Колин Фалконър
Харем (9)

8.

В Корана се казва: „Достойнството се слага в нозете на майката.“ Според обичая и предписанията на Аллах, Сюлейман посещаваше първо майка си, когато идваше в Ески сарай. Той обичаше компанията на валиде-султан, така че този протокол не му тежеше особено.

Тази сутрин вееше южен вятър, носещ първия топъл полъх на пролетта. Хафизе султан седеше на един диван на терасата, тапициран в бродиран на цветя брокат, а слънцето се отразяваше в обсипаната й с перли и гранати коса. Сюлейман се усмихна; майка му обичаше тези дрънкулки повече от истинските скъпоценни камъни. Тази суетност събуждаше топли чувства у него.

— Майко. — Сюлейман целуна ръката й и после я допря до челото си. Седна до нея на дивана, задържайки дланта й в своите. Една прислужница се спусна да поднесе шербети и розова вода.

— Добре ли си?

— Напоследък тялото ми е особено чувствително към студа. На моята възраст хората с нетърпение очакват пролетта.

— Не си чак толкова стара.

— Баба съм — отвърна тя. — Или поне имам един внук. Предполагам, че това означава същото.

Сюлейман отметна глава назад и се засмя.

— Майко, намеците ти са толкова прозрачни!

— Натъжавам се, като гледам колко лекомислено се отнасяш към страховете на една стара жена.

— Изобщо не си стара, много си далеч от старостта.

Хафизе издърпа ръката си и взе една смокиня от купата пред нея.

— А какво става със завоевателя на Родос? — попита тя, а в гласа й прозвуча истинска гордост. — Къде те подтиква Диванът да удариш сега?

— Тази година няма да чуеш биене на военни барабани. Всичките ми генерали още ближат раните си от Родос. Ще мине известно време, преди да са готови да разтворят хищните си нокти отново.

— Ами ти?

Какъв смисъл имаше да се преструва пред нея, помисли си той.

— Повдига ми се при мисълта за нова кампания.

— Султан, който не развява знамето на Мохамед в битка, може да не остане султан за дълго. Еничарите ще се погрижат за това.

— Няма смисъл да ми напомняш за моя дълг. Никога няма да го забравя. Но засега тази война ми е достатъчна. Засега.

Хафизе внимателно си избра втора смокиня, докато подбираше, със същата деликатност най-подходящите думи.

— Дългът на султана не е само на бойното поле.

Сюлейман въздъхна. Думите, с които го посрещна тази сутрин майка му, трябваше да му подскажат накъде бие. Отново щяха да зачекнат темата за Гюлбехар.

— Османлиите имат наследник — каза той.

— А ако се разболее? Един султан трябва да има много синове.

— За да се избият един друг, когато умра ли? — Сюлейман се сети за баща си Селим — Явуз Селим, Страшният, както го бяха наричали. Той беше свалил от престола собствения си баща, Баязид втори, с помощта на еничарите, а после беше убил двамата си братя и осемте си племенника, за да не му оспорят правото да управлява. Дори се говореше, че лично той наредил да отровят Баязид, докато последният пътувал към определеното му за заточение място, за да е сигурен, че нещата няма да се обърнат против него. Самият Сюлейман не беше имал миг покой, докато негодното и сгърчено от болка тяло на баща му най-сетне не се беше предало пред смъртта на път към Адрианопол.

— Това е твое задължение.

— Имам много задължения.

— И не би трябвало да пренебрегваш нито едно от тях.

Сюлейман се втренчи в нея. Беше права, разбира се. През целия му живот майка му бе неговата будна съвест. Именно тя, а не Селим, го беше научила, че дългът е преди всичко друго. Селим обичаше властта и кръвопролитията заради самите тях.

— Гюлбехар ме прави щастлив.

— И това е хубаво. Но сега не говорим за щастие. Говорим за наследници на линията на Осман.

Сюлейман се извърна и погледът му се зарея към панорамата от минарета и куполи, издигащи се сред накацалите по хълма над Златния рог дървени къщички. Османлиите бяха изминали дълъг път от времето, когато вятърът беше издувал палатките им в равнините на Анадола. По някаква необяснима за него причина си спомни последните думи, които баща му бе отправил към него, когато го изпращаше за валия в Маниса: „Ако един турчин слезе от седлото, за да седи на килим, той се превръща в нищо — в нищо!“

Но, от друга страна, баща му беше варварин.

— В този момент родът на Осман разполага само с две сърца — каза Хафизе. — Не са достатъчни.

— Какво искаш да направя?

— Не искам да се отказваш от своята Гюлбехар. Естествено е да си имаш фаворитка. Но в харема има още много момичета. Някои от тях са доста приятни за окото.

— Значи трябва да изпълнявам ролята на бика в името на Османовия род?

— Много неделикатно казано, особено в присъствието на една стара жена, но да — точно това трябва да направиш. Може би щеше да е различно, ако Гюлбехар ти беше родила повече синове. Но тя е твоя кадъна от девет години…

— Тя ми доставя удоволствие.

— А друга жена не е в състояние, така ли?

— Добре ми е с Гюлбехар.

— Ти няма да търсиш удобство от другите момичета. Само син.

Сюлейман внезапно се изправи. Забеляза как Фатима, една от прислужничките на майка му, му хвърля срамежливи погледи изпод начернените си с въглен ресници. Беше изнервен — както от нея, така и от себе си. Какво не беше наред с него? Защо му беше толкова трудно да стори онова, което искаше майка му? Може би това беше неговият малък бунт срещу целия товар, който носеше, единственият начин, по който можеше да покаже колко различен е от зверовете, управлявали преди него. Всичките онези кокетни, гладни за ласките му жени го караха да се чувства долен и пропаднал.

Момичето усети гнева в очите му и сведе объркано лице.

— Ще направя онова, което искаш от мен — каза той и целуна ръка на майка си. Щеше да обладае всичките, една по една, ако това беше желанието й, помисли си горчиво. Щеше да напълни двореца с деца. И тогава майка му щеше да го остави насаме с Гюлбехар.

Киайята измъкна калъфката за възглавница от ръцете на Мейлиса и я захвърли на пода. После тропна с крак върху нея като разгневено дете.

— Какво е това? Нарочно ли ми лазиш по нервите?

Мейлиса нещастно поклати глава; риданията й попречиха да отговори.

— Погледни само тези бодове! Не бих дала подобно нещо дори на някоя селянка, камо ли на валиде-султан!

— Съжалявам… — изхлипа Мейлиса.

— Какво ти става, момиче? През последните седмици си направо невъзможна! — За да подчертае преценката си, киайята силно перна Мейлиса през ухото.

Хурем презираше слабостта на Мейлиса, но поне й се предоставяше възможност да се изправи срещу киайята. Тя стана и издърпа копринената калъфка изпод краката на старицата.

— Не е чак толкова лошо. Лесно мога да го поправя.

Киайята се извърна рязко.

— А, малката червена лисица! Не можеш да се сдържиш, когато видиш, че се е разхвърчала перушина, а, скъпа моя?

— Остави я на мира. Не й е добре.

— Тогава може би трябва да я изпратим в лазарета. А щом като бродираш толкова добре, можеш да свършиш и нейната работа!

Хурем хвърли калъфката в лицето й.

— Направи си я сама, дърта вещице!

Киайята я зашлеви по страната. Хурем отстъпи, после ръката й се стрелна напред като змия, събудена от сън. Разнесе се звук от плесница, после се възцари пълна тишина. Сякаш някой беше гръмнал в малката стаичка. Киайята залитна, удивена от случилото се.

По лицето й бавно плъзна триумфална усмивка.

— Заради това ще отидеш в затвора — прошепна тя. — Капи ага ще ги накара да ти смъкнат кожата от стъпалата с камшици. Сега е пролет. Ако имаш късмет, ще можеш да проходиш отново през зимата. Ще те науча аз как ще ми посягаш!

На прага се появиха двама черни пазачи. Старицата се ухили победоносно на Хурем. Но преди да е успяла да каже нещо, един от тях пристъпи напред и хвана момичето над лакътя.

— Идваш с мен — каза й той с високия си фалцет. — Вземи си и ръкоделието.

Хурем се поколеба, изненадана от онова, което беше сторила, както и от загадъчното появяване на стражите. Какво ставаше?

Киайята ги загледа втренчено.

— Къде я водите?

— Следваме заповедите на Капи ага — отвърна евнухът и поведе Хурем към вратата.

— Трябва да я хвърлите в затвора! — извика киайята, но в гласа й нямаше убеденост, само огромно учудване.

Хурем остави стражите да я водят. Думите „Капи ага“ й подействаха успокояващо. Нямаше да има никаква тъмница. Тя незабавно усети, че й предстоят най-съдбовните минути в живота.