Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (38)

Долината

— Всичко се нарежда удивително добре — отбеляза Левин и потри длани доволно. — Надминава всичките ми очаквания, трябва да кажа. Просто не можеше да стане по-хубаво.

Торн, Еди, Малкълм и децата стояха в наблюдателницата и гледаха долината. Беше много горещо и всички се потяха обилно. Откритото тревно пространство пустееше — динозаврите се бяха скрили на сянка под дърветата.

Изключение правеха само апатозаврите, които отново бяха отишли до реката, за да пият вода. Огромните животни се бяха струпали плътно до брега. Недалеч от тях, но по-разпръснати, стояха паразаврите с техните високи гребени. Тези доста по-малки динозаври не се отдалечаваха от стадото на апатозаврите.

Торн избърса потта от челото си и попита:

— А защо по-точно си доволен?

— Заради това, което виждаме тук — отговори Малкълм, погледна часовника си и записа нещо в бележника. — Получаваме данните, които се надявах да получа. Радвам се.

Торн изпусна една прозявка — спеше му се от горещината.

— И кое е толкова радостно? Динозаврите пият вода. Чудо голямо!

— Пият пак — поправи го Левин. — За втори път в продължение на един час. По пладне. Подобно поемане на течности говори много за терморегулационната стратегия на тези животни.

— Искаш да кажеш, че пият много, за да се разхлаждат — подхвърли Торн, който винаги се дразнеше от научния жаргон.

— Да, явно е така. Пият много, но според мен връщането им до реката може да означава нещо съвсем друго.

— Какво?

— Ела — каза Левин и посочи. — Погледни стадата. Виж как са разположени едно спрямо друго. Наблюдаваме нещо, което никой досега не е виждал, дори не е подозирал. Това е нито повече, нито по-малко междувидова симбиоза.

— Така ли?

— Да — кимна Левин. — Апатозаврите и паразаврите са заедно. Вчера също го наблюдавах. Мога да се обзаложа, че непрекъснато са заедно, когато излизат в откритата равнина. Не се съмнявам, че се питаш защо.

— Така е, питам се — отвърна Торн.

— Причината е, че апатозаврите са много силни, но имат слабо зрение, докато паразаврите са по-малки, пък виждат чудесно. Двата вида заедно си осигуряват взаимна защита. Точно както зебрите и бабуните, които винаги са заедно в африканските равнини. Зебрите имат много добър нюх, а бабуните — отлично зрение. Заедно могат много по-добре да се предпазват от хищниците.

— И смяташ, че това е вярно и за динозаврите, защото…

— Очевидно е — прекъсна го Левин. — Просто погледни какво правят. Когато стадата им са отделно, животните стоят близо едно до друго. Когато обаче са заедно, паразаврите се разпръсват и оформят пръстен около апатозаврите. Както са сега. Това може да означава само едно — че отделните паразаври ще бъдат защитавани от стадото на апатозаврите. И обратно. Това е обща защита от хищници.

Докато ги наблюдаваха, един от паразаврите вдигна глава и се вгледа в отсрещния бряг на реката. Нададе тъжен протяжен звук. Всички останали паразаври също вдигнаха глави и се вторачиха. Апатозаврите продължаваха да пият вода, макар че и няколко от възрастните животни застанаха нащрек.

Наоколо жужаха насекоми.

— Е, къде са хищниците? — попита Торн.

— Ето там — отговори Малкълм и посочи към дърветата на отсрещния бряг на реката, недалеч от водата.

Торн погледна натам, но не видя нищо.

— Не ги ли виждаш?

— Не.

— Гледай по-внимателно. Неголеми, подобни на гущер животни. Тъмнокафяви. Раптори.

Торн сви рамене. Все още не виждаше нищо. Левин застана до него и започна да яде шоколадова сладка. Залисан с бинокъла, хвърли опаковката на пода на наблюдателницата, но няколко парченца хартия паднаха и отвън.

— Вкусно ли е това? — попита Арби.

— Бива го.

— Имаш ли още?

Левин претърси джобовете си и му даде. Арби счупи сладката на две и даде половината на Кели. Разгъна своята половина, сгъна внимателно обвивката и я прибра в джоба си.

— Би трябвало да си давате сметка, че всичко това е тясно свързано с въпроса за масовото измиране — каза Малкълм. — Вече е повече от ясно, че изчезването им е много по-сложен процес, отколкото си мислим.

— Така ли? — попита Арби.

— Помисли само. Всички теории за измирането на динозаврите се основават на откритите вкаменелости. Вкаменелостите обаче не показват поведението на животните така, както го виждаме тук. От тях не научаваме нищо за сложните взаимоотношения между групите.

— Защото вкаменелостите са само кости — отбеляза Арби.

— Да. А костите не са поведение. Те са като поредица фотографии, замръзнали мигове от вечно движещата се напред реалност. Пластовете вкаменелости приличат на семеен албум. Даваш си сметка, че албумът не е пълен, знаеш, че животът не е в снимките, а между тях, но тъй като не знаеш какво е ставало тогава, постепенно започваш да ги приемаш не като поредица моменти, а като самата реалност. И започваш да обясняваш всичко според албума, забравяш истинската реалност, която е зад него.

— Тенденцията — продължи Малкълм — е да се мисли за физически събития. Предполага се, че някакво външно събитие е предизвикало изчезванията на видовете. Сблъсък на метеор със земята, който води до промяна в климата, или пък изригване на вулкан, което води до промяна в климата… Или пък метеор предизвиква вулканично изригване, което променя климата. Или пък се променя растителността и животните измират от глад. Или се появява нова болест. Или ново отровно растение. Във всеки случай смята се, че е виновно някакво външно събитие и никой не допуска, че самите динозаври може да са се променили… и не физически, а в поведението си. Когато човек наблюдава животни като тези, вижда колко сложно е взаимосвързано поведението им и разбира, че промяната в груповото поведение лесно може да доведе до изчезване на вида.

— А защо ще се променя груповото поведение?

— В действителност — обясни Малкълм — поведението непрекъснато се променя. Нашата планета е динамична, активна. Времето се променя, земната повърхност се променя, континентите се местят, нивото на океаните се повишава и спада, планините ерозират. Организмите на планетата непрекъснато се приспособяват към тези промени. Най-добрите видове са тези, които са в състояние да се адаптират най-бързо. Поради това е трудно да си представим, че една катастрофа би могла да доведе до масова смърт, защото условията непрекъснато се променят и без това.

— В такъв случай — попита Торн — кое причинява масовата смърт?

— Със сигурност не е само бързата промяна — отговори Малкълм. — Фактите ни го показват съвсем ясно.

— Кои факти?

— След всяка значителна промяна в околната среда обикновено следва и масова смърт на много видове, но… не веднага. Това става хиляди, дори милиони години по-късно. Да вземем оледяването на Северна Америка. Глетчерите се спускали все по-ниско, климатът се променил рязко, но животните не измрели. Едва след като глетчерите отново се отдръпнали, когато човек би си помислил, че нещата ще се върнат към нормалното си състояние, тогава започнали да измират голямо множество видове. По онова време от континента са изчезнали жирафите, тигрите и мамутите. И в повечето случаи този сценарий се повтаря. Като че ли видовете отслабват при рязката промяна, но изчезват по-късно. Този феномен е установен и признат от всички.

— И какво е обяснението?

— Няма такова — отвърна Малкълм. — Това е една от тайните на палеонтологията. Вярвам обаче, че теорията за комплексността може да ни каже много по въпроса. Защото ако е вярно предположението, че животът е на границата на хаоса, тогава всяка сериозна промяна го тласка по-близо към нея. Това дестабилизира всякакви типове поведение. Когато околната среда се нормализира, това нормализиране всъщност не е истинско. От гледна точка на еволюцията то е още една сериозна промяна, на която е трудно да се издържи. Убеден съм, че ново поведение при дадена популация може да се появи по съвсем неочакван начин и мисля, че знам защо динозаврите…

— Какво е това? — попита Торн.

Гледаше към дърветата. Бе видял как измежду тях се появява динозавър. Беше доста слаб и пъргав, изправен на задните си крака, със здрава опашка. Висок около три метра, зелено-кафяв с тъмночервени ивици, като на тигър.

— Велоцираптор — отговори Малкълм.

Торн се обърна към Левин.

— Това ли те накара да се качиш на дървото? Изглежда гадно.

— Чудесен ловец — отбеляза Левин. — Тези животни са великолепно устроени машини за убиване. Може да се твърди, че са най-умелите хищници в цялата история на планетата. Екземплярът, който виждаш, трябва да е водачът на глутницата.

След миг се появиха и други животни.

— Има още — отбеляза Торн.

— Да — кимна Левин. — Тази глутница е доста голяма. — Взе бинокъла и погледна натам. — Бих искал да открия гнездото им. Досега не успях да разбера къде е. Вярно е, че тези животни са много потайни, но…

Паразаврите се разреваха силно и се приближиха още повече до апатозаврите. Големите животни обаче изглеждаха невъзмутими — някои от възрастните екземпляри дори се обърнаха с гръб към приближаващия раптор.

— Не се ли страхуват? — попита Арби. — Дори не го поглеждат.

— Не се заблуждавай — каза Левин. — Това, че не ги поглеждат, не означава нищо. Може да ти приличат на големи глупави крави, но далеч не са такива. Опашките им са дълги по десет-петнайсет метра и тежат няколко тона. Обърни внимание колко бързо могат да ги движат. Един удар с тази опашка може да пречупи гръбнака на всеки нападател.

— Значи се обръщат с гръб, за да се защитят?

— Несъмнено. Виж как дългите им шии уравновесяват опашките.

Опашките на възрастните животни бяха толкова дълги, че стигаха чак до другия бряг на реката. Люлееха ги заплашително, а паразаврите не преставаха да реват и водачът на рапторите се отдръпна. Скоро цялата глутница започна да се изтегля покрай дърветата и се насочи към възвишенията.

— Май си прав — каза Торн. — Опашките ги уплашиха.

— Колко раптора бяха? — попита Левин.

— Не знам. Между десет и дванайсет. Не е изключено да съм изпуснал няколко.

— Четиринайсет — каза Малкълм и записа цифрата в бележника си.

— Искаш да ги проследиш ли?

— Не сега.

— Можем да вземем джипа.

— По-късно — кимна Малкълм.

— Трябва да разберем къде е гнездото им — отбеляза Левин. — Това е много важно, Иън, ако искаме да изясним отношенията между хищници и жертви. Това е най-същественото. Сега имаме чудесна възможност да ги проследим и…

— По-късно — повтори Малкълм и погледна часовника си.

— Непрекъснато си гледаш часовника — каза Торн.

Малкълм сви рамене.

— Наближава време за обяд — каза той. — Между другото какво става със Сара? Не трябваше ли да пристигне днес?

— Да. Може да се появи всеки момент.

Малкълм избърса челото си и изсумтя:

— Горещо е.

— Да, горещо.

Заслушаха се в жуженето на насекомите и продължиха да наблюдават оттеглящите се хищници.

— Знаеш ли — каза Малкълм, — мисля си, че може би трябва да се връщаме.

— Да се връщаме? — учуди се Левин. — Сега? Ами наблюденията ни? Ами другите камери, които искаме да монтираме и да…

— Не знам… може би ще е по-добре да прекъснем за малко.

Левин се вторачи в него с удивление, но не каза нищо.

Торн и децата гледаха Малкълм мълчаливо.

— Струва ми се — каза той, — че ако Сара е дошла тук чак от Африка, би трябвало да отидем да я посрещнем. — Сви рамене и добави: — Въпрос на най-обикновена учтивост.

— Не подозирах, че… — заговори Торн, но млъкна.

— Не, не — възпротиви се Малкълм, — не е каквото си мислиш. Просто… всъщност дори не знаем дали ще дойде. — Изведнъж доби неуверен вид. — Каза ли, че ще дойде?

— Каза, че ще си помисли.

Малкълм се намръщи.

— Значи ще дойде. Щом е казала това, ще дойде. Познавам я. Е, какво ще кажете? Да се връщаме ли?

— Разбира се, че не — отвърна Левин, докато гледаше през бинокъла. — Не бих си и помислил да се върна точно сега.

— Джак? Искаш ли да се върнем?

— Разбира се — отговори Торн и избърса челото си. — Горещо е.

— Ако наистина познавам Сара — добави Малкълм, преди да слезе от наблюдателницата, — тя ще се появи на този остров и ще бъде прекрасна, както винаги.