Колин Фалконър
Харем (51)

50.

Нощ.

Муоми внимателно развърза брокатената превръзка, която все още покриваше китката на Хурем, и огледа раната под трепкащата светлина на свещта. Хурем не откъсваше очи от прислужницата си. Лицето й блестеше от пот.

— Зле ли е? — прошепна тя.

— Острието е подминало основната вена, господарке — отвърна Муоми. — Ако беше резнала там, кървенето можеше да не спре. — Започна да налага раната с лапа от билки, после я превърза с чиста ленена кърпа. — Трябва да си го направила много внимателно.

— О, така беше — отвърна Хурем и отпаднало се усмихна. — Бях бърза. Но внимавах много. Много.

Когато въведоха кислар агаси в покоите й, Хурем се усмихваше. Аббас знаеше, че това можеше да е както добър, така и лош знак. Фактът, че се смееше, можеше да означава всичко. Представяше си, че в деня, в който наредеше да го екзекутират, тя щеше да е в отлично настроение.

Откакто Хафизе султан беше починала, Хурем бе заела мястото на валиде. Това означаваше, че Аббас вече не беше нищо друго, освен неин главен слуга, обект на хиляди капризи и твърде безпомощен. Нея я слушаше султанът, докато Аббас беше капитан на триста одалиски, непокорството, на които нарастваше с всеки изминал ден. Харем само на име. Някои от момичетата се бяха оплакали, че между краката им са се появили паяжини.

Той изпълни трите задължителни церемониални теманета и се остави на двамата си пажове да му помогнат да се изправи на крака. Хурем развеселена наблюдаваше сцената.

— Мой Аббас — измърмори тя.

— Твой слуга, Господарке на забулените глави.

Хурем освободи пажовете. Плисъкът на водата от златните чучури, изградени в четирите стени на стаята, щеше да попречи, ако някой се опиташе да подслуша разговора им. Аббас потръпна от ужас. Тайните на Хурем никога не му бяха харесвали.

— Доволен ли си от поста си, Аббас?

— Да, господарке.

— Трепериш. Има ли нещо, което да не е наред?

Тя си играеше с него. Зиади! Вещица!

— Просто съм смазан от твоята красота.

Хурем отметна глава назад и се изсмя с цяло гърло.

— Аббас, направо си жалък.

Какъв смисъл имаше да е нещо повече от жалък, помисли си Аббас, след като отдавна бе престанал да бъде мъж и по някаква необяснима и за него самия причина все още не му се умираше?

— Да, господарке.

— Подозираш, че дворцовият палач може да е застанал зад гърба ти, стиснал в ръце своята връв за удушаване.

Аббас почувства как по лицето му избива пот. Не смееше да се обърне назад, но дори само със своите думи тя го беше накарала да си представи как въжето се впива в плътта под гушата му и силните ръце на палача затягат примката…

— Бедничкият Аббас. Няма никакъв бостанджи. Виж сам.

Той продължи да гледа право напред.

— Хайде. Погледни.

Той се подчини. Стаята беше празна, а водата от фонтаните подигравателно бълбукаше. Аббас отново погледна Хурем. Мразеше я. Тя го убиваше бавно. Не желаеше той да има нито миг покой.

— Информацията, която ми даде за Гюзюл, е вярна. Поздравления.

— Господарке.

Тя се приведе напред, облегна брадичка на ръцете си и го огледа внимателно, сякаш го виждаше за пръв път.

— Тъй като Господарят на живота изглежда не използва много харема, ти си до голяма степен излишен, нали така, Аббас?

— Щом господарката казва — отвърна Аббас. Накъде биеше?

— От смъртта на Хафизе султан, Бог да я благослови и да я задържи вечно в рая, изглежда, че основната ти функция е тази на глава на моето домакинство. Нашите съдби са свързани.

— Това е голям късмет за мен.

Зелените очи го гледаха остро.

— Да, Аббас, но дали и аз съм извадила късмета да имам покорен слуга?

— Венец на покритите глави, живея, за да ти служа.

— Може би. — Тя дълго го оглежда и Аббас почувства как ужасът се настанява в гърдите му. — Помниш ли Джулия Гонзага?

Аббас леко се олюля на краката си.

— Може би става дума за някое от момичетата в харема?

— Може би. — Хурем отново се изсмя.

— А, сетих се. Онази, която не се хареса на Господаря на живота. Сега спи на дъното на Босфора.

— Спи в Пера, при гяурите.

Значи знаеше, помисли си. Можеше да се надява само на милостта й. Проклета малка вещица. Проклета, проклета!

— Защо го направи, Аббас?

Нима наистина мислеше, че ще й каже и ще и позволи да се присмива над единственото достойнство, което му беше останало?

— Тя ми плати.

— Пренебрегнал си заповедта на султана за пари?

Аббас събра куража си.

— Кой не би го сторил?

Хурем плесна развеселено с ръце.

— А, много повече ми харесва, когато си искрен с мен, Аббас. Ти си змия, която се преструва на овца. Чувствам се много по-добре, когато ми показваш ноктите си.

— Ще умра ли?

— Искаш ли да умреш, Аббас?

— Една част от мен го желае.

— Няма да се опитвам да те спра. Разбира се, ти знаеш какво е наказанието за неподчинение на султана. Ще те забодат на остро копие и ще те оставят да издъхнеш така на слънцето. Казват, че отнемало три дни, понякога и повече…

— Моля те, господарке…

— Не очаквам от теб да се молиш, Аббас. Не затова те повиках тук.

— Какво искаш?

— Твоето подчинение. Твоето подчинение до деня, в който умра.

Аббас гледаше втренчено в шарения килим в краката си.

— Аз и без това съм роб. Няма значение кой ми е господарят.

— В такъв случай ще ми намериш някой, който да ми донесе главата на Ибрахим?

От самата идея му спря дъхът.

— … Ибрахим?

— Мислиш, че ще те оставя да избегнеш смъртта ей така, без нищо ли, Аббас? Няма да разменя твоите три дни на агония просто за нищо, евнухо мой.

Аббас вдигна очи и срещна погледа й. О, как би искал да изтрие тази триумфална усмивка от лицето й! Как би искал да вземе един камшик и да нашиба тази малка зиади, докато не падне ридаеща на пода и не почне да лази в краката му. О, как би искал да я изнасили, да я държи безпомощна между бедрата си. Но всичко това беше извън неговата власт.

— Ще ти помогна — рече.

 

 

Аббас седеше на дюшека, който извади от нишата в стената, в скута му мъркаше бяла котка. Пръстите му нежно галеха козината й. Вярваше, че — както учеше Мохамед — котките имаха душа също като хората, затова галеше любимката си така, сякаш беше човек.

— Какво мога да направя, малка зиади? Тя изправи огледало пред лицето ми и аз не видях нищо в него. Тя ми показа слабостта ми. Някога си мислех, че имам кураж. Но едно е да имаш куража да си играеш със смъртта, а съвсем друго — да я приемеш. Дори след всичко, което ми причиниха, пак бих могъл да бъда истински мъж, стига да имах достатъчно смелост да сложа край на мъките си със собствения си кинжал. Но не мога, не мога. Какво друго ми остава?

Котката измърка нежно, гальовно, големите й зелени очи бавно примижаха в мрака.

— Щом иска да смаже Ибрахим, добре! Какво значение има за мен вече? Ще дам на Смеещата се нейния перфектен антипод — мъжът, който никога не се смее.