Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (33)

Наблюдателницата

— Ето това е!

Левин закачи въжето за мощната лебедка на джипа и я пусна в ход.

Бяха слезли в обширната тревиста равнина в подножието на скалите. Високото обедно слънце обливаше с горещина вулканичните камъни, а долината долу трептеше от топлия въздух.

Недалеч се виждаше стадо хипсилофодонти. Зелените, подобни на газели, животни надигаха глави над тревата и гледаха към тях всеки път, когато чуеха звън на метал, защото Еди и децата сглобяваха високата алуминиева конструкция на наблюдателницата, която толкова ги бе удивила в Калифорния. Сега тази конструкция приличаше на бъркотия от тънки метални пръти, пръснати из тревата.

— А сега да видим — каза Левин и потри длани.

С навиването на макарата алуминиевите подпори започнаха да помръдват и постепенно се заиздигаха във въздуха. Структурата изглеждаше нестабилна и деликатна, но Торн знаеше, че кръстосаните по диагонал подпори й придават удивителна здравина. Постепенно платформата се издигна на три метра, после на пет и накрая спря. Малката къщичка най-отгоре беше точно под най-долните клони на близките дървета, които почти я скриваха от погледите. Подпорите обаче блестяха на слънчевата светлина и се виждаха отдалеч.

— Това ли е? — попита Арби.

— Да, това е.

Торн я обиколи от всички страни и сложи специалните закрепващи щифтове, които й придаваха още по-голяма стабилност.

— Много блести — отбеляза Левин. — Трябваше да я направим черна и матова.

— Еди, хайде да я прикрием — настоя Торн.

— Мога да я напръскам, шефе — отвърна Еди. — Мисля, че имам малко черна боя.

Левин поклати глава.

— Не. Много ще се размирише. Какво ще кажеш за малко палмови листа?

— Разбира се, можем да го направим.

Еди отиде до близките дървета и започна да сече листа с мачетето си.

Кели се вгледа в конструкцията и поклати глава:

— Страхотно е. А какво всъщност представлява?

— Това е наблюдателница — каза Левин. — Хайде, ела.

И започна да се катери нагоре.

Горната част на конструкцията представляваше малка къщичка, чийто покрив се поддържаше от четири алуминиеви рейки на около метър една от друга. Подът също беше от алуминиеви ленти, на около пет сантиметра една от друга, така че имаше опасност нечий крак да се промуши между тях. Левин изтегли горе първия наръч листа, който Еди бе насякъл, и покри с тях пода, за да добие по-нормален вид. Останалите завърза от външната страна на къщичката, за да я скрие.

Арби и Кели се загледаха в животните. От наблюдателницата се виждаше цялата равнина. В далечината, от другата страна на реката, имаше стадо апатозаври. На север пасяха трицератопси. Недалеч от реката няколко динозаври птицечовки с големите си гребени проточиха шии и се запътиха на водопой. Ниското им тръбене достигаше до наблюдателницата — дълбок, неземен звук. След миг откъм гората в срещуположния край на долината в отговор долетя друг вик.

— Какво беше това? — попита Кели.

— Паразавролофуси — отговори Левин. — Звукът излиза през вратния им гребен. Нисък е и затова се чува отдалеч.

На юг се виждаше стадо тъмнозелени животни с големи заоблени, изпъкнали глави и редица малки четвъртити рогчета. Донякъде напомняха бизони.

— А как се наричат тези? — попита Кели.

— Интересен въпрос — отговори Левин. — Най-вероятно Pachycephalosaurus wyomingensis. Трудно е да се каже със сигурност, защото досега не е открит цял скелет от тези животни. Челата им са от много дебела кост и затова са намерени множество запазени куполообразни черепни фрагменти. Сега виждам цяло животно за първи път.

— А защо главите им са такива? — попита Арби.

— Не се знае точно. Предполага се, че мъжките са се биели помежду си заради женски. Блъскали са главите си.

Малкълм се качи при тях.

— Да, блъскали са главите си — каза той подигравателно. — Колкото ги блъскат в момента.

— Е, добре — отвърна Левин, — в момента не го правят. Може би размножителният им сезон е свършил.

— Или пък изобщо не го правят — възрази Малкълм. — Изглеждат доста кротки.

— Така е, но това, разбира се, не означава нищо. И африканските биволи изглеждат кротки. През по-голямата част от времето просто стоят неподвижно, но въпреки това са своенравни и опасни животни. Трябва да има някаква причина черепите им да са такива, дори и да не я виждаме. Затова направихме тази конструкция — каза Левин на децата. — Искаме да наблюдаваме животните непрекъснато. Трябва, доколкото е възможно, да опишем поведението им.

— Защо? — попита Арби.

— Защото — отговори Малкълм — този остров представлява уникална възможност да се реши една от най-големите загадки в историята на нашата планета — масовото измиране.

— Ето какво имам предвид — поясни той. — „ИнДжен“ е закрила съоръженията си тук набързо и някои животни са останали на свобода. Това е било преди пет или шест години. Динозаврите се развиват бързо — повечето от видовете достигат зрелост само за четири-пет години. Сега първото поколение животни на „ИнДжен“, отгледано в лабораторията, вече дава свое собствено поколение при пълна свобода. На острова се е оформила цялостна екологична система с десетина вида динозаври, които живеят в общности за първи път от шейсет и пет милиона години.

— А как така това е възможност за изучаване на измирането им? — попита Арби.

Малкълм посочи към равнината.

— Помисли само. Измирането на динозаврите е много труден за изучаване проблем. Съществуват поне десет различни хипотези. Вкаменелостите не дават пълната картина. Няма как да се провеждат експерименти. Галилей е имал възможност да се качи на кулата в Пиза и да пуска оттам топчета, за да провери теорията си за гравитацията. Не го е правил в действителност, но е имал тази възможност. Нютон е използвал призми, за да провери теорията си за светлината. Астрономите наблюдават затъмненията, за да проверят теорията за относителността на Айнщайн. Експериментите са основно средство за всички науки. А как би могло да се докажат експериментално хипотезите за измирането?

— Да, но тук… — заговори Арби.

— Да. Тук имаме популация от изчезнали животни, изкуствено създадена в затворена среда и оставена да се развива самостоятелно. Досега не е имало подобно нещо. Знаем, че тези животни са изчезнали, но никой не е наясно защо…

— И очаквате да откриете отговора? За няколко дни?

— Да — кимна Малкълм. — Очакваме.

— Но как? Няма да измрат отново, нали?

— Имаш предвид пред очите ни, нали? — Малкълм се засмя. — Разбира се, че не. Работата е в това, че за първи път имаме възможност да изучаваме не само кости, а живи-живенички екземпляри, да наблюдаваме поведението им. Имам една теория и смятам, че съвсем скоро ще се натъкнем на факти, които я потвърждават.

— Какви факти? — попита Кели.

— Каква теория? — попита Арби.

Малкълм им се усмихна.

— Само почакайте — каза той.