Колин Фалконър
Харем (72)

71.

Частните покои на султана, наречени селямлък, както и стаите за аудиенция, бяха отделени от харемлъка с една-единствена врата. Тя водеше от спалнята на Сюлейман към сводеста галерия и лабиринт от вътрешни дворове и общи спални, които някога бяха принадлежали на пажовете и евнусите от личната му свита.

В двореца това място бързо бе прекръстено на „Златния път“ и именно по него вървеше Аббас в този момент, забързан към покоите на великата кадъна Хурем. Странната му клатеща се походка го превръщаше в комична гледка, ръкавите и подгъвът на робата му метяха камъните под краката му, бузите му се издуваха от усилието да придвижва огромното си туловище с такава бързина. Спря, преди да започне да изкачва стълбите към стаите на кадъната, за да се подготви за новото физическо натоварване.

Когато най-сетне бе посрещнат от Хурем, се наложи още веднъж да се спре и да си поеме дъх, както и да попие лепкавата пот от челото си с копринена кърпа.

— Е? — запита Хурем. Беше се излегнала на дивана си.

— Господарят на живота изисква присъствието ти в спалнята му — отвърна Аббас.

— Не мога да дойда — каза Хурем толкова спокойно и естествено, че трябваше да минат няколко секунди, преди Аббас да осъзнае важността на тези нейни думи.

— Господарке?

— Кажи на Господаря на живота, че не съм в състояние да отида при него — повтори Хурем и Аббас я загледа втренчено, сигурен, че огромната власт, която Сюлейман й беше дал, я бе заслепила. Беше се страхувал от настъпването на този момент, тъй като съдбата му вече бе неделима от тази на Хурем. Високо простена.

Глупава малка негодница.

Сюлейман лежеше отпуснат върху дивана. Изглеждаше спокоен и само изпъкналите му очни ябълки и жестоко присвитите устни издаваха силния му гняв.

— Тя ми отказва? — изграчи той.

В този момент на Аббас му се прииска да е навсякъде другаде, но не и в тази стая. Едва дишаше. Чувстваше как по гърба му се стича хладна пот и си даваше сметка, че коленете му треперят. Копринените поли на робата му се движеха около краката му като развети от силен бриз. Устата му бе толкова пресъхнала, че трябваше да положи огромно усилие, за да проговори.

— Тя каза, господарю, че животът й е в твои ръце, но сега не може да дойде, без да рискува да обиди Аллах и неговите свещени закони.

Да, така беше казала, помисли си Аббас. Беше го произнесла с усмивка на пълен триумф.

— Осмелява се да ми изнася лекции върху шериата?

— Само повтарям думите й, господарю.

Сюлейман остана неподвижен толкова дълго, че когато най-сетне скочи, движението стресна Аббас. Сюлейман се хвърли върху леглото и в яростта си разкъса копринената завивка.

— Тя не може да ми се противопоставя!

— Казва, че не иска да те засяга, господарю — рече Аббас, давайки си сметка, че в момента се моли не само за живота на Хурем, но и за своя собствен. — Чула го била от устата на шейхюлислама. Той й казал, че сега, след като е свободна, вече не може да ти дава онова, което винаги ти е давала, докато е била робиня, без да прекърши волята Божия.

— Абу Са’ад ли и го е казал?

— Да, господарю — отвърна Аббас с доза задоволство. Нека за разнообразие този надут и самодоволен стар глупак усетеше пламъка на факлата върху себе си. Ако успееше да убеди Сюлейман да насочи вниманието си към фетвата му, щяха да са в безопасност. Султанът нямаше да се осмели да тръгне срещу шериата.

Сюлейман измъкна ятагана от ножницата до леглото. Рубините по дръжката проблясваха като горещи въглени. С изкривено от ярост лице Сюлейман погледна към ятагана, после към евнуха.

Аббас се замоли наум за своето спасение. Султанът щеше да го посече. Усети, че губи контрол над пикочния си мехур. Напоследък често му се случваше да се подмокря като някоя стара жена. Знаеше, че това е в резултат на кастрацията. Едно последно унижение в един живот, щедро изпъстрен с обида.

Сюлейман вдигна ятагана и удари с все сила по дюшека.

— Абу Са’ад — процеди през зъби той.

— Фетвата беше издадена от него — рече Аббас.

— В такъв случай трябва да се консултираме с шейхюлислама, тъй като познава мислите на Аллах много по-добре от мен.

Сюлейман изфуча от стаята. Аббас тихо отправи молитва към Пророка за навременната намеса и последва повелителя си.

Всеки друг би изпаднал в ужас, ако бъдеше вдигнат посред нощ от леглото, за да се изправи лице в лице с Господаря на живота, да срещне студените му горди очи и да понесе силата на неговия гняв. Но шейхюлисламът се страхуваше единствено от Аллах. Изпълни церемониалния поклон, който дължеше на Сюлейман в качеството му на султан, после спокойно срещна погледа му.

В залата за аудиенции присъстваха само трима души: Сюлейман, Аббас и Абу Са’ад. Стражите, които бяха довели шейхюлислама, чакаха с извадени ятагани от външната страна на вратата.

Сюлейман гледаше заплашително от трона си.

— Искам фетва — рече той.

Абу Са’ад се поклони, без да казва нищо.

— Отнася се до Хасеки Хурем — моята любима жена. Знаеш, че я освободих от семейството на моите роби, нали? Вече е свободна.

— Така е, както казваш — отвърна Абу Са’ад.

— Може ли тя като свободна жена да спи с мен, без това да противоречи на Божията воля?

Абу Са’ад бе подготвен да чуе този въпрос от устата на Сюлейман още от мига, в който Хурем го беше повдигнала. Отговорът си оставаше същият, дори и когато се отнасяше до султана.

— Дори и да си прекарал хиляди нощи с нея, докато е била робиня, сега, след като вече е свободна, подобно нещо ще бъде грях в очите на Аллах и би поставило душата й в смъртна опасност.

— Как може да се реши този проблем?

— Тя може да спи с теб, без да бъде опетнена, само ако е твоя жена.

Сюлейман впи пръст в страничните облегалки на трона си. Аббас си помисли, че султанът изглежда така, сякаш в устата му е попаднало нещо гадно и той се чуди дали да го изплюе или не.

Какво щеше да стане с тях сега? След като Хурем отказваше да споделя леглото на господаря си, а не бе възможно Сюлейман да се ожени за нея, положението изглеждаше безнадеждно. Хурем щеше да бъде изпратена в изгнание. А какво щеше да стане с него?

— Вървете си. И двамата — рече султанът.

Сюлейман дълго стоя сам в огромната зала. Високият купол на тавана, красивият фаянс по стените, наситените червени и сини цветове на копринените килими на пода, ромонът на мраморните фонтани, блясъкът на тюркоазите по кандилниците и лампите, самотата на разкошната зала — всички те сякаш му се подиграваха. Владетелят на владетелите бе отчаян като най-последния бедняк. Беше изправен пред прост избор — или трябваше да се ожени за нея, или да се откаже от нея. Нямаше друга алтернатива. В цялата империя нямаше човек, който да може да му помогне. Дори и Хурем.

Той седеше прегърбен на трона си и наблюдаваше как сенките бягат по стените, крият се в далечните ъгли на залата. Седя, докато зората не блесна в прозорците и млечнобялата светлина не се процеди през високите тавани. Но продължаваше да не помръдва.

Традиции, дълг, страх се бореха в него по време на дългото му бдение. Никога през целия си живот не се беше чувствал толкова безнадеждно сам.