Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (69)

Караваната

Сара Хардинг завъртя ръкохватката на кормилото и мотоциклетът полетя нагоре по наклона. Премина билото и се спусна към караваната. Четири раптора продължаваха да я гонят и да ръмжат. Тя ускори още повече, за да печели разстояние — щеше да й е необходимо. Обърна се назад и извика на Кели:

— Слушай, трябва да действаме светкавично!

— Какво? — попита Кели.

— Когато стигнем до караваната, скачаш и влизаш вътре. Няма да ме чакаш, разбра ли?

Кели не отговори.

— Каквото и да стане, не ме чакай!

— Добре.

Стигнаха до караваната и Сара рязко спря. Мотоциклетът поднесе на мократа трева и се блъсна в металната обшивка. Кели веднага скочи от седалката и хукна към вратата. Сара искаше да вкара мотоциклета вътре, но видя, че рапторите са близо — твърде близо. Блъсна машината към тях и с един скок се втурна в караваната. Падна на пода, светкавично се обърна по гръб и изрита вратата, само секунда преди първото животно да се блъсне в нея.

След това се изправи в тъмната каравана и подпря вратата с рамо, докато рапторите не преставаха да блъскат отвън. Опита да намери ключалката пипнешком, но не успя.

— Иън? Тази врата заключва ли се?

Гласът на Малкълм прозвуча сънливо:

— Животът е кристал.

— Иън! Опитай се да се съсредоточиш!

Кели се приближи и също заопипва.

— Тук долу е — каза тя след малко. — На пода.

Сара чу металическото щракване и се отдръпна.

Кели протегна ръка и улови нейната. Рапторите отвън не преставаха да блъскат по вратата.

— Вече всичко е наред — каза Сара уверено.

Приближи се до Малкълм, който все още лежеше на леглото. Рапторите започнаха да драскат с нокти по стъклото. Той ги наблюдаваше спокойно.

— Шумни кучи синове, нали? — каза той. До него беше отворената аптечка, а край нея се търкаляше празна спринцовка. Вероятно си бе сложил нова инжекция.

Драскането по стъклото и вратата престана. Сара надникна през прозореца и видя, че рапторите влачат мотоциклета и скачат върху него като побеснели. Всеки момент щяха да спукат гумите.

— Иън — каза тя, — трябва да приключим с всичко това бързо.

— Нямам бърза работа — отговори той спокойно.

— Какви оръжия има тук?

— Оръжия… а… не знам… — въздъхна. — За какво са ти оръжия?

— Иън, моля те!

— Говориш толкова бързо… Знаеш ли, Сара, наистина трябва да се успокоиш. Опитай.

 

 

Кели изпитваше страх в тъмната каравана, но начинът, по който Сара заговори за оръжия, й вдъхна увереност. Вече си даваше сметка, че доктор Хардинг не позволява нищо да я спре — просто вършеше, каквото смяташе, че трябва да се върши, и толкова. Това отношение — разбирането, че не бива да позволяваш на никого да ти пречи, че трябва да правиш, каквото смяташ, че трябва — беше нещо, на което си струваше да подражава.

Чу как говори доктор Малкълм и разбра, че не могат да разчитат на него. Беше упоен и не се интересуваше какво става около него. А Сара не знаеше кое къде е в караваната. Кели знаеше — беше разгледала почти всичко, докато търсеше нещо за ядене. Сякаш си спомняше…

Заотваря чекмеджетата едно след друго. Напрягаше очи, за да вижда по-добре. Някъде там долу имаше пакет с череп и кости. Може би беше някаква отрова.

— Иън, опитай се да се съсредоточиш — каза Сара.

— О, аз съм съсредоточен, Сара — отговори доктор Малкълм. — Дойдоха ми прекрасни мисли. Знаеш ли, онези трупове в гнездото на рапторите са чудесен пример за…

— Не сега, Иън.

Кели оставяше чекмеджетата отворени, за да знае кои е проверявала. Продължи нататък, докато не напипа кутия от груб брезент. Приклекна. Да, това беше.

Извади кутията, която се оказа изненадващо тежка.

— Сара, виж това.

 

 

Сара приближи кутията към прозореца, през който влизаше лунна светлина. Отвори я и погледна съдържанието й. Вътре имаше няколко отделения. В три от тях бяха сложени правоъгълно блокчета от някакво вещество, което напомняше гума. В четвъртото видя малък метален цилиндър, като контейнер за кислород.

— Какви са тези неща?

— Стори ми се, че е добра идея — отвърна Малкълм. — Сега не съм толкова сигурен. Работата е в това, че…

— Какво е това? — прекъсна го Сара. Трябваше да поддържа вниманието му. Мислите му блуждаеха.

— Не е смъртоносно — каза той. — Искахме да имаме…

— Какво е това? — попита тя и поднесе пред лицето му едно от блокчетата.

— Димка. Трябва да…

— Само дим? Пуска обикновен дим?

— Да, но…

— Какво е това? — каза тя и взе металния цилиндър.

— Холинестераза. Пуска газ. Предизвиква кратка парализа или поне така казват…

— Колко кратка.

— Няколко минути, струва ми се, но…

— Как се задейства? — попита тя и огледа контейнера. В единия край имаше капаче с щифт, който го придържаше. Тя понечи да го извади, за да види механизма.

— Недей! — спря я Малкълм. — Точно така се задейства. Дърпаш щифта и след три секунди гърми.

— Добре — кимна тя. Събра нещата в аптечката, хвърли спринцовката вътре и затвори капака.

— Какво правиш? — попита Малкълм разтревожено.

— Махаме се оттук — отговори Сара и отиде до вратата.

Той въздъхна и промълви:

— Толкова е хубаво у дома да има мъж…

 

 

Цилиндърът полетя във въздуха и падна в тревата на около пет метра от рапторите.

Сара стоеше до вратата и чакаше.

Нищо не се случи.

Не гръмна.

Нищо.

— Иън, не стана нищо!

Един любопитен раптор се приближи до блестящия цилиндър, захапа го и изправи глава. Цилиндърът заблестя между зъбите му.

Сара въздъхна.

— Нищо.

— Все едно — каза Малкълм спокойно.

Рапторът тръсна глава и стисна зъби.

— Какво ще правим сега? — попита Кели.

Тогава се чу силен гръм и над тревата се разнесе облак гъст бял дим, който обгърна рапторите.

Сара бързо затвори вратата.

— А сега какво? — попита Кели.

 

 

Излязоха от караваната. Малкълм се опираше на рамото на Сара. Белият облак се бе разнесъл преди няколко минути. Първият раптор, който видяха, лежеше на тревата на една страна, с отворени очи и напълно неподвижен. Но не беше умрял — съвсем ясно се виждаше как пулсират кръвоносните съдове във врата му. Животното беше само парализирано.

— Колко ще продължи това? — попита Сара.

— Не знам — отвърна Малкълм. — Духа ли вятър?

— Няма никакъв вятър, Иън.

— Тогава няма да се съвземат бързо.

Продължиха напред. Тръгнаха между телата на изпопадалите раптори и усетиха миризмата им. Едно от животните лежеше върху мотоциклета. Сара остави Малкълм на земята. Той седна с въздишка. След малко затананика някаква песничка.

Сара дръпна кормилото на мотоциклета, за да го измъкне, но рапторът беше твърде тежък.

— Ти вдигни главата, а аз ще извадя мотоциклета — каза Кели.

Сара се наведе над парализираното животно без никакво колебание, обви врата му с ръце и дръпна главата нагоре. Догади й се — топлата люспеста кожа се допираше до ръцете и бузата й. Тя изсумтя и дръпна с всички сили.

Малкълм запя с цяло гърло.

— Готова ли си?

— Още не — отвърна Кели и задърпа кормилото на мотоциклета.

Лицето на Сара беше на сантиметри от челюстите на велоцираптора. Главата му се клатеше насам-натам в ръцете й. Отвореното му око се бе втренчило в нея, без да я вижда. Сара напрегна сили, за да вдигне животното още по-нагоре.

— Още малко — каза Кели.

Сара изпъшка и продължи да дърпа към себе си.

Окото мигна.

Сара, изплашена, пусна главата на раптора, но Кели вече бе успяла да измъкне мотоциклета.

— Готово.

Малкълм пееше.

Сара заобиколи падналия хищник. Силният му крак потръпна. Гръдният кош започна да се движи.

— Да се махаме. Иън, зад мен, Кели, на кормилото.

Качи се на седалката. Следеше раптора с поглед. Главата му трепна конвулсивно. Окото мигна пак. Скоро щеше да се събуди.

— Да се махаме! Бързо!