Колин Фалконър
Харем (74)

73.

Пера

Джулия видя как една боядисана в черно карета спря в калдъръмения двор под прозореца й. Отвътре изскочи черен евнух и се спусна да успокоява конете, докато друг отвори вратата. Прозорците бяха покрити, така че тя не можа да види кой беше посетителят. Впрочем Джулия не проявяваше особен интерес. Лудовичи често приемаше гости през деня — обикновено това бяха търговци.

Видя как от каретата слезе една фигура. Главата и лицето бяха скрити под качулката на тежкото наметало. Джулия смръщи вежди. Не се виждаше дори пръст от незнайния посетител, но по ситната му походка личеше, че е жена.

Няколко мига по-късно Хиацинт похлопа на вратата й и я уведоми, че има гостенка.

Джулия извика, когато непознатата смъкна фереджето си и широко й се усмихна.

— Сирхане!

Сирхане изобщо не се беше променила. Може би леко беше отслабнала и около устата и очите й се виждаха тънички бръчици, но иначе си беше същата. Сякаш не бяха минали шест години.

Беше облечена в антерия от зелен брокат от Бурса, широко отворена отпред и закопчана на кръста с три седефени копчета. Дългите ръкави се диплеха и стигаха почти до пода. Ризата й бе от снежнобяла коприна, обточена с дантела, и висеше свободно над белите вълнени шалвари, които се виеха около краката й. По пръстите й блестяха рубини, рубини бяха вплетени и в гарвановочерната й коса и искряха като въгленчета. Около шията и талията си бе увила нанизи от перли, а на китките и глезените й подрънкваха малки златни верижки.

Джулия, в своята скромна венецианска вестура, се почувства сива и безжизнена в сравнение с нея. Забеляза гладката кожа на ръцете й и в слабините й се надигна виновно желание.

Вкопчи се в ръката на приятелката си като някоя ученичка.

— Разкажи ми — каза тя през смях. — Разкажи ми всичко!

— Изглеждаш като уважавана и добродетелна омъжена жена! — възкликна Сирхане.

— Как се измъкна от харема?

— Сюлейман се освобождава от всичките си момичета…

— Не може да бъде!

— Хурем го убедила, че харемът вече не му трябва! Кислар агаси уреди да се омъжа за един ага. Казва се Абдул Сахине паша. Грубиянин, с брада и пенис, дебел колкото китката на ръката ми!

— О, Сирхане! — Джулия закри устата си с длан.

Сирхане сви рамене.

— Отнася се добре с мен. Мисля обаче, че предпочита момчета. Не знам. Не е чак толкова лош. Може би бих могла да го обичам. Стига да не беше мъж. — Тя отпусна глава на рамото на Джулия. — Много ми липсваше. Може и да звучи зле, но докато ти беше в харема, аз се чувствах щастлива там.

— Аз също — промълви Джулия. — Как ме откри?

Сирхане подсмръкна и се отдръпна. Очите й бяха насълзени.

— Сутринта, когато напуснах харема, при мен дойде кислар агаси и ми каза, че си още жива и че си омъжена за един венециански търговец ренегат, Лудовичи.

— Аббас!

— Мислех, че си мъртва — призна Сирхане. — В продължение на цели шест години жалеех за теб. Още не мога да повярвам!

Тя обви ръце около шията на Джулия и я целуна. Джулия се чу да произнася името на Сирхане отново и отново, после затвори очи и почувства как приятелката й смъква черната й вестура. После се отдаде на сладкото удоволствие.

Бедният Лудовичи, само да можеше да я люби така!

Слънцето потъна зад седемте хълма, напевните гласове на мюезините се извисиха над града. Светлината падаше като потоци от течно злато върху водите на Златния рог, а очертанията на чинарите й кипарисите се губеха в мрачни сенки зад стените на двореца. Двете седяха на потъващата в мрак тераса и разговаряха шепнешком.

— И така, кажи ми какво се е случило — рече Джулия. — Вярно ли е? Сюлейман наистина ли е омъжил всичките жени от харема си?

— В гърнето няма повече мед — отвърна Сирхане. — Единственото, което е останало, е Хурем и домакинството й. Смеещата се вече има сто роби на разположение. Ходи, където си иска, и прави, каквото си ще, а трийсет евнуси непрекъснато я следват и бдят над нея.

— Щом една змия успее да оцелее толкова дълго сред множество себеподобни, значи заслужава да се издигне над останалите.

— Кислар агаси ми каза, че тя е причината султанът да нареди да те хвърлят в Босфора.

Аббас, Аббас, помисли си Джулия. Не искаше да си мисли какво му бяха сторили. За бога, как бе успял да намери сили да продължи?

— Аз съм жива, Сирхане. Другото вече няма никакво значение.

Сирхане изглеждаше разочарована от реакцията й.

— Трябва да можеш да мразиш. Опитай се. За една жена не е присъщо да се откаже от тази сила…

Джулия се засмя.

— Действията на Хурем вече не могат да ме засегнат.

Сирхане не обърна внимание на думите й и продължи.

— Чуждестранните посланици вече поднасят дарове не само на Сюлейман, но и на нея. Дори й пращат писма с надеждата да спечелят благоразположението й при решаването на един или друг въпрос. Везирите, мюфтиите и агите й поднасят почитанията си чрез кислар агаси. Дори и съпругът ми прави това. Той твърди, че Хурем е по-могъща, отколкото Ибрахим някога е бил.

— Горкият Сюлейман. — Джулия се усмихна.

Сирхане сви крака под себе си и се сгуши на дивана като ленива разглезена котка.

— Как беше той в леглото?

Джулия се поколеба.

— Кажи ми! — настоя Сирхане.

— Почти не продума. Свали дрехите ми, после легна отгоре ми…

— И членът му не е голям?

— Не.

— А пък разправят, че бил огромен.

— Сирхане… — Джулия безпомощно разпери ръце, удивена, както винаги, че обсъжда подобни въпроси. — Легна отгоре ми и започна да издава някакви звуци. Нищо не стана.

Спомни си как я беше любил Лудовичи първия път. И досега не бе разбрала защо Сюлейман се беше разгневил толкова.

— Значи е импотентен! Султанът е импотентен!

Джулия разтревожено стисна ръката на приятелката си.

— Ако кажеш дори и дума на някого, всички ще умрем!

— Най-вълнуващата клюка, която някога съм чувала, и да не мога да я споделя с никого! — нацупи се на шега Сирхане.

— Ще платим с главите си за нея!

— Добре — кимна Сирхане и се отдръпна. — … А как е с Лудовичи?

Джулия сведе очи.

— Не толкова хубаво, както с теб.

Отговорът задоволи Сирхане. Погледът й се плъзна над Златния рог, към лампите, примигващи по хълмовете на стария град. Гласовете на мюезините бяха замлъкнали, а ехото от тях се размиваше в сгъстяващия се виолетов мрак. Градът бе замръзнал неподвижен.

— Трябва да вървя.

Джулия посегна и хвана ръката й.

— Не искам да си тръгваш.

— Трябва.

Джулия проследи с поглед скритата под тъмно наметало фигура. Даде си сметка, че не беше успяла да избяга от харема. Носеше го в себе си. Той беше нейното пленничество и нейното освобождение, беше я подтикнал към смъртен грях. Сега, след като Сирхане се беше върнала в живота й, бе обречена отново да съгреши.

Разбираше, че не става дума само за физическа страст, въпреки че разбудената й чувственост бе истинска. Във връзката й със Сирхане имаше нещо повече — копнеж за интимност, която не би могла да сподели с никой друг, физическо успокоение, което не водеше до никакви усложнения. Изневяра без последствия, може би. Но не и без грях, помисли си.

И въпреки това не можеше да живее без този грях. Аллах да й е на помощ.

Сирхане изчезна зад завесите на каретата и конете потеглиха към портата. Джулия усети как самотата отново я връхлетя.