Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (4)

Сан Хосе

Левин седеше в бара на летището на Сан Хосе и на чаша бира очакваше самолета, който щеше да го върне в Щатите. Край малката масичка до него се бе настанил Гутиерес. През последните няколко минути двамата мълчаха неловко. Гутиерес гледаше раницата на Левин, оставена на пода до краката му. Беше от специална зелена материя, с много външни джобове, за да побира електронната апаратура.

— Хубава раница — отбеляза най-накрая Гутиерес. — Откъде я намери? Прилича на алпинистка.

— Такава е — отговори Левин и отпи от бирата си.

— Бива си я — поклати глава Гутиерес и пак я погледна. — Какво носиш в горния джоб? Сателитен телефон? И то „Джи Ес Ем“? Боже мой! Какво ли няма да измислят! Страхотно. Сигурно ти е струвало цяло…

— Марти — прекъсна го Левин нетърпеливо. — Зарежи тези глупости. Ще ми кажеш ли или не?

— Какво да ти кажа?

— Искам да знам какво, по дяволите, става тук!

— Ричард, слушай, съжалявам, ако…

— Стига! — прекъсна го Левин отново. — Онова на брега беше много важна находка и я унищожиха. Не мога да разбера защо го позволи.

Гутиерес въздъхна. Хвърли поглед към туристите около другите маси и отвърна:

— Това трябва да остане между нас, съгласен?

— Добре.

— Става дума за голям проблем тук.

— Какъв?

— На този бряг се появяват… хм… форми с аберации… твърде често. Продължава вече няколко години.

— Форми с аберации? — повтори Левин и поклати глава удивен.

— Така гласи официалното название на тези находки. Никой от правителството не желае да каже нещо по-конкретно. Започна преди около пет години. Горе, в планините, бяха открити няколко животни, недалеч от една ферма, в която изпробваха нови сортове соя.

— Соя — повтори Левин.

Гутиерес кимна.

— Очевидно тези животни имат слабост към зърнените култури и към някои треви. Предполага се, че имат остра нужда от аминокиселината лизин. Никой обаче не знае със сигурност. Може би просто обичат да ядат някои растения…

— Марти — каза Левин, — не ме интересува дали обичат трева или бира с чипс. Единственият важен въпрос е откъде са дошли!

— Никой не знае — отвърна Гутиерес.

Левин остави последното без коментар, за момента.

— И какво стана с другите животни?

— Всички бяха унищожени. Доколкото знам, години след това не е било намирано нищо подобно. Сега, изглежда, всичко започва отново. Миналата година открихме останките на още четири животни, плюс това, което видя сам.

— И какво беше направено по този повод?

— Формите… хм… с аберации винаги бяха унищожавани. Видя как става. Още от самото начало властите взеха всички възможни мерки никой да не научи за това. Преди няколко години американски журналисти писаха, че нещо на острова Исла Нублар не било наред. Менендес покани група техни колеги на обиколка из острова… и ги заведе на друг остров. Така и не разбраха. Такива работи. Искам да кажа… властите гледат много сериозно на всичко това.

— Защо?

— Безпокоят се.

— Безпокоят се? Защо трябва да се безпокоят заради…

Гутиерес вдигна ръка, намести се на стола си, приближи се.

— Заради болестите, Ричард.

— Болести?

— Да. Коста Рика има една от най-добрите здравни системи в целия свят. Епидемиолозите са се натъкнали на някакъв странен енцефалит, който, изглежда, зачестява особено по крайбрежието.

— Енцефалит? Какъв? Вирусен?

Гутиерес поклати глава.

— Не е открит причинителят.

— Марти…

— Ричард, казвам ти… Никой не знае. Не вирус, защото титрите с антитела не се покачват, а диференциалите на белите кръвни клетки не се променят. Не е бактериален, защото не е изолирано нищо в хранителна среда. Пълна мистерия. Епидемиолозите знаят единствено, че засяга предимно фермерите в селските райони, хората, чието съществуване е свързано с животни, с добитък. Болестта е истински енцефалит… страхотно главоболие, объркване на мисълта, треска, бълнуване…

— Смъртност?

— Засега болестта, изглежда, се самоограничава, трае до около три седмици. Все едно, властите са разтревожени. Страната зависи от туризма, Ричард. Никой не желае слухове за неизвестни болести.

— Значи смятат, че енцефалитът има нещо общо с тези… форми с аберации, така ли?

Гутиерес сви рамене.

— Гущерите пренасят немалко вирусни инфекции, така че не е изключено да има връзка.

— Нали каза, че заболяването не е вирусно?

— Каквото и да е. Смятат, че има връзка.

— Това е още една причина да се разбере откъде са се взели тези гущери — отбеляза Левин. — Не се съмнявам, че са търсили…

— Търсили? — Гутиерес се засмя. — Разбира се, че търсиха. Преровиха цялата страна сантиметър по сантиметър и не един път. Изпращаха десетки екипи… аз самият водих няколко. Наблюдаваха от въздуха. Летяха над джунглата, над близките острови. Това само по себе си не е малко. Има доста острови, особено край западното крайбрежие. Дявол да го вземе, претърсиха дори онези, които са частно притежание.

— Има ли частни острови? — попита Левин.

— Няколко. Три или четири. Като Исла Нублар… беше отстъпен на лизинг на американска компания… „ИнДжен“… години наред.

— Но ти каза, че Исла Нублар е бил претърсен.

— Щателно. Нищо не откриха.

— А другите?

— Ами… чакай да помисля… — отговори Гутиерес и започна да отброява на пръсти. — Исла Таламанка, край източното крайбрежие. Там има клуб на медиците. После е Сорна, при западния бряг. Даден е на лизинг на германска минна компания. Морасан на север е собственост на богато костариканско семейство. Може би имаше още един, но не помня.

— И до какво доведоха издирванията?

— До нищо — отвърна Гутиерес. — До абсолютно нищо. Предполага се, че животните идват от някакво място дълбоко навътре в джунглата. Затова все още не са успели да го открият.

— В такъв случай им пожелавам късмет — изсумтя Левин.

— Така е — кимна Гутиерес. — Джунглата е чудесно място за укриване. Можеш да минеш на десет метра от някое голямо животно и въобще да не го видиш. Дори и най-чувствителните прибори не са от голяма полза, защото трябва да проникнат през няколко пласта — облаците, листната маса на дърветата, ниската растителност. Това просто няма как да се заобиколи. В джунглата може да се потули всичко. Така или иначе — продължи той, — властите се безпокоят. А и те не са единствените, които се интересуват от проблема.

Левин вдигна рязко глава.

— Така ли?

— Да. Поради някаква причина тези животни будят голям интерес.

— Що за интерес е това? — попита Левин колкото е възможно по-безразлично.

— Миналата есен дадоха разрешително на група ботаници от Бъркли да изследват джунглата от въздуха в централните хълмисти райони. Изследването бе започнало от около месец, когато се разрази скандал… неплатена сметка за авиационно гориво или нещо такова. Така или иначе един чиновник от Сан Хосе се обади в Бъркли, за да се оплаче. От Бъркли отговориха, че не знаят нищо за такъв изследователски екип. Междувременно онези бяха напуснали страната.

— Значи никой не знае кои всъщност са били те.

— Никой. След това миналата зима двама геолози от Швейцария дойдоха, за да вземат газови проби от островите край брега. Обясниха, че изследвали вулканичната активност в Централна Америка. Всичките тези острови са вулканични, а някои от тях все още са действащи. В една или друга степен, така че обяснението не изглеждаше нелогично. Оказа се обаче, че геолозите всъщност работели за американската фирма „Биосин“, която се занимавала с генетика, и те търсели по островите големи животни.

— Как си обясняваш този интерес на биотехнологична компания? — попита Левин. — Струва ми се безсмислено.

— Може би… на теб и на мен — отвърна Гутиерес. — Но „Биосин“ има особено лоша репутация. Шеф на изследователския отдел там е един човек на име Луис Доджсън.

— О, да — кимна Левин. — Знам го. Той проведе изпитанията на онази ваксина срещу бяс в Чили преди няколко години. Тогава поставиха селяните в контакт с болестта, без да им кажат, че го правят.

— Същият. Започна и пробни продажби на генетично създадени картофи в супермаркетите, без да обясни на никого, че са променени. Няколко деца получиха лека диария, едно-две постъпиха в болница. След това се наложи компанията да наеме Джордж Бейзълтън, за да спасява репутацията й.

— Изглежда всички наемат Бейзълтън — отбеляза Левин.

Гутиерес сви рамене.

— В наши дни университетските професори с големи имена дават консултации. Това е част от сделката. Бейзълтън е виден професор по биология. Компанията е имала нужда от такъв известен учен, за да изчисти мръсотията, предизвикана от навика на Доджсън да нарушава законите. Тя има платени служители по целия свят. Краде изследванията на други фирми. Изцяло. Казват, че „Биосин“ е единствената занимаваща се с генетика фирма, в която работят повече адвокати, отколкото учени.

— А защо е този интерес към Коста Рика? — попита Левин.

Гутиерес сви рамене.

— Не знам, но напоследък отношението към изследователската работа се промени, Ричард. Тук това се вижда особено добре. Коста Рика притежава една от най-богатите екологични системи на света. Половин милион видове в дванайсет ясно очертани природни хабитата. Тук са представени пет процента от всички видове на планетата. Страната е център на биологически изследвания от години и мога да ти кажа, че нещата се промениха. Някога хората, които идваха тук, бяха учени, посветили се на делото си, които искаха да разберат едно или друго заради самото познание… маймуни, насекоми, растителност. Онези хора се занимаваха с подобни неща, защото те не им бяха безразлични. Със сигурност не очакваха да забогатеят от работата си. Сега обаче почти всичко в тази област на науката се смята за потенциален източник на пари. Никой не знае от какво ще бъде извлечено поредното лекарство и фармацевтичните компании финансират всякакви изследвания. Може би в някое птиче яйце има протеин, който го прави водоустойчиво. Може би някой паяк произвежда пептид, който предотвратява съсирването на кръвта. Може би листата на не знам коя папрат съдържат болкоуспокояващо вещество. Отношението към изследователската работа се променя доста често. Хората вече не изучават естествения свят, а го експлоатират. Имат манталитета на мародери. Всяко ново или непознато нещо предизвиква интерес, защото може да се окаже ценно. И да донесе богатство.

Гутиерес пресуши бирата си.

— Светът — продължи той — се е обърнал нагоре с краката. Истината е, че много хора искат да знаят какво представляват тези анормални животни и откъде са дошли.

По високоговорителите обявиха полета на Левин. Двамата станаха и Гутиерес попита:

— Нали ще запазиш това за себе си? Имам предвид видяното днес.

— Ако трябва да съм честен докрай — отвърна Левин, — не знам какво видях днес. Би могло да е всичко.

Гутиерес се засмя.

— Желая ти успешен полет, Ричард.

— Пази се, Марти.