Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (58)

Наблюдателницата

Когато стигнаха до наблюдателницата, слънцето се бе скрило зад ниски облаци. Еди спря джипа под алуминиевата конструкция на наблюдателницата и се качиха горе. Цялата долина беше окъпана в мека оранжева светлина. Завариха Левин с лепнат за очите бинокъл. Не им се зарадва.

— Не се движете много — каза той с раздразнение.

От наблюдателницата се откриваше величествена гледка към долината. Някъде на север проблясваха светкавици. Захладняваше и във въздуха се усещаше електричество.

— Буря ли ще има? — попита Кели.

— Така изглежда — кимна Торн.

Арби погледна замислено металния покрив на наблюдателницата.

— Колко ще стоим тук?

— Ще постоим — отвърна Торн. — Това е единственият ни ден тук. Хеликоптерите ще дойдат утре сутринта. Помислих си, че заслужавате да видите динозаврите още веднъж.

Арби присви очи.

— А каква е истинската причина?

— Аз я знам — обади се Кели с тон на вряла и кипяла в светските дела.

— Така ли? Каква е?

— Доктор Малкълм иска да остане сам със Сара, глупчо.

— Защо?

— Защото са стари приятели — отвърна Кели.

— Е, и? Ние само щяхме да гледаме.

— Не — възрази Кели. — Искам да кажа, че са стари приятели.

— Знам какво имаш предвид. Не съм глупак.

— Престанете — намеси се Левин, без да сваля бинокъла от очите си. — Изпускате най-интересното.

— Какво е то?

— Трицератопсите долу край реката. Нещо ги безпокои.

Пиеха кротко вода, но сега започнаха да реват неспокойно. Звуците, които издаваха, бяха необичайно пискливи за толкова големи животни — напомняха скимтящи кучета.

Арби се вгледа нататък и каза:

— Има нещо при дърветата. От другата страна на реката, срещу тях.

Наистина, под листата се долавяше движението на нещо тъмно.

Стадото на трицератопсите се раздвижи и животните започнаха да се скупчват и да застават в кръг, насочили извитите си рога към невидимата заплаха на отсрещния бряг. В средата на кръга остана едно малко, което скимтеше от страх. Възрастно животно, вероятно майка му, отиде при него, побутна го с муцуна и то млъкна.

— Виждам ги — обади се Кели. — Това са раптори. Ето там.

Трицератопсите се бяха обърнали срещу тях. Възрастните ревяха и клатеха заплашително острите си рога. Направиха нещо като преграда от движещи се остриета. Координацията помежду им беше несъмнена — това бе групова защита срещу хищниците.

Левин се усмихна щастливо.

— Досега не е имало никакви доказателства за подобно поведение — каза той доволно. — Всъщност повечето палеонтолози не вярват, че такова нещо е възможно.

— Какво нещо?

— Такова групово защитно поведение. Особено при трицератопсите. Донякъде приличат на носорози и заради това ги смятат за самотници като тях. Само че сега виждаме… Ето. Да!

От дърветата се появи един-единствен велоцираптор. Движеше се бързо.

При вида му трицератопсите зареваха тревожно. Останалите раптори останаха скрити по местата си. Този, който беше излязъл от гората, започна бавно да се движи в полукръг и накрая влезе във водата на известно разстояние от стадото. Преплува реката с лекота и излезе на отсрещния бряг. Сега се намираше на около петдесетина метра по-нагоре по течението от ревящите трицератопси, които се обърнаха към него едновременно, за да се защитят.

Останалите раптори заизлизаха дебнешком от скривалищата си. Придвижваха се ниско, почти изцяло скрити от високата трева.

— Боже! — възкликна Арби. — Това е лов!

— Глутницата ловува — кимна Левин. Той вдигна парченце опаковка от вафла и го пусна навън, за да види накъде ще полети. — Всички освен този са застанали срещу вятъра, така че трицератопсите да не могат да ги подушат. — Вдигна бинокъла и продължи да наблюдава. — Мисля, че предстои да видим как повалят плячката си.

Рапторите се приближаваха до стадото и го обграждаха. Тогава съвсем неочаквано и съвсем близо светна мълния и обля долината в ярка светлина. Разнесе се гръм. Един от дебнещите раптори се изправи изненадано и главата му за миг се показа над тревата.

Стадото на трицератопсите веднага се обърна с лице към новата заплаха. Рапторите спряха, сякаш за да преосмислят плана си.

— Какво стана? — попита Арби. — Защо спряха?

— Имат проблем.

— Какъв?

— Погледни ги, още са отвъд реката. Твърде далече са, за да нападнат.

— Искаш да кажеш, че ще се откажат? Вече?

— Така изглежда — отвърна Левин.

Един по един рапторите започнаха да се изправят и да откриват местоположението си. С появата на всеки следващ трицератопсите надаваха силен рев. Хищниците сякаш разбраха, че положението е безнадеждно, и пристъпиха към оттегляне при дърветата. Когато видяха, че си отиват, трицератопсите зареваха още по-силно. В този момент самотният раптор от другата страна на реката нападна. Бягаше невероятно бързо — изумително бързо. Измина петдесетте метра, които го деляха от стадото, само за миг. Възрастните трицератопси нямаха време да реагират. Малкото не беше защитено. Видя приближаващия хищник и изпищя жално.

Велоцирапторът скочи високо във въздуха с вдигнати задни крака. Отново проблесна мълния и на ослепителната светлина за миг видяха извитите нокти, увиснали във въздуха. В последния момент най-близкият трицератопс се обърна и завъртя голямата си рогата глава към нападащия хищник, закачи го леко и го изпрати в калта край водата. Трицератопсът веднага се втурна напред, с високо вдигната глава. Когато стигна до раптора, спря рязко и наведе глава към падналото животно. Но рапторът беше бърз — скочи на крака със съскане и рогата на трицератопса се забиха в калта. Рапторът се завъртя настрани и ритна трицератопса по муцуната с ноктестия си крак. Потече кръв. Голямото животно изрева от болка. Няколко от другите се притекоха на помощ, но други останаха назад, за да пазят малкото. Рапторът успя да се измъкне и да се скрие в тревата.

— Ау! — възкликна Арби. — Това вече беше нещо!