Колин Фалконър
Харем (79)

78.

Стамбул

От прозорците на двореца на Абдул Сахине паша се разкриваше гледка към Айя София и Фируз Ага Ками. Летем, когато времето беше хубаво, можеше да се види как делфините играеха във водите на Мармара. Сирхане разполагаше със свой собствен хамам. Мраморните му стени бяха украсени от край до край с фриз от изнишка керамика, върху която в бяло и синьо бе изписана строфа от Корана. Светлината, падаща от сводестия таван, се замъгляваше от кълбящата се на валма пара.

Джулия седеше гола на ръба на басейна. Сирхане изсипа малко ароматно масло от едно каменно бурканче и го размаза между дланите си. Започна да масажира раменете и шията на Джулия.

— Напрегната си. Какво става?

— Помниш ли баща си? — попита Джулия.

— Разбира се, че го помня.

— На колко години беше, когато те отделиха от семейството ти?

— На петнайсет.

— Плака ли?

— Цяла седмица. Защо?

— Разкажи ми.

— Бяхме селяни. Баща ми гледаше овце и няколко кози. Освен това отглеждахме слънчоглед и малко жито. Той беше добър човек, но когато ме отведоха, вече беше доста стар. Вероятно вече е починал. Както и майка ми. Имах десет братя и сестри. Всички ми липсват. Но каква полза има да мисля за това? Ако още живеех с тях, щях да ора на полето или да събирам слънчоглед, а не да живея в красив дворец и да разполагам със собствена прислуга.

— Обичаше ли го?

— Баща ми ли? — Сирхане изглеждаше объркана от въпроса. — Разбира се. — Тя впи пръстите си в мускулите на приятелката си, като че ли да изцеди напрежението й с физическа сила. — Джулия, моля те, кажи ми какво не е наред?

— Сирхане, Сирхане. Страхувам се за душата си.

— Какво?

— В мен има нещо чудовищно. Чувствам го.

Сирхане се засмя, после разбра, че Джулия говори сериозно. Тя обви ръце около раменете й и я прегърна.

— Каква е цялата тази лудост? Първо ме разпитваш за баща ми, после ми казваш, че си лоша…

— Има толкова много неща в мен, които не разбирам. Защо не мога да обикна мъж? Защо предпочитам теб пред съпруга ми?

Сирхане извърна Джулия с лице към себе си и я погледна.

— Това не е лошо.

— Разбира се, че е.

— Не вредим на никого. Една жена не може да насили друга жена.

— Това ли е отговорът? Нима любовта е просто въпрос на изхвърляне на семето?

— Джулия…

— Знам, че Лудовичи ме обича. Знам, че иска и аз да го обичам. Всеки път, когато се срещам с теб, извършвам предателство към него.

— Двете взаимно се успокояваме. Не е същото като да се любиш с мъж.

— Защото не можем да притежаваме своя собственост, за разлика от мъжете ли? В такъв случай не можем да се притежаваме и една друга, нали?

— Джулия, за какво е всичко това?

Джулия въздъхна и отпусна глава върху рамото на приятелката си. Прозрачната роба, в която бе облечена Сирхане, одраска бузата й. Позволи и да я прегърне.

— Ако знаеш, че нещо ужасно ще се случи на даден човек и не сториш нищо, за да го предотвратиш… това лошо ли е?

Усети как тялото на Сирхане се стяга.

— Трябва да ми кажеш какво става, Джулия.

— Отговори на въпроса ми.

— … Зависи — отвърна предпазливо Сирхане. — Този човек направил ли е нещо лошо?

— Да… О, да!

— А наказанието му оправдано ли е от закона?

Джулия не отвърна, но Сирхане не настоя. Вместо това попита.

— Какво ще стане, ако запазиш мълчание?

— Някой ще умре.

— А ако проговориш?

— Един виновен човек ще се измъкне безнаказано.

Сирхане я притисна още по-плътно до себе си.

— Обичаш ли този човек? — За кого ли ставаше дума? За Лудовичи?… Или за самата Сирхане?

— Би трябвало да го обичам. Но не мога. В мен има нещо лошо.

— Не, Джулия — прошепна Сирхане. — Всичко е наред. Ти си добра и нежна. Раят няма да захлопне вратите си пред теб.

Не, помисли си Джулия. Не беше нито нежна, нито добра. Беше се опозорила с връзката си с друга жена, както и с един кастрат. Беше се отрекла от собствения си баща. Изповедникът й я беше учил, че целомъдрието и опрощението са истинските християнски ценности. А тя се беше впуснала в плътски оргии и планове за отмъщение. Дори не се опитваше да се пребори с тези свои пороци.

Баща й. Аббас!

По дяволите Антонио Гонзага! Щеше да го срещне отново в ада.

Отпусна глава в скута на Сирхане и опъна ръце над главата си.

— Люби ме, Сирхане. Кажи ми, че всичко е наред. Имам нужда да чуя, че всичко ще бъде наред.

Пера

Гонзага предполагаше, че колкото по-малко хора знаят за предстоящата му среща с Драгут, толкова по-добре. Затова информира за намеренията си само байлото, като пропусна да спомене за ролята на Лудовичи в този план. Търговецът щеше да загуби много, ако преговорите пропаднеха. Гонзага беше готов да го предпази — поне докато все още имаше някаква полза от него.

Същият следобед до резиденцията на байлото бе проводен пратеник със запечатано послание, с което Гонзага биваше осведомен, че Драгут ще бъде на галерата „Барбароса“, която стои на котва в пристанището на Галата. Гонзага трябваше да се срещне с адмирала на палубата на кораба малко след полунощ и да бъде сам.

Вечерта посланикът напусна резиденцията на байлото в Пера. Дървената карета излезе от двора и се спусна надолу по хълма.

Байлото му пожела успех и му махна за довиждане.