Колин Фалконър
Харем (8)

7.

Харемът съществуваше още от времето, когато османските турци бяха само номадски завоеватели, живеещи в дивата пустош на Анадола и Азербайджан. Идеята за харем бе заимствана от персите — за удобство на воините, отсъстващи дълго от племето си. Когато османлиите се сбогуваха с номадския си начин на живот и създадоха столица първо в Бурса, а след това и в Константинопол, наричан от тях Стамбул, харемът се превърна в институция и в него се разви непоклатима йерархия със собствено управление и протокол.

Харемът не се ръководеше от султана, а от неговата майка — валиде-султан. Султанът трябваше да се подчинява на законите на харема така, както и момичетата в него. Именно валиде-султан ръководеше това уединено общество от евнуси и девици с помощта на Капи ага, главният бял евнух, който беше едновременно началник на стражата и посредник между валиде-султан и сина й.

Когато в харема се появеше ново момиче, го настаняваха в някой от многото отдели — при управителката на дрехите или при главната готвачка в кухнята. То можеше да се издигне до по-важна позиция в администрацията на харема единствено благодарение на собствените си достойнства, но единственият начин, по който можеше да се сдобие с истинска власт, бе да се превърне в гьозде, с други думи — ако успееше да хване окото на султана.

Ако султанът я повикаше в леглото си, тя биваше провъзгласена за икбал и можеше да бъде настанена в собствени покои и да й се дадат прислужници. Можеше да прекара само една вечер с Господаря на живота или пък — сто: това нямаше никакво значение, освен ако не му родеше син; тогава ставаше султанска кадъна. Позволяваше се да има само четири кадъни и нито една повече; след това се намесваше специалистката по абортите. Тези четири кадъни се намираха само на косъм от истинската власт, тъй като знаеха, че всяка една от тях можеше да бъде майката на следващия султан.

Сюлейман бе нарушил традицията. Макар че още не беше навършил трийсет години, той имаше само една кадъна, Гюлбехар, и само един син. Това беше повече от недостатъчно за великия род на османлиите и майката на Сюлейман не спираше да се тревожи.

Хафизе султан, валиде-султан, беше грузинка с дълга блестяща черна коса. Изглеждаше внушителна и величествена, докато седеше в огромната кънтяща зала с куполовиден таван, облицован с оникс и прорязан от тънки жилчици мрамор. От стъклото високо в купола, се процеждаше разсеяна жълтеникава светлина и се отразяваше в украшението на главата й — едно бижу във формата на цвете, инкрустирано със седеф и гранати. Изглеждаше царствена, с изключение на лицето й — изваяно с меките линии и увенчано с топлите сиви очи на една баба. Лице, което събуждаше у човек желание да се довери, помисли си Капи ага. Това беше опасно.

— Искал си да ме видиш? — попита го тя.

Капи ага облиза пресъхналите си устни, почувства се прозрачен.

Цяла вечер бе упражнявал речта си, но сега думите се изпариха от главата му. Обзе го внезапна паника.

— Корона на покритите с воал лица… — промърмори той, обръщайки се към нея с официалната й титла.

— Какво става? Да не ти е зле?

— Лека настинка…

— Може би трябва да посетиш лекаря?

— Ще направя така, както предлага ваше височество. — Мили боже, да можеше да приключи с това веднъж завинаги!

— Нещо те притеснява.

Той кимна. Нещо го притеснявало! Беше прекарал почти цялата сутрин, обмисляйки дали да не си пререже сам гърлото.

— Научих, че сред някои от момичетата цари смут.

Валидето смръщи вежди.

— О? И каква е причината за този… смут?

— Те… започват малко да… ревнуват.

— Момичетата от харема винаги ревнуват за нещо.

— Малко по-сериозно е от обикновено.

Валиде-султан впи поглед в него и Капи ага бе обладан от неприятното чувство, че тя се опитва да надникне зад очите му.

— Продължавай — каза накрая тя.

— Причината е в Гюлбехар. Разбира се, всички я обичат…

— С изключение на мен — сухо го прекъсна султанката. Разчитах на това, помисли си Капи ага, а на глас рече:

— Но някои от момичетата смятат, че не е редно султанът да пренебрегва останалите. Някои са станали почти неуправляеми.

— Това е твоя работа, както и на кислар агаси, разбира се. Да ги контролирате.

— Само да можех да им кажа нещо, с което да ги окуража.

Валидето се усмихна, почуквайки с покрития си с пръстени пръст.

— И какво би искал да им кажеш?

— Че може би един ден султанът ще се сети и за тях?

— Кой знае? — Усмивката на възрастната жена изчезна. Капи ага знаеше, че е докоснал оголен нерв. Ако имаше някой, който беше истински нещастен от привързаността на Сюлейман към Гюлбехар, то това беше майка му.

— Те всички, с нетърпение очакват възможността да служат на Господаря на живота.

— Разбира се! — Някога тя също беше робиня, преди Селим да хвърли кърпичката си върху рамото й. Беше отдавна, но още помнеше. — Има ли някоя сред тях, способна да съперничи на Гюлбехар?

— Всички се мислят за такива — отвърна Капи ага и криво се усмихна. Обикновено той си позволяваше да пуска дребни шегички по време на подобни аудиенции. Тази сутрин обаче му беше трудно да се отпусне.

Валиде-султан погледна през отворения прозорец към блестящите куполи на харема. Заигра се с пръстите на лявата си ръка, сякаш пресмяташе нещо наум.

— Ще говоря с Господаря на живота — рече тя. — Благодаря, че ми обърна внимание върху този въпрос.

Капи ага искаше да изкрещи: „Чакай, та аз още не съм свършил!“, но вместо това се поклони и запристъпя заднишком към вратата.

— Още нещо.

— Да, ваше височество?

— Имаш ли някое конкретно момиче предвид?

— Да, ваше височество. — Капи ага се усмихна.

— Как се казва?

— Хурем. Казва се Хурем.