Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (46)

Пътеката

Левин тръгна по пътеката, все по-навътре в джунглата. Паразаврите бяха някъде напред и вдигаха силен шум, защото се провираха през храсталаците и дърветата. Поне разбра защо се движеха един след друг — просто нямаше друг начин да минат през гъстата тропическа растителност.

Тръбенето им не бе престанало нито за миг, но Левин долови, че сега то бе по-различно — по-високо, по-възбудено. Продължи забързано напред, покрай мокрите листа на папратите, които бяха по-високи от него. Докато следваше крясъците на животните, започна да долавя и някаква миризма — сладникаво-кисела, люта. Имаше усещането, че става все по-наситена.

Нещо се бе случило там напред, вече нямаше никакво съмнение. Крясъците на паразаврите станаха резки, кратки, почти като кучешки лай. Струваха му се изпълнени с безпокойство. А какво би могло да обезпокои животно, високо шест и дълго десет метра?

Любопитството го обзе изцяло. Хукна напред през джунглата, през папрати и паднали дървета. От храсталаците напред долетя съскане, ръмжене, а после един от паразаврите наддаде нисък, продължителен рев.

Еди Кар стигна с мотоциклета до наблюдателницата и спря. Левин го нямаше. По земята наоколо се виждаха множество дълбоки стъпки на животни. Потрепери само при мисълта, но нямаше никакъв избор — трябваше да намери Левин и да го върне. Този тип, помисли си, започва да създава проблеми. Еди свали карабината от рамото си, сложи я напряко върху кормилото на мотоциклета, улови ръкохватките и подкара напред, в тъмнината.

С разтуптяно от вълнение сърце Левин се провря през последния голям храсталак и се закова на място. Във въздуха над главата му, малко по-напред, се поклащаше опашката на един от паразаврите. Беше с гръб към него и от задния отвор на животното на земята се изливаше дебела струя урина. Левин отскочи назад, за да я избегне. Зад най-близкото животно видя оголено пространство, стъпкано от стотици животински крака. Паразаврите бяха застанали на различни места и уринираха заедно.

Значи тези животни са латринни, помисли си той. Беше удивително и съвършено неочаквано за него.

Много от съвременните животни, особено носорозите и елените, предпочитаха да се облекчават на определени места. Нерядко поведението на цели стада беше координирано. Смяташе се, че това е начин за маркиране на територия, но така или иначе никой не бе допускал, че и динозаврите имат такова поведение.

След малко паразаврите приключиха и един по един отстъпиха настрана. После започнаха да изхвърлят фекалиите си, отново заедно. Всяко от животните отдели огромна купчина жълтеникава маса. Процесът бе придружен от нисък рев и огромно количество газове с мирис на метан.

— Страхотно — прошепна глас зад гърба му.

Левин се обърна и видя Еди Кар, възседнал мотоциклета. Махаше с ръка пред носа си.

— Динозавърски пръдни. Ако запалиш клечка кибрит ще подпалиш джунглата…

— Ш-ш-ш — прекъсна го Левин ядосано, поклати глава и отново се обърна към паразаврите. Сега не беше време да слуша вулгарни приказки от този млад глупак. Няколко от животните наведоха надолу глави и започнаха да ближат локвите урина. Несъмнено, за да възстановят някои от изхвърлените вещества, помисли си. Най-вероятно сол. Или някакъв хормон. Или може би това беше свързано със сезона. Или…

Левин се запромъква напред.

Знаеха толкова малко за тези същества, нямаха понятие дори от най-простите факти за живота им — как се хранят, каква е обмяната на веществата при тях, как спят, как се размножават. Цял един свят, състоящ се от сложни, взаимосвързани поведенчески стереотипи, бе изчезнал заедно с тези животни. Изследването им сега би било работа за цял живот на десетки учени. Единственото, на което би могъл да се надява самият той, бе да стигне до някои предположения и най-прости заключения, едва докосващи повърхността на сложните проблеми.

Паразаврите изреваха и се отправиха още по-навътре в джунглата. Левин понечи да тръгне след тях.

— Доктор Левин — спря го Еди тихо. — На мотоциклета, Веднага!

Левин не му обърна внимание, но когато паразаврите се скриха, на отъпканото място с цвърчене изскочиха десетки дребни динозаври, зелени на цвят. Веднага определи какви са — Procompsognatus triassicus. Малки лешояди, открити през 1913 година от Фраас, в Бавария. Левин се вторачи в тях възхитен. Разбира се, познаваше тези животни добре, но само приблизително, защото никъде по света не беше откриван цял скелет от тях. Най-пълните изследвания бяха проведени от Острьом, но той бе работил върху един силно фрагментиран и непълен скелет, та в описанията му липсваха шията, опашката и предните крайници. Така или иначе прокомпсогнатусите тук бяха живи, цели и подскачаха наоколо като кокошки. Докато ги наблюдаваше, започнаха да ядат пресните изпражнения и да ближат остатъците от урината. Левин се намръщи. Нима това беше част от обикновеното им поведение?

Не беше сигурен…

Тръгна напред, за да ги види по-добре.

— Доктор Левин! — прошепна Еди.

Стори му се интересно, че прокомпсогнатусите ядат само новите изпражнения и не обръщат внимание на засъхналите остатъци, пръснати навсякъде наоколо. Явно хранителните вещества, които търсеха, се съдържаха само в тях. Вероятно някакъв протеин или хормон, който след време се разлагаше. Може би трябваше да вземе проба за анализ… Бръкна в джоба на ризата си, извади найлоново пликче и тръгна между прокомпсогнатусите, които не му обръщаха никакво внимание.

Клекна край най-близката купчина и протегна ръка.

— Доктор Левин!

Левин се обърна назад ядосано и в този момент едно от животните се втурна напред и го ухапа по ръката. Друго скочи на гърба му и впи зъби в ухото му. Левин изкрещя и скочи. Разбягаха се.

— По дяволите! — изруга Левин.

Еди се приближи с мотоциклета.

— Достатъчно — каза той. — Махаме се оттук.