата на Левин бе пристигнала.

Малкълм взе бележника на куриера и бързо се подписа на най-горния формуляр — „Доставка на особени материали/мостри: биологически изследвания“.

— Трябва да отговорите на въпросите, сър — каза куриерът.

Малкълм прегледа въпросите, подредени един под друг на листа, с квадратчета за отбелязване на отговорите. Жив ли е материалът. Дали е бактериален, гъбичен, вирусен или протозоен. Регистриран ли е в конкретен изследователски протокол. Заразен ли е. Дали е взет от скотовъдна ферма, или от развъдник. Дали е растителен, дали са семена, или луковици. Насекомо ли е и има ли връзка с насекомите…

Малкълм отбеляза „не“ навсякъде.

— И следващата страница, сър — посочи куриерът и огледа кабинета: папките и хартиите, натрупани на безразборни купчини, картите, забодени с цветни карфици по стените. — С медицински изследвания ли се занимавате?

Малкълм обърна на следващата страница и се подписа.

— Не.

— Има още една, сър.

Документът на третата страница освобождаваше доставчика от отговорност. Малкълм подписа и нея.

— Приятен ден — кимна куриерът и си тръгна.

Малкълм веднага се отпусна на бюрото и направи болезнена гримаса.

— Все още ли боли? — попита Бевърли, взе пакета от страничната масичка, бутна настрана някакви листа и започна да го отваря.

— Добре съм — отвърна Малкълм и хвърли поглед към бастуна, опрян на стола зад бюрото му. После пое дъх и бавно прекоси стаята.

Бевърли махна опаковката и извади цилиндър от неръждаема стомана, голям колкото юмрук. Върху капака беше залепен знакът за биологична опасност. Към цилиндъра с метален клапан беше прикрепен по-малък контейнер — с охлаждащия газ.

Малкълм насочи светлината към цилиндъра и каза:

— Да видим защо беше толкова възбуден.

Махна уплътняващата лепенка и развинти капака. Чу се леко просвистяване на газ, появи се малко облаче кондензат. Вътрешността на цилиндъра се покри със скреж.

Вътре видя найлоново пликче и лист хартия. Обърна цилиндъра и изсипа съдържанието му върху масата. В пликчето имаше парче жълтеникава плът с неравни ръбове, около пет квадратни сантиметра, към което бе прикрепено пластмасово етикетче. Вдигна го към светлината, погледна го през лупата и седна отново. Вгледа се в зелената кожа, в неравната й повърхност.

Може би, помисли си.

Може би…

— Бевърли — каза Малкълм. — Обади се на Елизабет Гелмън в зоологическата градина. Кажи й, че искам да погледне нещо. И че е поверително.

Бевърли кимна и излезе от кабинета, за да позвъни. Когато остана сам, Малкълм разви листчето, което бе пъхнато в цилиндъра. Беше откъснато от жълт бележник. На него с едри букви беше написано:

АЗ БЯХ ПРАВ, А ТИ НЕ.

Малкълм се намръщи. Този кучи син, помисли си. Трябва да говоря с него веднага.