Колин Фалконър
Харем (53)

52.

Галата

Галата лежеше срещу хълма Сераглио, на другия бряг на Златния рог. Над квартала високо в небето се очертаваше кръгла кула, построена от генуезки майстори — най-високата точка в укреплението на града. Основата на хълма бе изпъстрена от малки къщички и дюкянчета, а до пристанището се намираха домовете на еврейските и генуезките пълномощни агенти. Тук имаше бербери от Африка и араби от Червено море, складовете им преливаха от стока — вносни подправки, слонова кост, коприна, стъкло и перли. В някои от малките дюкяни дори се сервираше вино и арак — прозрачно неподсладено анасоново алкохолно питие. Миризмата на риба и сол откъм Босфора надвиваше вонята на мухъл, носеща се из целия град. Дворците на Пера гледаха към града от високите части на хълма — сякаш богатите чуждестранни търговци желаеха да се издигнат над вулгарната търговска тълпа, от която всички те зависеха.

Лудовичи държеше къща в квартала, но никой не живееше в нея. Целта й беше да служи като неутрален терен, където да получава информация и да дава бакшиши на дворцовите служители. Неспирните посещения на паши от правителството в разкошния му дворец щяха да събудят подозрение и да предизвикат разследване.

Къщата бе боядисана в жълто, цветът на евреите. Вътре беше оскъдно обзаведена с ниска маса от кедрово дърво, по пода бяха пръснати възглавници и килимчета; богатата персийска коприна до известна степен прикриваше скромността на интериора.

Аббас седеше до масата със скръстени по турски крака. Четирима пажа бяха необходими, за да му помогнат да отпусне огромното си туловище на пода. Сега седеше мълчаливо, а вниманието му бе насочено към сладкишите в сребърната чиния пред него. Когато изяде и последния, той изискано потопи пръст в сребърната купичка с ароматизирана вода, поднесена му от един от слугите на Лудовичи.

Идваше тук веднъж месечно, скрит под тежкото черно фередже, за да се срещне с приятеля си. За Лудовичи Аббас се беше превърнал в безценен източник на информация от вътрешния свят на Топкапъ — винаги готов да съобщи нещо на някого или да предаде бакшиш. В началото Лудовичи се беше опитал да му говори като на приятел, но онзи Аббас, когото бе познавал, го нямаше. Беше се затворил в себе си, прекалено засрамен или прекалено огорчен, за да говори за миналото. Изглежда не извличаше и никакво удоволствие от своите посещения — и Лудовичи се чудеше защо изобщо идва. Може би защото той бе единствената му връзка с Джулия.

— Как е Джулия? — попита Аббас, както винаги.

— Тя е добре, Аббас, добре е.

Аббас кимна и за миг върху лицето му се изписа отчаян укор. Той никога не питаше каква точно е връзката между нея и Лудовичи.

— Как върви бизнесът?

— Добре, благодарение на твоята помощ.

Аббас сви рамене. Разговорите за търговия го отегчаваха.

— Не може да остане още дълго в Стамбул — рязко рече той.

— Аббас?

— Трябва да я махнеш от града. Тук вече не е безопасно за нея. Дори и в Комунита Магнифика.

— Какво се е случило?

— Просто политика, Лудовичи. Повярвай ми, знам колко голяма е опасността.

Лудовичи поклати глава, за да печели време. Не можеше да направи това.

— Няма да е лесно. Къде би могла да отиде?

— Няма значение. Моля те, Лудовичи. Направих всичко, каквото можах, за да я предпазя. Ако искаш да й помогнеш — ако искаш да помогнеш на мен, — изведи я от Стамбул възможно най-бързо.

— Ще направя каквото мога.

Аббас се приведе напред, сграбчи китката му в юмрука си.

— Не, Лудовичи, ти трябва незабавно да я изведеш от тук!

— Добре — отвърна Лудовичи.

Аббас доволно кимна.

— Добре — каза той. — А сега нека да се занимаем с бизнеса.

 

 

Хиподрумът

Сюлейман беше яхнал един чисто бял кападокийски кон и оглеждаше армията, която минаваше през Атмегдан, за да поеме към бреговете на Юскудар. Той знаеше, че зад него, върху решетъчната платформа стоеше със спуснат воал Хурем и също наблюдаваше. Присъствието й му помагаше да се справя с все още глождещите го съмнения относно правилността на решението му да остане.

Хиподрумът се тресеше от шума на тежко натоварените с провизии каруци и на обсадните машини, от чаткането на подкови откъм кавалерийските ескадрони и тропота на обувките с метални шипове на еничарите, от тимбалите, флейтите и барабаните.

„Трябваше да съм начело“, мислеше си Сюлейман. Там бе истинското му място. В края на краищата това бе неговият дълг!

Забеляза развятото бяло наметало насред прахта. Ибрахим препускаше към него. Мрачното изражение върху лицето на великия везир не помогна на Сюлейман да се пребори с чувството си за вина.

— Благослови ни, господарю. Бихме искали да си с нас!

— Трябва да победите Багдад — извика Сюлейман в отговор.

— Ще смажа шаха, както ми нареди! — Ибрахим дръпна юздите на коня си и застана до Сюлейман, за да огледа процесията.

Първо вървяха азабите, нередовната пехота, престъпници и главорези, които бяха дошли, за да се бият за плячка или да умрат и да отидат право в рая. Нямаше какво да губят и щяха да бъдат начело във всяка една битка. Ибрахим ги наричаше „пълнеж за крепостните ровове“.

Редовната кавалерия — спахиите към Портата — подмина шумно. Конете им бяха покрити с чулове от злато и сребро, седлата им бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, конусообразните им шлемове и ризниците им блестяха на слънцето. Сами по себе си спахиите бяха истински спектакъл със своите роби от пурпурни, кралскосини и яркочервени коприни, сатен и кадифе, бродирани със злато според техния ранг. Всеки ездач носеше по два колчана — за стрелите и лъка, а в дясната си ръка държеше копие. От седлата висяха ятагани, обсипани със скъпоценни камъни, и стоманени тояги.

Над главите им плющеше яркочервеното им знаме.

Следваха ги еничарите. Огромните китки пера от райска птица се вееха на вятъра като подвижна гора, тъмносините им надиплени мантии се поклащаха в такт с всяко тяхно движение, през раменете им висяха преметнати мускети. Всички носеха издължени дервишки шапки в чест на Хаджи Бекташ, техният основател, и всеки легион вървеше със своята почетна емблема — огромен меден казан. Над тях се вееше бял флаг, украсен с огнения меч на Мохамед и бродиран със златен текст от Корана.

Начело беше агата им със своя отличителен знак — копие с три конски опашки.

Всяко едно от мустакатите лица бе с европейски черти. Това бе силата на Османската империя, помисли си Сюлейман. Най-плашещото й оръжие — елитните еничарски корпуси, черпещи своята свежа кръв от християнските среди. Както повеляваше ислямът.

После идваха дервишите, голи, с изключение на зелените престилки, обримчени с мъниста от слонова кост, и високи шапки от кафява камилска вълна, припяващи строфи от Корана или изпълняващи своята церемониална музика на флейти и рогове.

Наоколо препускаха свободни ездачи, дългите им коси под шапките от леопардова кожа се вееха зад тях, раменете им бяха покрити с дълги наметки от лъвска или меча кожа, а конете им — украсени с кожи и пера. Това бяха съгледвачите, религиозните фанатици, способни на такива самоубийствени набези, които никой друг не би се осмелил да предприеме.

Накрая идваше редът на членовете на Дивана, съдиите с техните зелени тюрбани и поръбени със скъпи кожи роби, везирите с техните обсипани със скъпоценни камъни коне. Покрай тях вървяха камили, носещи на гърбовете си Корана и свещен къс от светия камък Кааба, скрит под лъскавите зелени гънки на флага на исляма. Върху флага се поклащаше и подрънкваше миниатюрен Коран от бронз.

Най-отзад вървяха тежки каруци, натоварени с жито, камилите се превиваха под тежестта на барута и оловото.

„Трябваше да вървя начело“, за пореден път си помисли Сюлейман. Това не беше редно. Трябваше да е с тях.

— Ще ти донеса главата на шаха! — извика Ибрахим.

Сюлейман внезапно потръпна. Какво му беше казала Хурем? „Не се ли страхуваш, че може да злоупотреби с властта, която си му дал?“

Хвана юздите на Ибрахимовия кон и го придърпа към себе си.

— Трябва да си върнем Багдад — каза той. — Като Защитник на вярата аз съм се заклел да я защитавам.

— Доверил си се на мен, господарю. Ще направя всичко по силите си, за да ти служа.

Очите на Сюлейман се спряха на Ибрахим. Да, беше му се доверил. Дано не се окажеше, че му е вярвал прекалено много.

 

 

Пера

Джулия седеше на терасата и се припичаше на слънце. Лудовичи се спря на мраморните стъпала към градината и се загледа в нея. Беше красива, каза си, болезнено красива. Да можеше да я накара да изпита към него онова, което някога трябва да беше изпитвала към Аббас! Сега беше негова, но принудително. Всъщност тя бе затворничка. Не можеше да избяга от него, защото се страхуваше за живота си. Върнеше ли се във Венеция, баща й щеше да я обезнаследи заради миналото й на конкубина, а старият Серена, нейният съпруг, най-вероятно щеше да я изпрати в манастир. Нямаше да я смятат за нещо повече от най-обикновена проститутка. Християнското им милосърдие не беше по-добро от фанатизма на мюсюлманите, които те така силно мразеха. За една жена честта бе всичко.

Тя вдигна очи и забеляза погледа на Лудовичи. Беше облечен в кафтан в ръждив цвят и когато ходеше, копринената материя приятно шумолеше. Харесваше му да играе ролята на ренегат сред останалите жители на Комунита. Османлийските дрехи и обичаи, които бе възприел, подчертаваха презрението му към Венеция.

— Приятно е на слънце — каза той.

Тя отново вдигна очи от книгата, която четеше, но не се усмихна. Толкова е далечна, помисли си той. Ангел, изваян от лед. Знаеше, че е способна на огромна страст, но тази страст оставаше скрита от него.

Онази сутрин собственоръчно я беше измъкнал от Босфора. Споменът още го преследваше. Беше полугола и той ахна, когато я видя. Но когато посегна да я издърпа, забеляза, че е посиняла от студ и от задушаване. Първото му усещане от допира до нея бе хлад. Подобна на мраморна статуя: красива, студена, безжизнена.

Седмици след това дълго боледува. По-късно, когато бе достатъчно добре, той й разкри истината, че я бе спасил Аббас. Тя може би и без това го подозираше, защото прие новината спокойно, поне външно. Но потъна в депресия, която продължи с месеци. Обличаше се и се държеше като вдовица. И Лудовичи разбра: тя още го обичаше. Макар той все едно да беше мъртъв за нея.

Какво щеше да прави? От тазсутрешната си среща с Аббас не мислеше за нищо друго и изведнъж му хрумна, че той също се бе държал на дистанция от нея. За него тя бе като ангел, който несъзнателно бе затворил сред градините на своя дворец. Идол, прекалено свят, за да бъде докоснат. Знаеше колко много я беше обичал Аббас. Да му я отнеме, щеше да е равносилно на предателство.

Но Аббас искаше от него да я отпрати. Или трябваше да го стори, или да признае, че я иска за себе си. Аббас вече не можеше да я има. Лудовичи се отвращаваше от жестокостта, с която се бяха отнесли към някогашния му приятел, но не можеше да отрича очевидното. Той седна.

— Трябва да поговорим.

Джулия остави книгата настрана и го погледна с леденосините си очи. Някога Аббас я беше описал като видение, спомни си Лудовичи. Да, тя сякаш не беше от този свят.

— Джулия, живееш под моята закрила повече от две години.

— Знаеш, че до края на живота си ще съм ти благодарна за това, което направи за мен — отвърна тя.

— Щастлива ли си тук?

— Не, Лудовичи. Не съм.

— Защо?

Въпросът, изглежда, я изненада.

— Самотна съм.

Лудовичи разпери ръце.

— Какво мога да направя? Ако си тръгнеш, ще бъдеш в опасност. А във Венеция… — Той безпомощно сви рамене.

Тя нищо не каза. Без мъж покровител беше загубена.

Какво можеше да се направи, питаше се Лудовичи. Тя беше омъжена. Серена все още беше жив. Не можеше да я изпрати обратно при него. Тук пък трябваше да пази присъствието й в дълбока тайна. Corpo di Dio! Какви ги мислеше! Та той я искаше! По дяволите Аббас! Чувството му за вина нямаше да върне мъжествеността на стария му приятел!

Тя изглежда четеше мислите му.

— Кажи ми — попита тя неочаквано, — виждаш ли го понякога?

— Да. От време на време.

— Пита ли за мен?

— Не — излъга Лудовичи.

Очите й се насълзиха.

— Бедният Аббас — прошепна тя.

Той се пресегна и хвана ръката й. Беше топла.

— Ще се опитам да ти помогна да разпръснеш самотата — каза той. Не, Аббас, няма да я отпрати. Ще остане тук. С него.