Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (50)

Гнездото

Червеният джип спря. Точно отпред се издигаше стена от гъста растителност, но през листака прозираше слънчева светлина.

Доджсън остана неподвижен. Ослушваше се. Кинг се обърна към него, понечи да каже нещо, но Доджсън му направи знак да мълчи.

След това го чу съвсем отчетливо — ниско, отекващо ръмжене, почти мъркане. Като огромна котка. И се усещаше някакво вибриране — едва доловимо, ала достатъчно, за да задрънчат ключовете на джипа. Тогава си даде сметка — онова нещо ходи.

Нещо много голямо. Ходи.

Кинг се взираше напред стъписано, с полуотворена уста. Доджсън се обърна назад към Бейзълтън — професорът стискаше седалката с побелели пръсти и се вслушваше в ръмженето.

Върху храсталаците пред тях падна сянка. Ако се съдеше по размерите й, хвърляше я животно високо поне пет и дълго повече от десет метра. Беше изправено на задните си крака, с масивно тяло, къс врат и много голяма глава.

Тиранозавър.

Доджсън загледа сянката, обзет от колебание. Сърцето му се разтуптя. Замисли се дали да не се откаже от това гнездо, но реши, че устройството ще свърши работа и тук.

— Да приключваме — отсече той. — Дай ми кутията.

Бейзълтън му я подаде.

— Зареди ли акумулаторите? — попита Доджсън.

— Да — кимна Кинг.

— Окей. Да тръгваме. Действаме както преди. Отивам пръв, вие след това и донасяте яйцата. Готови ли сме?

— Готови — кимна Бейзълтън.

Кинг не отговори, втренчен в сянката.

— Какъв динозавър е този? — попита той.

— Тиранозавър.

— Боже!

— Тиранозавър? — попита Бейзълтън.

— Няма значение какъв е — изсумтя Доджсън ядосано. — Просто направете каквото ви казвам, както преди. Готови ли сте?

— Момент — каза Бейзълтън.

— Ами ако не подейства? — усъмни се Кинг.

— Вече знаем, че действа.

— Наскоро публикуваха един интересен факт за тиранозаврите — обади се Бейзълтън. — Рокстън, палеонтолог, изследвал черепната кухина на тиранозавъра и стигнал до извода, че мозъкът му не се различава особено от този на жабата освен, разбира се, че е много по-голям. Това означава, че нервната система на животното е приспособена единствено към движението. Ако стоиш неподвижно, не може да те види. Неподвижните предмети са невидими за тях.

— Сигурен ли си? — попита Кинг.

— Така пишеше в статията — отвърна Бейзълтън. — И ми се струва напълно логично. Не бива да забравяме, че динозаврите въпреки внушителните им размери всъщност са били примитивни същества и следователно е напълно логично тиранозавърът да притежава умствените възможности на жаба.

— Не виждам защо се захващаме с това толкова прибързано — обади се Кинг нервно и се вторачи напред. — Този тук е доста по-голям от другите.

— Е, и? — попита Доджсън. — Чу какво каза Джордж. Това е само една голяма жаба. Да приключваме. Слизайте от скапания джип. И не тряскайте вратите.

Джордж Бейзълтън разказа за никому неизвестната статия от списанието авторитетно и със самочувствие. Всъщност това бе обичайната му роля — да осведомява хората, които нямат информация. Сега, когато приближаваше гнездото, с изненада откри, че коленете му са започнали да треперят. Краката му бяха омекнали. Винаги бе смятал този израз за художествено преувеличение, но сега със срам установи, че може да означава нещо съвсем конкретно. Прехапа устни, насили се да се овладее. Каза си, че не бива да показва страх. Трябваше да е господар на ситуацията.

Доджсън тръгна напред, насочил черната кутия като пистолет. Кинг беше мъртвешки блед и се потеше. Видът му беше като на човек, който всеки момент може да припадне. Пристъпваше напред съвсем бавно. Бейзълтън крачеше до него. За да го подкрепи, ако се наложи.

Доджсън се обърна назад за последен път и махна на двамата да се приближат още малко. Изгледа ги ядосано и излезе от храстите.

Бейзълтън видя тиранозавъра. Не… бяха два! Стояха на задните си крака от двете страни на гнездото, огромни, силни, със зловещи челюсти. Както маязаврите, животните се втренчиха за миг в Доджсън, сякаш онемели от изненада, че се е осмелил да ги обезпокои. След това изреваха гневно — невероятен, кънтящ, разтърсващ земята рев.

Доджсън вдигна кутията и я насочи към тях. Писъкът й отново изпълни джунглата.

Тиранозаврите изреваха в отговор, наведоха глави, проточиха шии и оголиха челюсти, готови за нападение. Бяха огромни и звукът не им влияеше. Тръгнаха покрай гнездото към Доджсън.

— По дяволите! — изруга Кинг.

Доджсън обаче не помръдна. Завъртя скалата на устройството. Бейзълтън запуши ушите си с ръце. Писъкът се усили, стана нетърпим, болезнен. Резултатът последва незабавно — тиранозаврите се отдръпнаха, сякаш някой ги бе ударил. Наведоха глави. Клепачите им запримигваха. Звукът продължаваше да раздира въздуха. Животните изреваха пак, но този път слабо, неуверено. От ограденото с пръст гнездо се разнесе ужасен писък.

Доджсън тръгна напред, насочил кутията нагоре, към главите на тиранозаврите. Те отстъпиха назад. Гледаха ту гнездото, ту Доджсън, тръскаха глави, сякаш за да отпушат ушите си. Доджсън, съвсем спокойно, усили звука още повече. Стана нетърпим.

Започна да се изкачва по насипа около гнездото. Бейзълтън и Кинг го последваха. Вътре видяха четири бели яйца на петна и две малки тиранозавърчета, които приличаха на кльощави, по-големи от нормалното пуйки. Или на някакви гигантски току-що излюпени пилета.

Възрастните тиранозаври бяха в края на поляната, задържани от звука. Те също започнаха да уринират. Тропаха с крака, но не приближаваха.

— Вземете яйцата! — изкрещя Доджсън, за да надвика оглушаващия писък.

Кинг, като в някакъв кошмар, слезе долу и сграбчи най-близкото яйце. Вдигна го в треперещите си ръце, изпусна го, успя да го улови отново, настъпи едното от малките по крака и то изпищя от страх и болка. Родителите му отново понечиха да се притекат на помощ. Кинг бързо се покатери по насипаната пръст, излезе от гнездото и хукна към храстите.

— Джордж! — извика Доджсън. — Вземи яйцето!

Бейзълтън погледна възрастните тиранозаври. Видя гнева и яростта им, видя как челюстите им се отварят и затварят и си даде сметка, че тези животни, независимо от звука, няма да позволят на никого да влезе в гнездото им още веднъж. Кинг бе извадил късмет, но той нямаше да успее, усещаше го и…

— Джордж! Веднага!

— Не мога! — извика Бейзълтън.

— Скапан глупак! — Доджсън вдигна кутията високо и започна да слиза в гнездото сам. Подхлъзна се. Кабелът за захранването се измъкна от контакта.

Писъкът секна.

Настъпи пълна тишина.

Бейзълтън изпъшка.

Тиранозаврите тръснаха глави за последен път и изреваха.

Доджсън замръзна на мястото си като вдървен. Бейзълтън също не помръдваше. Някак си успя да се застави да остане, където беше. Застави коленете си да не треперят. Притаи дъх.

И зачака.

Тиранозаврите тръгнаха към тях.

— Какво правят?! — извика Арби. Беше близо до монитора и носът му почти докосваше екрана. — Полудели ли са? Стоят и не помръдват!

Кели, застанала до него, гледаше монитора мълчаливо.

— Иска ли ти се да си там, Кели? — попита Арби.

— Мълчи! — сряза го тя.

— Не, не са луди — отбеляза Малкълм по радиото. Следеше събитията на монитора на арматурното табло. Джипът се носеше напред по пътеката към източната част на острова. Торн беше зад волана, Сара и Малкълм бяха отзад.

— Би трябвало да се опита отново да включи устройството си — отбеляза Сара. — Така ли смятат да останат?

— Да — кимна Малкълм.

— Защо?

— Защото някой ги е заблудил — отвърна той.