Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (45)

Шум

Фордът се плъзгаше безшумно по пътеката през джунглата. Движеха се по хребета над долината към наблюдателницата долу.

Караше Торн.

— Преди малко заяви, че знаеш защо са измрели динозаврите… — подхвърли той.

— Е, до голяма степен съм сигурен, че знам — отвърна Малкълм. — В общи линии ситуацията е достатъчно проста. — Намести се на седалката си и продължи: — Динозаврите са се появили през триаса, преди около двеста двайсет и осем милиона години. Разцветът им настъпва през епохите юра и креда след това. В продължение на сто и петдесет милиона години те са доминиращата форма на живот на планетата, а това е много дълго време.

— Като вземем предвид, че самите ние сме тук само от три милиона години — обади се Еди.

— Да не си придаваме важност — възрази Малкълм. — Преди три милиона години на Земята не е имало хора, а вид невзрачни маймуни. Човешки същества, които могат да бъдат признати за такива, има само от трийсет и пет хиляди години. Тогава предците ни са рисували животни в пещерите на днешните Франция и Испания, за да бъде ловът им успешен. Трийсет и пет хиляди години. Това е нищо в сравнение с историята на Земята. Ние сме новопристигнали.

— Добре…

— И естествено унищожавали сме цели видове дори и преди трийсет и пет хиляди години. Пещерните хора убивали толкова много дивеч, че на няколко континента редица видове животни изчезнали. В Европа е имало лъвове и тигри. В Калифорния — жирафи и носорози. Преди десет хиляди години предците на днешните американски индианци унищожили и последните мамути. Тази човешка черта не е нищо ново, както виждате…

— Иън…

— Ами да, факт е… колкото и да твърдят днешните празноглавци, че е нещо съвсем ново.

— Иън, ти говореше за динозаврите.

— Да. Динозаврите. През сто и петдесетте милиона години, когато са живели на нашата планета, те достигнали такъв разцвет, че към крита е имало двайсет и една основни групи. Някои от тях като камаразавърът и фаброзавърът вече били измрели, но повечето остават активни през целия крит. Тогава внезапно, преди около шейсет и пет милиона години, изчезват всички групи динозаври. Остават само птиците. Въпросът е… какво е това?

— Нали твърдеше, че знаеш? — каза Торн.

— Не… имах предвид… какъв беше този звук? Не чухте ли нещо?

— Не — отвърна Торн.

— Спри.

Торн спря джипа и изключи мотора. Свалиха стъклата и почувстваха неподвижната обедна горещина. Нямаше никакъв ветрец. Ослушаха се.

Торн сви рамене.

— Не чувам нищо. Какво според теб…

— Ш-ш-шт! — прекъсна го Малкълм, сложи длан зад ухото си и се вслуша напрегнато през прозореца. След малко се обърна и каза: — Мога да се закълна, че чух ръмжене на двигател.

— Двигател? Искаш да кажеш двигател с вътрешно горене?

— Да. — Посочи на изток и добави: — Стори ми се, че идва оттам.

Вслушаха се пак, но не чуха нищо.

Торн поклати глава.

— Не мога да си представя тук да има бензинов двигател, Иън. На острова няма бензин.

Радиостанцията изпращя.

— Доктор Малкълм? — обади се Арби от караваната.

— Да, Арби.

— Кой друг е на този остров?

— Как така кой друг?

— Включете монитора си.

Торн натисна копчето. Появи се картина от една от камерите за наблюдение — тясна наклонена долина на изток. Видяха склона, притъмнял под дърветата. Един клон скриваше по-голямата част от гледката, но не доловиха никакво движение. Беше тихо и спокойно.

— Какво видя, Арби?

— Гледайте внимателно.

След малко нещо помръдна между листата, после още веднъж. Торн си даде сметка, че това е човешка фигура, която се спускаше — полуизправена, полуседнала — надолу по склона. Дребно, стегнато телосложение, къса черна коса.

— По дяволите! — възкликна Малкълм и се усмихна.

— Знаеш ли кой е това?

— Естествено. Сара.

— Тогава да идем да я вземем. — Торн посегна към радиостанцията и натисна бутона.

— Ричард?

Никой не отговори.

— Ричард, чуваш ли ме?

Малкълм въздъхна.

— Страхотно. Не отговаря. Сигурно е решил да се поразходи. Заради изследванията си…

— Точно това ме притеснява — каза Торн. — Еди, вземи мотоциклета и една карабина. Виж какво прави Левин. Ние ще вземем Сара.