Колин Фалконър
Харем (6)

5.

Хурем разбра, че се е поддала на изкушението, когато започна да очаква с нетърпение хамама, сутрешната баня. В степите хората се мръщеха, щом чуеха за къпане, страхуваха се от него. Бяха убедени, че то води до простуда, болест и смърт. Зимата и ветровете бяха техни врагове, а луксът или глезенето — невъзможни.

Но тук настояваха момичетата да се къпят по два пъти дневно и да бръснат всяко косъмче от тялото си. В началото това я ужасяваше, но щом разбра, че няма да се разболее, ужасът й се смени с най-обикновено отвращение — не толкова поради неприличието на този акт, колкото от отпуснатостта наоколо й. Не помнеше кога се беше променило отношението й. Разбра, че е започнала да омеква. Ако баща й можеше да я види отнякъде…! Е, тя все още си беше татарка. Това поне не се беше променило.

В хамама имаше три стаи: камекан, или стая за преобличане, соджуклук — стая за напарване, и харарет — най-голямото, централно помещение, изпълнено с гореща пара. Хурем бързо свали дрехите си и една от негърките гедичлийки й подаде напарфюмирана кърпа. Нахлузи чифт налъми от розово дърво на краката си и влезе в соджуклука, където веднага усети топлината на парата върху кожата си. В средата на залата имаше голям мраморен фонтан; водата в него се загряваше от огромен котел отдолу. Наоколо седяха и стояха прави няколко момичета, загребваха вода с големи медни тасове и се поливаха. Хурем се присъедини към групичката.

Огледа се наоколо. Огромното разнообразие от плът, което виждаше тук, не преставаше да я изненадва. Преди да попадне в харема, тя не си представяше, че светът е толкова голям и че човешките същества могат да бъдат толкова различни. Коси, зърна, кожа, очи — какво богатство от цветове и форми! Гедичлийки, с техните ситно накъдрени черни коси и махагонова кожа; гъркини с тъмни очи и коси на хиляди стегнати букли; златокоси кавказки със сини очи и розови зърна на гърдите; египтянки с издължени аристократични профили и зърна с цвят на синя слива; персийки с коси, черни като нощта, и очи, тъмни и дълбоки като кладенци.

И колко много форми! Изля едно тасче вода върху себе си, преструвайки се, че не се интересува от момичетата наоколо. Мълчаливо се сравняваше с тях. Гърдите на някои бяха бели, тежки, нашарени с бледосини вени; като на кърмачки, помисли си Хурем, само дето коремите им бяха плоски и стегнати. Гърдите на някои имаха формата на сълза, някои едва бяха наболи; много от жените в харема всъщност бяха малки момичета, току-що излезли от пубертета, с твърди закръглени гърди, невероятно стегнати и нежни. Хурем огледа своето тяло, слабо и равно като на момче, и се запита как така я бяха избрали.

Е, може би не беше чак толкова красива като някои от тези одалиски, напомни си тя. Но имаше меднозлатиста коса, като лисица. И беше хитра.

Взе кърпата си и влезе в стаята за напарване. Сцената, която се разкри пред очите й, беше като от някакъв млечен рай. Парата нахлуваше в дробовете и полепваше по кожата като горещ воал, превръщаше се в хиляди малки капчици. Голи силуети се показваха и скриваха в кълба от мъгла, подобно на привидения, а тишината се нарушаваше само от потракването на дървените налъми по мраморния под, дрънкането на медно тасче или плясък на вода, когато някое момиче влизаше или излизаше от басейна.

През слоевете пара се процеждаше светлина, струяща от прозорците на извития таван, изпаренията и прорязания със сивкави жилки мрамор се сливаха в едно и стените сякаш изчезваха.

Хурем се отпусна в един от топлите басейни и притвори очи, наслаждавайки се на усещането. Водата отмиваше потта и се плискаше около раменете и гърдите й. Тя положи глава върху мрамора, плисна шепа вода върху лицето си и отметна влажната коса от очите си. Да, невероятно приятно усещане, помисли си. Преди да се озове в харема, тялото й беше свикнало единствено с напрежението на борбата за оцеляване, с конната езда и с физическия труд. Сега тези евнуси и робини наоколо бяха разбудили още нещо у нея.

Но каква полза? Всичките тези жени с поруменяла кожа, пламнала от горещата пара и вода, с масажирани от гедичлийките тела, отпуснати и мъркащи като котенца, натруфени и нагласени в коприна и брокат — и да няма мъж, който да задоволи копнежите им!

Хурем почувства някакво раздвижване във водата и отвори очи. Една висока светлокоса жена се беше разположила на ръба на басейна, на няколко крачки от нея, а две одалиски обливаха тялото й с вода и масажираха мускулите на врата и раменете й. Жената лежеше, опряна на лакти, с отметната назад глава, а дългата й руса коса почти докосваше мраморния под. Позата издаваше нечувана самоувереност и мързелива гордост. Гюлбехар!

Хурем усети как страните й пламват. Ако имаше чудеса на земята, то именно тази жена знаеше как се постигат. Пряко волята си усети как я заливат завист и омраза, емоции, които със сигурност обладаваха и всички останали одалиски в хамама в този момент. Защо точно нея, помисли си. Защо именно тя, само тя, сред всичките тези жени? Тя ли беше най-хитрата и най-съблазнителната? Или просто той беше лесен за омагьосване?

Гюлбехар усети, че я гледат, и за момент вдигна глава и отвори очи. Изглеждаха невероятно ярки сред мъглата в хамама, приличаха на два сапфира, вградени в парче лед. Какво беше изражението върху това лице? Срам? Любопитство? Съжаление?

Хурем отвърна на погледа й, после нарочно й обърна гръб и излезе от водата, награждавайки Гюлбехар с гледката на голия си задник по-дълго, отколкото бе необходимо. Веднага се разкая за детинската си постъпка. Не беше необходимо Гюлбехар да я съжалява, помисли си, докато вземаше кърпата си. Да се страхува от нея, може би, но не и да я съжалява.

Потропването на налъмите й разкъса тишината.

Мраморните колони и арки извеждаха към странични малки стаички с пейки, върху което гедичлийките обслужваха одалиските — масажираха телата им, оглеждаха ръцете, краката, пубисите, анусите и дори носовете и ушите им, за да са сигурни, че не е останала и следа от косъм. Хурем отдавна се бе отказала да протестира срещу това унижение. Остави се да бъде прегледана. В края на краищата със или без нейното съгласие те пак щяха да го направят.

Чернокожото момиче със ситно накъдрена коса се казваше Муоми, беше намръщена и постоянно изглеждаше нацупена. Останалите говореха за нея само шепнешком. Разправяха, че била вещица и я избягваха. Имаше огромни костеливи ръце, които сякаш отделяха сухожилията от костите, докато работеха, и някои от момичетата излизаха от масажа при нея с мокри от сълзи лица. На Хурем й харесваше. Ръцете на Муоми прогонваха отпуснатостта от тялото й.

Просна се по лице върху хладния мрамор.

— Гледай да го направиш както трябва — рече тя. — Този път искам да ме боли.

— И предния път те боля. Мислех, че ще се разплачеш като бебе.

— Ще ти дам две аспри, ако ме накараш да плача.

— Ти нямаш две аспри.

Муоми започна с масажа, масивните й ръце мачкаха мускулите на шията и раменете на Хурем, докато тя не си помисли, че очите й ще изскочат от орбитите си. Идеше й да изстене, но вместо това пое дълбоко дъх и зачака.

— Казват, че си вещица.

— Кой го казва?

— Другите момичета.

— Другите момичета! Когато ги докарват на това място, ги преценяват по хубост, не по ум.

— Наистина ли си вещица?

Пръстите на Муоми заработиха по гръбнака на Хурем, черната гедичлийка сякаш се опитваше да забие кокалчетата им между прешлените и да ги отдели един от друг. Хурем усети, че в очите й бликват сълзи и отпусна лице върху ръцете си, за да ги скрие.

— Е, такава ли си? — повтори настойчиво тя.

— Ако бях вещица, отдавна щях да съм изчезнала от този дворец.

Муоми заби пръсти в слабините й, напипа ставата, която свързваше бедрото с пелвиса, и Хурем заби зъби в ръката си, за да не издаде, че я е заболяло.

— Мускулите ти са твърди като на момче — призна неохотно Муоми.

— Малко по-силно — рече Хурем. — Почти не те усещам.

— Ето така ли? — Муоми се изкикоти.

Хурем силно простена.

Когато Мейлиса влезе в стаичката, Хурем лежеше по гръб, а Муоми отстраняваше космите й. Гедичлийката беше намазала тялото й с паста от русма, забъркана с негасена вар, и сега прецизно изстъргваше тънките косъмчета с острия край на една мидена черупка. Хурем скръсти ръце под главата си и я погледна. Гърдите й рязко се вдигаха и спускаха. Страните й бяха мокри.

— Добре ли си?

— Дължа две аспри на тази вещица — отвърна Хурем.

— За какво?

— Иска да заеме мястото на бостанджията — рече Хурем. — От утре ще е новият Главен мъчител в двореца.

Муоми разтвори краката й и внимателно огледа перинеума.

Мейлиса обърна гръб на негърката.

— Какъв е смисълът от всичко това? — попита тя. — Муоми е единствената, която се интересува от това дали сме избръснати или не. На султана му е все тая!

Хурем се усмихна.

— Трябва да сме готови. Не можем да си позволим да изпуснем някоя златна възможност заради някакъв си косъм.

Мейлиса седна на края на мраморната пейка, сложи ръка на плоския си кафяв корем и прошепна.

— Скоро ще започне да ми личи! — Очите й се наляха със сълзи.

Муоми вдигна глава.

— Какво й е?

— Спомни си за последния път, в който й мачка гърба — отвърна Хурем. Ноктите й се впиха в плътта на момичето. То трепна и понечи да се измъкне. Но Хурем здраво я стискаше.

— Не тук!

— Какво да правя?

— Всичко е наред. Имам план. Муоми също ще ни помогне.

И тя се усмихна на двете момичета, които я гледаха удивено. Хурем затвори очи и се отпусна блажено, оставяйки се на топлата пара и мидената черупка на Муоми.